Темата за ролята на Работническо-селската червена армия (след 1946 г. Съветска) в различните европейски страни, в това число и в България, е обсъждана нееднократно. Дори пишещият тези редове е споменавал в свои текстове, че в някои страни тя е възприемана като освободител, другаде е победител, а в страни като нашата – тя е окупатор. Това личи както от действията на Съветската армия в България, така и от архивните документи. 

Конкретният повод за този текст е неотдавнашният дипломатически скандал, разгорял се заради думи на говорителката на руското Външно министерство, с които Руската федерация буквално подмени историческите факти. Според Мария Захарова, 50 000 български евреи са били спасени от неминуема гибел благодарение на съветските войници. 

По фактологическата страна на нещата се изговори достатъчно, за да стане ясно за всеки не предубеден, че става дума или за провокация, или за откровено непознаване на историческите факти. Независимо от всичко, необходимо е да припомним две други исторически събития. 

Ако можем да говорим за някаква роля в нечия депортация или екстрадиция, това без спор е ролята на родните комунисти след държавния преврат от септември 1944 г. Веднага след Октомврийската революция през 1917 г. около 30 хиляди руснаци – част от “бялата емиграция”, се упътват към България. Голяма част от тях се установяват трайно у нас и дори се интегрират в обществения и културния живот. Във втората фаза на Втората световна война Сталин създава агентурна служба, която ликвидира неудобните за съветската власт. Името й е СМЕРШ – от “Смърт на шпионите”. Доскоро документално установени бяха около 400 жертви на СМЕРШ и Народния комисариат по вътрешните работи на СССР в България. По списъци, често само по донос, комунистическият слугинаж издирва жертвите на СМЕРШ в България. Те са отправяни за разпит в СССР, често завършвайки в Гулаг – съветската система от концентрационни лагери. Вероятно обаче става дума за многократно повече избити емигранти. 

Та, ако говорим за съветски принос към нечие насилствено извеждане извън пределите на страната —  това е СМЕРШ, с позорното съдействие на комунистическата власт в България.

Втори факт е участието на България в заключителната фаза на Втората световна война. Според Майкъл Клодфелтър, автор на книгата “Войни и въоръжени конфликти”, малко повече от 100 хиляди българи, в състава на Първа българска армия, съвместно с Трети украински фронт – около 650 хиляди души, участват във Виенската офанзива. За един месец – от 16 март до 15 април 1945 г. по различни данни, в битката за Виена намират смъртта си не по-малко от 2700 български войници. Някои руски данни сочат между три и четири пъти по-висока смъртност. 

За общата численост на Първа българска армия по това време, командвана от генерал Владимир Стойчев, пише и американският посланик в София Барнс. В своя телеграма от 6 юни 1945 г. той посочва, че около 100 хиляди души са се завърнали в София, а още две дивизии (между 10 и 15 хиляди души всяка) ще останат зад граница като символична окупационна военна част в Съветската зона. В същата телеграма Барнс пише:

“Макар да е вярно, че по-голямата част от българските офицери и войници не са комунисти и се противопоставят на изключителното съветско господство над България, руснаците очевидно вярват, че правилата на военната дисциплина и заемането на ключови постове от обучени от Съветите български военни лидери ще осигурят народна армия, която може да бъде използвана като инструмент на съветската политика…”

Това е безспорният “принос” на Червената армия към България. 

За пълнота на текста е редно да споменем и факта, че генерал Стойчев присъства на Парада на победата в Москва, проведен на 22 юни 1945 г. Малко по-рано, на 9 юни е учредена наградата медал “За превземането на Виена”, връчена на почти 280 хиляди съветски и български военни. Сведенията за точния брой на нашите сънародници обаче са оскъдни, независимо от факта, че всеки седми участник в освобождаването на Австрия е бил българин.

В заключение, важно е да припомним и факта, че Паметникът на Съветската армия във Виена не носи спомена за героизма на българските воини. На 13 април 1945 г. Сталин, в ролята си на върховен главнокомандващ, издава заповед за награждаване на участниците в офанзивата. Разбира се, дума не се споменава за Първа българска армия, нейния командир и войниците. Заповедта на Сталин е изписана със златни букви на паметника във Виена. Същият, който често е даван за пример като правилно отношение към героизма на Червената армия. За съжаление обаче, той също е символ на подмяната поне по отношение на българската история.

Със сигурност, ако не беше съветската окупация и действията на Сталин и Съветския съюз, участието на българската армия в заключителната част на Втората световна война можеше да е оценено различно. Дори отношението към България можеше да не е като към победена страна.