В германската предизборна кампания става нещо, което може пряко да се отрази върху отношенията между България и най-голямата й съседка - Турция.

В телевизионен предизборен дебат в неделя и двамата претенденти за канцлерския пост - управляващата християндемократка Ангела Меркел и социалдемократическият й опонент Мартин Шулц, обещаха, ако получат властта, да накарат ЕС да прекрати преговорите на Турция за членство в ЕС.

“Ясен е фактът, че Турция не бива да става членка на ЕС", заяви Меркел, която дни по-рано беше предупредила, че ЕС трябва да помисли внимателно, преди да дръпне шалтера на преговорите. "Ще говоря с моите колеги (в ЕС), за да видим можем ли да стигнем до единна позиция по това, така че да можем да прекратим тези присъединителни преговори."

Да втвърди така тона я принуди Шулц, който преди нея вдигна залога: 

“Ако аз стана германски канцлер, ако народът на тази страна ми даде мандат, тогава ще предложа на Европейския съвет да прекратим преговорите на Турция за членство", каза той. “Дали можем да надделеем над всички страни за това, не знам. Но ще се боря за това."

Германия сега е в сезона на големите лъжи. Според първия й канцлер Ото фон Бисмарк той настъпва "преди война, по време на избори и след лов". Дали следващият лидер на страната, който и да е той, би изпълнил такива закани, ще видим. 

Трябва да е ясно обаче, че ако те бъдат изпълнени, развързват ръцете на турския президент Реджеп Тайип Ердоган да спре да се придържа към съвместната декларация с ЕС от 18 март 2016 г., по силата на която той задържа в страната си 3 милиона нелегални мигранти и бежанци и не им позволява да продължат пътя си към Европа. Ако Анкара реши да отвори северните си граници за тях, очевидно е, че първо кризата ще връхлети България и Гърция.

Това обаче би била само непосредствената последица. В по-дългоспрочен план ще трябва да открием какво означава да имаш враждебен съсед с втората по големина армия в НАТО, освободен от стимулите и задръжките на европейската перспектива и с авторитарен режим с амбиции за регионална сила, крепящ се върху войнствения национализъм. 

Турция логично става централна тема в германския предизборен дебат. Двустранните отношения се обтегнаха през последните няколко месеца, след като Анкара многократно обвинява Германия, че укрива терористи, а Ердоган заяви, че Берлин прибягва към "нацистки" методи, защото не разреши на негови министри да агитират сред тримилионната турска диаспора в Германия преди референдума за разширяването на президентските пълномощия през април. Още масло в огъня наляха отказите на Анкара да допусне германски парламентаристи да посетят немски военни на натовската база в Инджирлик, арестите на турци с немско гражданство, призивите на Ердоган към турците в Германия да гласуват против главните партии на общите избори, насрочени за 24 септември.

Но Турция става централна предизборна тема за Германия и в общ европейски аспект. С десетките хиляди арести на военни, магистрати, преподаватели, интелектуалци, със затворените независими медии и хвърлените в затвора журналисти и опозиционни депутати, с кървавите репресии срещу кюрдите в Анадола, със съсредоточаването на практически султанска власт в ръцете си Ердоган става все по-компрометиращ събеседник за ЕС. Трудно е да се отговори убедително защо Европа санкционира Владимир Путин, а продължава да преговаря с Ердоган. Това е Realpolitik, оперирана от всякакви принципи и ценности. Пак немски термин.

 “Турция се отдалечава с гигантски стъпки от Европа и това прави невъзможно Турция да се присъедини към Европейския съюз", каза седмица преди германския тв дебат председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер.

Всъщност въпросът има убедителен отговор, но той не говори добре нито за Германия, нито за Европа - те са безсилни пред Ердоган, защото ги е страх той да не пусне мигрантите. Вече две години 28-те богати страни от ЕС не могат да преразпределят 160 000 мигранти с право на международна закрила от Гърция и Италия. А ако изведнъж им се изсипят три милиона? Меркел си спомня как политиката на "отворени врати" по време на кризата с Балканския маршрут от 2015 г. стопи рейтинга й. Сега тя пак води пред Шулц с 15 процентни пункта, но и с обеца на ухото.

През изминалия политически сезон Европейският парламент два пъти иска от държавите членки да прекъснат (както са правили и преди) преговорите с Турция. Те се водят от 2005 г. с минимален напредък. Ако смятаме от сключването на споразумението за стабилизиране и асоцииране между ЕС и Турция през 1963 г., евроинтеграцията на южната ни съседка се влачи с променлив и съвсем анемичен успех вече 54 години. 

Досега за суспендиране на преговорите пледираха държави членки като Австрия, Белгия, Люксембург. Германия и Франция охлаждаха страстите с напомняния не само за миграционната криза, но и за ролята на Турция като търговски партньор, съюзник в НАТО и в сирийската криза. 

Сега германските претенденти за канцлерския пост предлагат нещо много по-радикално от евродепутатите - преговорите да бъдат прекратени окончателно. Т.е. европейската перспектива пред близо 80-те милиона турци да бъде зачеркната. Нищо чудно въпросът да се окаже на масата на ЕС по време на българското председателство.

Такова решение изисква единодушие между 28-те държави членки. България трябва да определи позицията си в съответствие с принципите на съюза, където членува, и със своя геополитически интерес.

Да, докато режимът в Анкара следва досегашната си линия на поведение, преговорите действително стават невъзможни. Трябва ли обаче да бъдат спирани окончателно?

Какво да очакваме от ЕС, ако Ердоган отвори вратите и ни залеят бежанци, както Гърция и Западните Балкани през 2015-а? Досегашните примери на европейска солидарност не са особено окуражаващи.

Чия ще е победата, ако действително преговорите бъдат прекратени дефинитивно? Европа ще даде на Ердоган аргумент в полза на антиевропейската му реторика за пред неговия електорат. В същото време опозицията му ще загуби опора. Трябва ли да бъде наказван народът на една страна заради политиката на нейния режим?

Ердоган управлява вече 14-а година и непрестанно увеличава властта си. Той обаче е силно разделящ лидер, който печели изборите с малко над половината от гласовете. Трябва ли ЕС да отблъсква другата половина?

Формално сигурно е възможно да сме скарани с Турция в Европа, но да сме лоялни един към друг в НАТО. Как обаче това ще стане на практика не е съвсем ясно. Който не вярва, да пита Гърция и Кипър.

Въпросът е каква стъпка да предприеме ЕС днес. Той е различен от философския въпрос: става ли Турция такава, каквато я знаем, за членка на ЕС? 

Отговорът на втория въпрос се е менял със смените на правителствата в големите европейски столици. При президента Никола Саркози Франция заяви, че турското членство няма да го бъде никога, защото страната "няма призвание" за такова нещо. При приемника му Франсоа Оланд обаче всички държави членки се съгласиха замразените от три години преговори да бъдат подновени през юни 2013 г. 

Привържениците на евентуалното турско членство сочат интереса на ЕС в икономиката и сигурността от него (наистина разбирани в по-ранен контекст, различен от този на режима на Ердоган). Противниците предупреждават за размера на страната и последиците му за съотношението на силите в ЕС (относителен дял от гласовете в Съвета на министрите и в Европейския парламент), за бюджета и за единния му пазар - особено трудовия, и за допускането на първа голяма мюсюлманска страна в съюза.

Ако между едните и другите в нещо е имало съгласие, то е,  че преговарящата с ЕС Турция е по-предвидима и по-склонна към положителни промени от изолираната.