Изглежда малко вероятно Доналд Тръмп и Владимир Путин да постигнат някакви сериозни споразумения в Хамбург, след като Америка се занимава с намесата на Русия в президентските си избори, а в руските медии вече има знаци, че Тръмп успява да вкисва все повече Путин.

Това, което вероятно ще научим, е дали изобщо е останало нещо от мъжката дружба между тях, която наблюдавахме през миналата есен. Но това повдига сериозни въпроси: Кое определя дали личните отношения между двама президенти са добри или лоши? Колко важна е изобщо химията между двама лидери? Отговорът, който ни дават миналите срещи, е, че близостта между американските и руските лидери не е задължително нещо вредно и че тя може да помогне за поддържане на мира, а лошите лични отношения определено са опасни. В случая с Тръмп и Путин опасна може да се окаже както химията помежду им, така и нейното отсъствие.

Отношенията на Франклин Рузвелт и Йосиф Сталин показват колко опасно може да бъде да се опитваш да поддържаш добри отношения с параниочен руски лидер. Рузвелт приема Сталин за що-годе разумен политик, с когото можеш да работиш. Той опитва да спечели съветския лидер на конференцията в Техеран през 1943 г., като дразни британския премиер Уинстън Чърчил. „И колкото повече Чърчил се мръщеше, толкова повече Сталин се усмихваше”, казва по-късно Рузвелт.

Всъщност Сталин не се връзва и приема това за трик, което го прави още по-подозрителен към Рузвелт.

„Чърчил е човек, когото, ако изпуснеш от поглед, ще извади копейка от джоба ти. А Рузвелт? Той не е такъв. Той би си вкарал ръката в джоба ти само за по-едри монети”, казва Сталин на югославския политик Милован Джилас.

Въпреки недоверието помежду им двамата лидери успяват да удържат съюзническите отношения до края на войната. Но тяхното споразумение за границите на следвоенния ред посяват семената на студената война.

Отношенията между Джон Кенеди и Никита Хрушчов показват какво може да се случи, когато изобщо липсва химията. Кенеди и Хрушчов са толкова различни като личности, колкото различни са и техните държави. Кенеди – млад, богат и добре образован, а Хрушчов – слабо образован, невъзпитан, селянин. Но у Хрушчов Кенеди вижда здравия и инатлив по-възрастен мъж, който по някакъв начин напомня за баща му. По време на срещата във Виена през юни 1961 г. Кенеди пренебрегва съветите на експертите по Съветския съюз и се опитва да завърже невинен разговор с Хрушчов за техните идеологически различия. Но когато Хрушчов избухва в защитна тирада, той започва да заплашва своя по-млад събеседник. „Най-грубото нещо в живота ми”, спомня си по-късно Кенеди. Впечатлението на Хрушчов за Кенеди: „Този човек е много неопитен, дори незрял.” Този сблъсък окуражава Хрушчов да изпрати съветски ракети в Куба и да постави света на ръба на ядрена война.

Борис Елцин прилича на Хрушчов – веселяк, самохвалко, човек на крайностите. Но благодарение на добрата химия между него и Бил Клинтън американският президент реагира много по-хладнокръвно на неговите избухвания. Клинтън има високи очаквания за отношенията между САЩ и Русия след разпадането на Съветския съюз. Той се надява да види как Русия възприема западния тип политически и икономически институции и се превръща в истински съюзник на Запада. На теория Елцин е съгласен с такова развитие, но на практика Русия преживява ужасни вътрешни сътресения като икономически срив, галопираща инфлация и неудържима корупция. Така Елцин вбесява американците, които разширяват НАТО и опитват да диктуват изхода от войните в Босна и Косово.

Фактът, че Москва е в позиция да се моли за финансова помощ на Вашингтон, а не е заплаха за Америка прави отношенията работещи. Но за това помага и благосклонното отношение на Клинтън към избухванията на Елцин. Клинтън го приема за „старо момче”, точно като него, а сред приближените си го нарича „Стария Борис”.

На повърхността отношенията между Роналд Рейгън и Михаил Горбачов изглеждат като тези на Тръмп и Путин. Когато Горбачов застава начело на Съветския съюз през март 1985 г., двете държави са в състояние на студена война, както е и днес. Срещата в Женева през ноември не води до нищо конкретно. Но и двамата лидери гледат на химията, която забелязват помежду си в Женева, като на пробив, който година по-късно почти води до споразумение за съкращаване на ядрени оръжия. През юни 1998 г., когато реформите на Горбачов напредват, Рейгън обявява в Москва, че СССР вече не е „империя на злото”.

Фактът, че Рейгън и Горбачов имат толкова общо помежду си, помага да установят близки отношения. И двамата произлизат от „селски семейства”, както казва по-късно Рейгън. И двамата имат щастливо детство в трудни години. Но истински важното е това, което ги свързва – и двамата са оптимисти по рождение, които вярват, че хората поначало са добри и трябва да им се доверяваш.

Тръмп и Путин също имат много общо, освен очевидната им склонност към авторитаризъм. И двамата идват на власт без подкрепата на ръководството на някоя голяма политическа партия. И двамата изглежда разбират капитализма като „маневриране и пазарене” или като „откриване на вратички в закона”. И двамата разчитат на тесен кръг от съветници. И двамата разчитат на профанизацията на масите. Но други сравнения говорят за взаимна неприязън и вероятно вече ги отдалечават един от друг. За разлика от Рейгън и Горбачов Тръмп и Путин вярват, че всички са лъжци и мошеници и не са важни толкова правилата на играта, колкото победата. А думите на гимназиалния учител на Путин за него изглежда пасват и за Тръмп:

„Володя никога не прощава на хората, които са го предали.”

Ако Тръмп и Путин се разберат добре в Хамбург, това може да е за сметка на американските съюзници в Украйна и Сирия. Ако не се разберат и ако всеки един обвини другия за провала, склонността им да наказват тези, които са ги предали, може да доведе до опасна конфронтация.

...

Уилям Таубман е американски политически изследовател, автор на биографията на Никита Хрушчов, която му носи награда "Пулицър". Коментарът му е публикуван в "Политико". Преводът е на Клуб Z.