След протеста на журналисти пред Министерския съвет няма да се събудим с етични, смели и независими медии. И въпреки това трябваше да бъдем там, за да покажем, че някои безобразия не могат да са част от нормалното.

„Ама вие къде бяхте, когато...“

Подобни кисели оправдания за всяко бездействие са обидни. Най-вече за хората, които се завиват с тях. Разбира се, че безобразия е имало много преди репликите на Тодоров и Симеонов от миналата седмица. Вероятно някои от тях не по-малко са заслужавали протест. За добро или за лошо все пак няма „Спешна протестна помощ“ на държавна издръжка, която да е длъжна да реагира по сигнал на данъкоплатеца. Всеки сам разполага с тялото си и сам решава кога да го изправи пред някоя от сградите на властта. Нека всеки, който задава въпроса: „Ама вие къде бяхте, когато...“, да го задава сам на себе си.

Сега се получи вълна от възмущение, сега имаше протест.

А после?

После идват сериозните въпроси. За да има България етични, смели и независими медии, трябва да има най-малкото три неща – журналисти с подобна нагласа; публика, на която ѝ пука; политици, които осъзнават отговорността си. Присъствието на стотина колеги пред Министерския съвет показа, че първата съставка все още е налице. Присъствието само на единици граждани с различни от журналистиката занимания показа, че втората съставка не е съвсем налице.

А ролята на политиците е поне в три посоки – да намерят механизъм за умно харчене на публичните средства за медии; да не легитимират кафявите издания, които не спазват елементарни правила на етичната журналистика; да създадат такава публична среда, в която нито един депутат, премиер, президент или прокурор да не си позволява репликата:

"Имате хубав бизнес. Защо ви е необходимо?“

А сега най-важният въпрос: журналистиката е различна от стоматологията – журналистите не могат да си купят необходимото оборудване и да започнат да продават труда си директно на пациентите/публиката. Редакциите са онази производствена единица, която може да осигури търсения от съвременния зрител/читател продукт. Тази работа не е One Man Show. Редакциите пък са предприятия – трябва да имат приходи, за да се издържат поне. И откакто хората спряха масово да купуват вестници и да потребяват основно телевизия и онлайн медии, източниците на приходи се ограничиха до рекламата.

Държавата обаче е най-големият играч на този пазар чрез т.нар. комуникационни пари по еврофондовете и други подобни. След като се оплете в неразбрани шеги и ултиматуми, Симеонов се сети да заговори за това – за реалната собственост на медиите и за липсващия прозрачен механизъм за разпределяне на европарите от министерствата. В момента това се извършва с пряко договаряне – министър и издател, на четири очи. Сещайте се какви зависимости и независимости поражда това.

Сега Симеонов заговори по темата, която никога не е засягал. Тя обаче присъстваше в програмата на второто правителство на Борисов, но остана само на хартия. Присъстваше и в предизборните програми на Реформаторския блок през 2014 г. и на „Да, България“ през 2017 г. Няма данни Симеонов да е бил заинтересуван по темата досега.

Но създаването на прозрачен механизъм, който да позволява да се кандидатства за финансиране по проекти, с критерии, които са определени спрямо обществения интерес и които са равни за всички, може да бъде добра стъпка напред. Така и така европрограмите нямат нужда от реклама, нека властта приеме, че тези пари са за подпомагане на медии, които работят в обществен интерес и които пазарът на реклама на прах за пране не може да издържа.

Втората роля на политиците е да не легитимират кафявите медии, които не спазват правилата на етичната журналистика. Това вероятно би създало известен конфуз, защото ще им се наложи да участват в изграждането на санитарен кордон около медиите от империята на техния колега Пеевски. Т.е. да не дават интервюта за тях и да не ги финансират. В момента правят и едното, и другото. Ако спрат да легитимират кафявите медии, ще дадат ясен сигнал и към зрителите/читателите, и към рекламодателите, сред които все още се намират доста негнусливи.

Ако политиците изпълнят първата и втората роля, медийният пазар ще изглежда една идея по-чист. Това може да окуражи повече бизнесмени да отделят част от печалбите си, за да инвестират в качествена журналистика (такъв е случаят с Клуб Z - б.р.). А пък когато зрителите/читателите не са облъчвани с огромно количество лъжи и помия, вероятно ще бъдат по-информирани при избора си и ще настояват от властта да не допуска някой да казва на издател: „Имате хубав бизнес. Защо ви е...“