Преди точно четиридесет години се опитах да сготвя един театрален миш-маш. Нищо не излезе. Но си спомням за онзи мой драматургичен опит сега, тъй като се водят бурни спорове кой е терорист, кой камикадзе, кой шахид и кой борец за правда и свобода.

През 1977 година мълния беше ударила един далекопровод  край Ню Йорк. И токът беше спрял почти изцяло в големия град. За една нощ бяха ограбени близо две хиляди магазина. Масова паника и хаос.
Реших да използвам този истински случай в една пиеса. Никога не я дописах. И по-късно унищожих ръкописа. 

Идеята беше в Ню Йорк да закарам братята Гийом и Пиер Фроман от романа "Париж" на Емил Зола, Кирилов от романа "Бесове" на Достоевски (и покрай него също Верховенский, Шатов и Ставрогин), както и нашенските "гемеджии" или, както са по-известни ,"Солунските атентатори". Една мешавица между художествени образи и реални исторически личности в столицата на света в края на 20-и век.
И трите групи имаха една физическа цел - да разрушат Ню Йорк. Но съвсем различни идейни подбуди.

Човек не е нужно да е чел “Париж" или да помни романа, ако го е чел на младини. В общи линии сюжетът беше следният. Гийом Фроман е химик, който успява да създаде изключително мощен взрив. Прави го с идеята да помогне на Франция срещу Германия. Но разочарован от политиката на Париж, решава да взриви базиликата "Сакре кьор" на хълма Монмартър, като преди това е изпратил формулата на новото оръжие на противниковите страни. Убийството на огромен брой хора, включително самоубийството на Гийом, би показало на света безсмислието на войната. Ако всеки има това оръжие, няма да има повече войни. Когато четох за първи път "Париж" ми направи впечатление, че Зола на практика предвижда онова, което след Втората световна война се наричаше MAD (Mutual assured destruction).

Гарантирано взаимно унищожение. MAD на английски също означава лудост.

Втората група от герои в пиесата бяха Кирилов от "Бесове" на Достоевски и още няколко герои от романа. Тук ще цитирам Албер Камю, тъй като бях повлиян от неговото тълкуване на "логическото" самоубийство на Кирилов:

"Той (Кирилов, б. а.) чувствува, че Бог е необходим и че би трябвало да съществува. Но знае, че той не съществува и не може да съществува. „Как не разбираш — възкликва той, — че това е достатъчна причина, за да се самоубие човек?“

Това поведение го довежда също така до някои абсурдни последици. Той приема от безразличие да се използува самоубийството му за една кауза, която презира.

"Тази нощ реших, че ми е все едно."

Основното тук в моята недовършена пиеса е, че Кирилов не само иска да победи Бога, а изобщо не се интересува за каква кауза ще бъде използвано самоубийството му. 

Третата група от герои са Солунските атентатори. Млади хора, които дори не искат след смъртта (самоубийството) да се знаят имената им. Повечето са велешани. В пиесата, доколкото си спомням, бяха Слави Мерджанов и възпитаниците на Солунската българска мъжка гимназия от Велес, Йордан (Йорце) Попйорданов, Константин Кирков, Георги Богданов, Илия Тръчков, Владимир Пингов. Павел Шатов го бях махнал. Те искаха да наранят Ню Йорк, за да се постави въпроса за македонската свобода.

Тези хора се срещаха по различни поводи, обсъждаха много теми, но не знаеха, че целта на всички тях е разрушаването на Ню Йорк. Колебаех се дали изобщо в пиесата да бъде разрушен града, или всички да го направят едновременно и независимо един от друг. И така...борбата срещу Бога, борбата за национална независимост и борбата за вечен мир щяха да се слеят в едно. Но просто не довърших пиесата.  

Тези няколко изречения ги пиша по повод на словесния опит за осакатяване на една журналистка от неин колега. На 2 юни. Защо? Позволила си беше да зададе въпроси за един стих на Ботев и за неговата посетнешна среща със смъртта. Беше наречена "мракобесна", просто защото е имала смелостта да разсъждава не само за делнични, но и за сакрални неща. Няма по-голямо мракобесие от това да отнемаш правото на хората да мислят. Дори когато си напълно несъгласен с тезите им. А онова дори не беше теза, а въпрос. За въпроси днес убиват с думи.

Бел. ред. Вероятно Константин Мишев има предвид реакциите, след като журналистката Жанина Драгостинова попита във фейсбук: "Сигурно ще ме застреляте, но все пак да попитам: в изречението "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира" няма ли ислямистки привкус?". Вече депутатът от БСП Александър Симов я атакува: Удивително е мракобесието, което може да скове "умнокрасивия" мозък....Типичен пример за това е тази дама, открита от мой ФБ-приятел, видна дабългаристка. Нека не се заблуждаваме - това не е обикновена интелектуална тъпотия, това е целенасочена атака срещу непоклатимите стойности на България. Вече съм убеден