Обединението на демократичната общност около ДСБ и "Да, България" не е славен, но е необходим акт. То е от същия характер като решението на онзи, който сам си счупил прозорците на къщата, да ги смени, преди да дойде зимата. Умно решение, но не и повод за особена гордост.

Христо Иванов и генерал Атанас Атанасов направиха своя анонс за смяната на стъклата. Сега остана да не ги изпотрошат при монтажа. Доброто дотук е, че изглежда са осъзнали предимствата на здраво слепения стъклопакет пред единичните маджуносани крила.

Санирането на демократичната десница ще трябва да стане изключително със средства на клиента обаче. Правителството и присъдружните му медии не само няма да финансират и подкрепят операцията със специална програма, но и активно ще я саботират. Саботажът ще включва презрително мълчание, ехидни забележки за качеството на дограмата и хвърляне на камъни по нея от случайни минувачи. Някои от тези камъни може да дойдат и отвътре.

Малцина също така ще са склонни да дадат кредит за тази операция в самото ѝ начало. Затова ще са нужни и много усилия, и търпение. Но санирането не бива да се точи месеци – толкова много търпение никой вече няма. Иванов и Атанасов говорят за година и половина до изборите за европейски парламент – това е прекалено дълъг хоризонт и те трябва да са готови с ремонта много по-рано.  

СТАРИ И НОВИ КАПАНИ

Капаните пред обединението са такъв тип псевдодилеми, които уж го поставят пред невъзможен избор. Която и страна от дилемата да избере, обединението ще сгреши, независимо дали е с шапка или е гологлаво:

1. Ляво-десен капан

Новото обединение ще бъде вкарано веднага в обяснителен режим дали е достатъчно дясно. Отговорите, които лидерите засега дават на този въпрос, не успяват да го затворят. Или се твърди, че лявото и дясното са загубили своето значение у нас (което е частично вярно), или се налагат понятия като „демократична общност“, които са коректни, но са прекалено мъгляви, абстрактни и беззъби.

Идентификацията по оста ляво-дясно е важна, защото огромното мнозинство от хората се ориентира по нея. Подобна идентификация спестява и многословни обяснения. В този смисъл най-точно и икономично би било обединението да се позиционира в център-дясното, като Да, България е по-центристката, а ДСБ – по-дясната формация. Подобно деление не би създавало нерешими пречки и напрежения, особено ако още в самото начало стане ясно по кои въпроси двете организации са съгласни да не са съгласни. Нещо повече, това определение е вярно в българския контекст, където център-дясното е про-европейско, про-демократично и реформаторски настроено по отношение на съдебната система и борбата с корупцията.

2. Консервативно-либерален капан

По същия начин стои и въпросът с избора между консервативно и либерално. ГЕРБ напоследък инвестира в идеологически консервативни институти и говорители, но не с цел сам да се позиционира в консервативния спектър, а да внася идеологически смут сред евентуални конкуренти в дясното. И наистина, самата идея, че Борисов е повече консерватор, отколкото либерал, е философско-антропологически оксиморон. Това не пречи на Борисов да провежда (чрез проксита) леки идеологически диверсии с цел да постави опонентите си в ъгъла – „а вие сега либерали ли сте, или консерватори?“.

Разбира се, като оставим ГЕРБ настрана, в Европа има възраждане на един консерватизъм от „патриотичен“ тип, чиито изразители са Орбан, Льо Пен и АфД. Но идеята ДСБ и Да, България да избират между Орбан и Меркел, да са между Макрон и Сидеров е просто абсурдна. В крайна сметка и двете формации са доста по-центристки. В тях има много консерватори, но те са от типа на Бърк, Оукшот и Скрътън, а не съмишленици на Фарадж, Джамбазки и крайната десница в Европа.

В този смисъл дилемата либерали-консерватори пред дясното обединение е фалшивка, тиражирана с цел то просто да не се състои.

3. Капанът „Пеевски“

Тъй като ГЕРБ в третия си мандат се превърна в откровено про-Пеевска формация, най-лесният начин дясното обединение да се идентифицира е като „не-Пеевска десница“. Но подобна персонализация би била грешка, изключително удобна точно за опонентите и враговете на дясното обединение. Те са тези, които искат да сведат всичко до личностен конфликт, те са тези, които обясняват всичко в българската политика с два „клана“, две „олигархически групи“ и пр.

ГЕРБ отдавна се адаптира към персонализираната среда. За да оцелеят, те от време на време си позамиват ръцете, лицето и огледалото, като кажат, че „Пеевски си е тръгнал“, или като върнат лиценза на някое оръжейно предприятие.

