Когато иде реч за съдбата на свободна и обединена Европа, ние обикновено се вторачваме в Западна Европа - примерно в Холандия, където наскоро беше спрян походът на популиста националист Герт Вилдерс; във Великобритания, която току-що подаде молба за развод в Брюксел. Или във Франция, където една възможна победа на дясната популистка Марин льо Пен на президентските избори би забила последния пирон в ковчега на ЕС.

Но неочаквано огромните протестни демонстрации в Русия и Беларус през миналия уикенд ни напомнят, че бъдещето на Европа до голяма степен се решава и в източната част на континента.

Че вече отписаното критично руско гражданско общество ще се завърне с такава мощ, и то силно подмладено, и толкова много беларуски демонстранти не се уплашиха от деспота Лукашенко, показа, че копнежът по свобода, правова държава и демокрация, който през 1989/1990 г. предизвика промяната в Европа, е още жив и възпира авторитарната машина, представляваща заплаха за цяла Европа.

Зараждащи се масови протести

И още – това ново припламване на гражданския дух за оказване на съпротива показва, че промяната още не е приключила. Това е основната причина за зараждането на онова антилиберално движение, което сега разклаща придобивките от 70 години европейска следвоенна демокрация.

Това не означава, че сегашните протести биха застрашили постсъветските режими в Москва и Минск. По-вероятното е Путин и Лукашенко да отвърнат с масирани репресии, които на първо време да задушат покълващия масов протест. Парадоксалното е, че Путин би могъл дори да извлече полза от бунта в Беларус.

Защото сега Лукашенко отново показа истинското си брутално лице и по-нататъшно сближаване на режима му с ЕС, което не е по вкуса на Путин, засега е невъзможно. За Лукашенко остава единственият път отново да обърне взор към Кремъл.

Европа да извлече поука

Демократична Европа би следвало да си извлече поука и в никакъв случай да не се примирява с източните режими на потисничество по неосъветски образец, а и да потърси отговорност за затягане спиралата на потисничество.

Трябва да е ясно – докато част от европейците, към които се числят руснаци и беларуси, са принудени да живеят при диктаторски режими, то и демокрацията в Западна Европа не е гарантирана във времето.

Ако свободните европейски общества се откажат от валидността на основните си ценности в целия континент, то рано или късно автократичната контрареволюция ще ги застигне.

Авторитарната алтернатива печели почва под нозете си до такава степен, че окачествените като "западни", а всъщност универсални ценности, залегнали в промените през 1989 г., няма да могат да бъдат отстоявани с нужната решимост.

Илюзиите на Запада

С тесногръдието си западните общества би следвало да се засрамят, че при трудни условия все повече хора са готови да се застъпват за тези ценности.

Западна Европа проявява предпазлива сдържаност и във всички случаи без възторг от откъсването на Украйна от опеката на Москва. Изглежда илюзията да смириш Кремъл, като държиш на слаб огън солидарността с украинците, е по-силна от прозрението, че Украйна е на предния фронт в битката за свободата на цяла Европа.

Нарастващата готовност на Запада да признае на авторитарна Русия "зона за влияние" произтича от заблудата, че авторитаризмът на Путин и либералните деморации в Западна Европа биха могли да съществуват съвместно.

Самият Путин не споделя подобна илюзия. Той добре знае, че неговият режим може да просъществува, ако не само държи собствения си народ далеч от свободолюбивите идеи на Запада, а като изначално ги дискредитира.

Той ще продължи целенасочено да работи по посока подкопаване на западните демокрации, и то не само за отклоняване вниманието от растящи вътрешни проблеми, а за да отнеме духовния фундамент на потенциално масово опозиционно движение в Русия.

И докато западните демокрации се занимават с вътрешните си конфликти, Путин бележи значими успехи.

Наскоро държавата членка на ЕС България замени прозападния си президент с промосковски настроен, а при последните парламентарни избори проруски партии спечелиха толкова гласове в повече, с колкото се сринаха западно ориентирани.

Докато сега вниманието на западноевропейската политика и обществеността е приковано от турския държавен глава Ердоган, съюзил се наскоро с Путин, до съзнанието не достига колко опасно се обостря положението в Югоизточна Европа.

В Сърбия се възвръща етническият национализъм с благословията на Москва, която сега прави и всичко възможно да торпилира предстоящото присъединяване на Черна гора към НАТО.

Европа може да спре похода на деструктивните сили, като се уповава на свободолюбивия дух от 1989 г. и с решимост се опълчи на неговия антипод. Единствено отстраняването на тази опасност може отново да обедини разпадащата се свободна Европа.

Рихард Херцингер е политически коментатор на германския в. "Ди Велт", откъдето препечатваме анализа му с незначителни съкращения. Преводът е на Клуб Z.