ПЕТЪР ДИМИТРОВ

Имаше един момент в мача между Уругвай и Англия (2:1), когато през второто полувреме левият бек на „селесте“ Алваро Перейра понесе тежък удар в главата от играч на „трите лъва“ и се наложи да получава медицинска помощ. Лекарят казваше, че Перейра трябва да напусне мача. Треньорът на „урусите“ Оскар Табарес бе готов със смяната, но самият играч бе непоколебим. След като се съвзе, той влезе енергично на терена и доигра двубоя, спечелен драматично от тима му в края. Взе и своя „двубой“ с щаба на собствения си отбор, след като успя да се наложи.

Най-запомнящо се остана изражението на левия бек, когато вдигна ръка на тъчлинията, че иска да влезе отново на терена. В очите му се четеше целеустременост, воля, играеше пламъкът на желанието, на страстта. След като получи одобрението от съдията, той спринтира към наказателното поле на своя отбор, където британците се готвеха да изпълнят поредния си корнер. Малко след това Перейра изчисти топката с такава енергия, сякаш мачът бе финал срещу Бразилия на „Маракана“. Един от онези моменти, в които човек е абсолютно убеден кой отбор ще спечели мача. Като цяло след мача остана усещането, че не само Перейра, целият отбор на Уругвай е желал успеха много повече от Англия.

И заслужено взе скъпоценната победа.

Имаше много други такива моменти на световното в Бразилия. Най-пресният от тях е по време на друг решителен мач от първата фаза - между Алжир и Русия (1:1). Към края на мача „Сборная“ изпълни тъч в половината на „пустинните лисици“, а играч в бяло не само изпревари свой противник в червено и изчисти с глава, а направо можеше да го отнесе. Просто един тъч, просто една спорна топка? Не! Важен е принципът да не даваш и сантиметър на противника, да се бориш за всяка педя терен, за всяка уж безнадеждна топка.

Дяволът е в детайлите, победата идва, след като малките на пръв поглед неща се наредят в твоя полза. Но без желание, хъс, себераздаване - не става. Отборът на Фабио Капело играеше при 1:1 и отпадаше, но не се виждаше енергия в отбора. Сякаш съперник беше Андора в квалификация - при резултат 5:0...

А пред журналистите след мача Фабио Капело можеше колкото си иска да обяснява как едва ли не съдиите са отстранили претенциозния руският тим. Но всъщност си беше истинска мъка да наблюдаваш Русия и в трите мача - скучна, безидейна игра, търсене на един гол и затваряне на мача. Отваряме малка скоба, за да кажем, че иначе великият Дон Фабио изглежда има твърде остарели разбирания за футбола и сигналната лампа за мондиала след четири години, именно в Русия, светва.

Това е световното на искащите и неискащите.

На играещите на 100 процента и на просто тичащите и ритащи топка. С много малки изключения първите продължават напред към елиминациите, а вторите остават само зрители пред телевизорите. Изключенията са и в двете посоки. От класиралите се отбори има такива, които сякаш не играят на световно. Аржентина, Белгия и донякъде Бразилия все още лъхат на апатия. Двата южноамерикански фаворите до момента са носени на гърба от суперзвездите си Меси и Неймар, като особено вторият се раздава не на 100%, а на 150%.

Белгия изглежда не показва максимума на своите възможности и въпросът е дали това е стратегия или реалност. Ще разберем в осминафинала срещу САЩ - един от най-мотивираните отбори на мондиала.

От отпадналите има няколко отбора, които оставят позитиви с представянето си и най-вече с желанието си за игра.

Това са Хърватия, Австралия, Иран, Босна и Херцеговина и Еквадор.

За тях важи констатацията, че не става само с хъс, трябва и игра. Колкото до Испания, една епоха във футбола си отиде заедно с желанието и енергията на този отбор, който просто се изчерпа. Въпросът е защо това не бе забелязано по-рано от треньора Висенте дел Боске.

Нещо подобно избегна Холандия, тимът на която на това световно е доста обновен спрямо световното в Южна Африка преди четири години. И това се оказа правилният подход. Виждаме какво правят „лалетата“ - поне досега.

Виждаме какво правят - поне досега, латиноамериканските отбори като Колумбия, Чили, Мексико, Уругвай и черешката на тортата на този турнир - Коста Рика, която без да е Луис Суарес изяде апатичните италианци и англичани, че дори и „съседите“ си от Уругвай.

Не може да не споменем и Гърция.

Южните съседи компенсират недостига на футболен потенциал с много битка и характер. И макар че Кот д‘Ивоар на хартия е много по-класният отбор, "елините" го надиграха в директния двубой и заслужено отиват напред.

Искащите, без това да е непременно закон, имат голямо предимство на своя страна - младостта. Хоризонтът пред тях - все още неизследваните футболни далечини. Някак на славни ветерани като Шави Ернандес не му се играе толкова много, няма какво да доказват, спечелили са толкова много в своите кариери, които са към своя залез. Печелят големи пари, а нови трансфери за тях ще са по-скоро екзотика, отколкото хоризонт.

Докато Джоел Кемпбъл от Коста Рика има за какво да играе, освен за страната си.

Световните първенства губят от своя блясък, защото все по-рядко големите футболисти се раздават на мондиали. Парите, които печелят от тях, са смешни на фона на милионите, заработващи в клубните си отбори. Премията за световната купа е по-малка от месечната заплата в „Барселона“, „Байерн“, „Ювентус“…

Затова предлагам малко екстравагантно, но може би логично решение - така наречените големи отбори да излизат с повече млади състезатели в съставите си. Или направо да преправят мондиалите на олимпийски игри - само с трима играчи над определена възраст. Така поне, ако не друго, ще отпадне апатията от зелените терени. Друг е въпросът доколко комерсиализмът би позволил такъв сценарий...