Две истории в един и същи край на Балканите започват почти еднакво. Началото на първата е през февруари 2016 г., когато Динко Вълев от Ямбол забелязва група хора да излизат от храстите край пътя до село Долно Ябълково, недалеч от границата с Турция. Нататък общо взето знаем какво става. Или поне сме чували, чели и гледали стотици пъти неговата версия: за Спасителя, закрилник на бедния народ от кръвожадни ислямисти, сам запушил с голи гърди пробойните по границата на България и Европа, спрял и изтикал обратно с голи ръце хилядите атентатори, пристигащи у нас, за да се заемат с изнасилвания, убийства, точене на социалните фондове и прочие терористични дейности. 

Ако се чудите защо в България досега бежанците не са убили и изнасилили много хора, а даже и никого - най-вероятният отговор е: защото Динко ги спира. (И може би малко Перата.) "Ислямска държава" дава за Динковата глава 50 хиляди долара – а англичаните му предлагат 100 хиляди паунда годишна заплата, за да пази белите скали на Дувър от нарушители на англо-европейската граница. Поне така пише в един много популярен сайт. Но стига за Динко, този символ, носещ всички (физ)културни особености на българския национален патрЕотизъм.

Втората история също е интересна, но може би защото е от другата страна на границата или защото в нея няма български граждани, нито пък насилие и заплахи, у нас много малко хора са я чували. Година и половина преди събитията в Долно Ябълково в един топъл септемврийски ден край обикновено тихото гръцко селце Идомени (някога Сехово), близо до границата с Македония, група хора, пресичащи полето, привлича вниманието на местния жител Василис Царцанис. Той спира, за да огледа, в това време се появява и втора група, малко по-късно и трета - от хората в нея Царцанис разбира, че започва нещо, което по-късно става известно в цял свят като „бежанската криза в Европа“.

Царцанис не мисли дълго какво трябва да прави. Той изтичва до вкъщи и вместо да грабне наръч „свински опашки“, взема вода, храна и малко дрехи на бежанците. Дълго преди международни организации и донори да обърнат внимание на Идомени, Царцанис и други местни хора вече са там и предлагат помощ.

Той не се спира след доставянето на продуктите от първа необходимост. Започва да пише за нуждите и условията на живот на тези хора до властите, защото познава проблемите на мигрантите по-добре от повечето от тях. Скоро е поканен да говори в Европейския парламент. Разказва за бежанците пред най-големите медии.

Царцанис не разполага с голяма организация зад себе си, нито с екип юристи и съветници - и може би в това е неговата сила. Той е местен човек, който помага на хората в своята област. Радва се на доверие в общността. В продължение на месеци край Идомени (с неговите около 250 жители) лагеруват над 10 хиляди бежанци. Когато местни националисти решават да организират подписка срещу чужденците, повече от съселяните му са против - защото пришълците са от полза за местната търговия.

Междувременно, преди районът на Идомени отново да опустее, след като гръцката полиция затваря импровизирания лагер, Царцанис редовно организира мисии за членове на парламента и европейски политици до бежански лагери в Гърция и активно помага за преместването на бежанци в други страни.

Историята на този грък е вдъхновяващ пример как всички ние, лично, можем да направим по нещо, с което да помогнем на онези, чийто глас не се чува в нашите общества - или как европейските граждани могат да влияят на своите лидери и да променят политики. Всичко, с което разполага Царцанис, е всеотдайност и човечност. Той е обикновен човек (от едно българско някога село), видял у бежанците не нашественици, а хора в беда, които имат нужда от помощ.

Има много като него и тук, в България. Те сигурно не са достатъчно интересни за телевизиите, но точно техните усилия трябва да бъдат признати. Случайно или не, засега интересът на повечето медии към драмата, насилието и страха съвпада с интересите на политиците от националистическия спектър, за които страхът на избирателите е хранителна среда. От това печели мафията, която пое незаконния трафик на хора. Както казва Царцанис:

„Когато затворите границата, вие на практика предавате контрола над нея на престъпници и на най-корумпираната част от полицията.“

Площад "Славейков"