Около истерията по повод Паметника към НДК и последвалия палеж имам само един въпрос към тези, които споделят мнението на г-н Петър Волгин: Смятат ли, че палежът на импозантната сграда в центъра на София от 26 август 1990 г., известна тогава като Партиен дом, беше акт на летитимна гражданска съпротива?

Аз мисля, че това беше отвратително вандалско престъпление. А и изобщо мога да си преставя само едно подпалвачество, което може да бъде назовано достоен акт на летитимна гражданска съпротива: това, което извърши Ян Палах на 16 януари 1969 г.

Не знам дали г-н Волгин ще се съгласи, но има сякаш известна деградация при използването на палежа като протестно средство от Ян Палах до наши дни. А като че ли деградират и нашите реакции на случващото се. По този повод искам да припомня реакцията на поета Валери Петров във времена, когато беше опасно да се пише така: 

Ян Палах не е между живите вече,

Ян Палах е нейде далече, далече,

Високо там нейде във въздуха син,

над Прага трептящ като дъх на бензин,

Един миг, едно тяло с пламтящи коси -

преди миг само бил и вече не си...

Ян Палах го няма, а у нас нито звук,

Ян Палах го няма, а ний сме си тук,

и бензинът е нашият и го помниме ние

как във лъскава струя от сондата бие

и как с него по бузите се мажат със смях

Ванюша, Катюша, Алексей, Абдулах!

Филми, книги, идеи, къде сте в живота?

Нима сте измислици на два Дон Кихота

и нищо, и нищо от Вас не остава,

освен това облаче дим над Вълтава

и тоз вик "Свобода !" едва чут, едва чут

в януарския въздух, синьо-розов от студ?

Ян Палах го няма и така ни се пада -

сега всеки си има своя вътрешна клада,

на която страхлив, разтреперан и ням,

се самоизгаря от мъка и срам!

(Стихотворението "Самоизгаряне", Валери Петров)

*Текстът е от профила на Цветозар Томов във фейсбук. Заглавието и подзаглавието са на редакцията.