Говорителката на руското външно министерство Мария Захарова наскоро прочете текст пред медиите. Предварително подготвен и очевидно обмислен в кабинетите на някой руски институт за стратегически изследвания. Видимо в адекватно психофизическо състояние, в което не се предполага да допуска неволни емоционални грешки. На своя брифинг тя нарече български граждани вандали и заяви, че депортацията на българските евреи е била предотвратена благодарение на Червената армия (по-късно Съветска).

Вандал е нарицателно. Свързва се с германското племе вандали, които през 439 г. завладяват Картаген и създават бързо развиваща се, процъфтяваща културно и икономически държава. Залезът им е през 534 г., пометени от силите на Юстиниан. 

Предполагам, че употребата на историческото обозначение, превърнало се в нарицателно за плячкосване, разграбване или унищожаване на културни ценности от страна на официален представител на държава спрямо граждани на друга държава, е точно толкова неприемливо, колкото ако някой друг държавен представител употреби обозначението Москал по отношение на наследниците на Великото Московско княжество. Исторически основания за това ще се намерят – например погромът над Новгород през втората половина на XVI век, извършен от опричниците, лично ръководени от  Иван Грозни – цар на вся Русия…

Но да се върнем на Захарова. Поводът за думите ѝ беше боядисването на паметника на съветските окупатори в София и един надпис срещу Декларацията на Балфур, появил се дни по-късно. Историческо основание за съществуването на паметника в София няма. Темата е разисквана многократно, включително и от пишещия тези редове. През 1944 г. СССР не освобождава, а окупира България като част от геополитическите си щения, наследени от Руската империя за контрол на региона и достъп до проливите Босфор и Дарданелите.

[[nid:60421]]

В този смисъл вандалските – москалски, ако приемем, че употребата на подобни исторически обозначения е приемлива – действия на Руската (по-късно Съветска) империя са процес, не еднократен акт, който, съдейки по анексията на Крим и инвазията, предизвикала война в Източна Украйна, продължава и днес. Пример за руски вандализъм българската история помни. Какво друго, ако не вандализъм, е налагането на съветска диктатура в страната ни под щиковете на Червената армия?

Прекалено общо ви звучи?

Добре. Нека сведем нещата до кървавия терор след 9.09.1944 г., милиардите (133, ако трябва да сме точни) левове за издръжка на окупаторите или акта на похищаване на българските архиви веднага след съветската инвазия у нас? Или златния резерв, предаден от родните комунисти на Москва?

Но да се върнем на въпроса. Руската страна твърди, че ходът на войната, по-специално битката при Сталинград, завършила в началото на февруари 1943 г., е направил така, че спасяването на евреите в старите предели на Царство България да бъде възможно. Това е поредното обидно за българите твърдение. То ни поставя в светлината на хора, които не са способни да вземат подобно решение и да извършат такова високохуманно действие, водени от чисти човеколюбиви мотиви, а правим това само когато конюнктурните обстоятелства ни принудят. Понеже Съветите обърнали, видите ли, войната и хоп! Българите вече не искат да избиват евреите си. Обидно звучи, нали така? 

Всъщност, ако в нещо е права Захарова, тя е права по отношение на това, че отношението на родните комунисти към нацистка Германия се променя. От приятели, посрещащи немските военни части и приветстващи Тристранния пакт, те се преобразяват в яростни антифашисти за една нощ. Буквално за една нощ – нощта на 21 срещу 22 юни 1941 година…

Истината за отношението на българите към своите сънародници от еврейски произход е по-различна. Още с приемането на Закона за защита на нацията през 1940 г. (обнародван на 23.01.1941 г.) в българското общество има недоволство и протести. 

И не на последно място, говорейки за битката при Сталинград, не бива да забравяме американската програма “Заем-наем”, фактически издържала Червената армия. По думите не на друг, а на наследника на Сталин Никита Хрушчов тази издръжка е била критично важна за СССР. Той дори обръща внимание, че на Парада на победата на Червения площад ги няма… американците.

Този ред на мисли ни навежда на въпроса за оценката ни като общество на последствията от Втората световна война. Ако приемем, че минимумът от 50 години е достатъчен, за да можем да съдим за хода на историята относително безпристрастно, от края на Втората световна война са минали вече 70. Оценката на събитията от 1939-1945 г. са в много голяма степен индоктринирани от комунистическата партийна идеология. Както се казва, победителите не ги съдят. Те пишат историята. По силата на наложения ни от комунистическия режим шаблон, поне в България Червената (Съветска) армия бе представяна само и единствено като армията освободителка. Това в нашия случай не е обективната историческа истина. В България Червената армия е окупатор. Другаде тя е победителка и дори освободителка, но у нас не.

В духа на всичко дотук изказването на Мария Захарова е невярно и обидно за България. Една от възможните цели на руската стратегия за геополитическа пропаганда може да е именно да раздели българското общество по иначе безспорен, еднозначно оценен акт – акта на спасяването на евреите в старите предели на Царство България от депортация. 

Провокацията очевидно се провали. Дори президентът Радев, чийто шеф на кабинета често заемаше радикално леви позиции, определи твърденията на руското Външно като “дълбоко непознаване на историята или опит за провокация”. През това време нашето Външно предпазливо поясни, че “Червената армия е на хиляди километри от границите на България”, когато българите спасяват евреите, надявайки се, че е “станало недоразумение”. 

А това, което липсва, е твърда, на нивото на умишлената провокация адекватна и компетентна дипломатическа реакция. 

Някой ден...