В този смисъл, вместо да персонализира политическата си идентификация като „анти-Пеевска“ или „анти-Борисов“ (разликите между двете опции са по-скоро естетически), дясното обединение трябва да се придържа към важните си структурни и принципни аргументи. Основното е, разбира се, моделът на управление през последните десетина години, условно наричан „КОЙ“. Но тъй като и това е вече клише, добре е десните да са винаги конкретни и да назовават нещата точно:

– пленената, захваната държава, чиито институции се използват за уреждане на частни интереси;
– безконтролността на прокуратура, чиято уредба и Венецианската комисия вече определя като куриоз в Европа;
– „независимите регулатори“, които бездействат, когато е нужно, а се месят, когато не трябва, и по този начин се стига до необосновани печалби за монополистите и сриване на банки като КТБ;
– самата неразплетена афера „КТБ“, която е рекламната витрина на модела на управление;
– токсичната медийна среда, при която повечето медии търгуват медиен комфорт за правителството срещу протекции от управляващите;
– натоварването на най-бедните със сериозна данъчна тежест заради липсата на необлагаем минимум;
– шикалкавенето по отношение на казуси като „Белене“ и остатъците от „Южен поток“, поради което държавата продължава да налива милиарди и да се ангажира за още повече разходи в бъдеще, без да са ясни обществените ползи от всички тези начинания;
– по-бавното икономическо развитие (в сравнение с преки конкуренти като Румъния) и липсата на чуждестранни инвестиции заради липсата на доверие в страната;
– разкраченото положение на правителството по въпроси като санкциите срещу Русия….

Този списък може и трябва да бъде продължен и той е истинската задача пред обединениeто в дясно. Персонализацията на политиката не трябва да води до отклоняване от нея.

4. Коалиционен-опозиционен капан

„Ще се коалирате ли с ГЕРБ щом сте в център дясното“ – ще е първият въпрос, който присъдружната правителствена преса ще отправи към дясното обединение. Ако оттам кажат, че няма да се коалират при никакви обстоятелства, ще ги обявят за ирелевантна секта, която може да е шумна, но не пречи на властта. Ако кажат пък, че ще се коалират, ще ги обвинят в безпринципност.

Всяка партия и коалиция е създадена с цел да управлява, да приложи идеите си на практика. Десните не трябва да се хващат в капана, че целта им е да са винаги в опозиция – това ги прави да изглеждат неефективни мърморковци и отблъсква гласоподаватели. Така че, за да избегнат подобни капани, те трябва да са готови да управляват с партии, които споделят горепосочените идеи, до момента, до който партньорите се придържат към тях.

5. Капанът „Реформаторски блок“

В този смисъл грешката на РБ не беше, че влезе в правителството с ГЕРБ, а че не излезе единен от него, когато ГЕРБ провалиха конституционната реформа през декември 2015 г. (Тук може да се спори дали декември 2015 г. е била най-подходящата дата за излизане – „историческият компромис“ преди това беше друг възможен, по-ранен момент. Но така или иначе, общият аргумент остава валиден.)

Участието във властта не трябва да се подценява – то е централната (инструментална) ценност в партийната политика, която дава възможност на една формация да реализира идеите си. За тази цел могат и трябва да бъдат правени компромиси, но разбира се, в границите на основните принципи. Когато те се нарушат, излизането от властта е задължително. Тук РБ се провали и с право трябва да бъде критикуван. Но заради този опит десните не бива да се отказват от бъдещи възможности да управляват в коалиция по принцип. Просто трябва да са достатъчно единни и ефективни в защитата на собствените си идеи – участието във властта или опозицията са просто инструменти за преследване на тази цел. 

***
В заключение, голяма част от избирателите в център-дясно са изнервени от липсата на ефективно собствено представителство. От една страна, на тях им е омръзнало страната да тъне в заблатената шуробаджанашка уютност, станала хранителна среда на привилегировани, всеядни хипопотами. От друга страна, тези избиратели не искат неефективно представителство от рода на дискусионен клуб, философски кръжок или общество за наблюдение на грабливите птици. Дясното обединение трябва да избегне и шуробаджанашката опасност (опитът на РБ показа, че и тези изкушения не са му чужди), и опасността да се превърне във фейсбук група или чат. Затова са нужни не коментари и бабуване как работата да стане. Още по-малко са нужни коментари от рода на това защо тя няма да стане по принцип. Тази работа – с всичките ѝ организационно-практически детайли – просто трябва да се свърши най-накрая. 

Защото и на всеки философ е ясно, че добрата къща има нужда от прозорци. 

Анализът на Даниел Смилов е публикуван в Портал "Култура" под заглавие "Обедиението в дясно"