Народите по света се намират под въздействието на бързо променяща се световна конюнктура, белязана от възхода на популизма в различните му форми. За това допринасят наднационални предизвикателства от типа на технологичната революция и демографския бум, регионалните сътресения и рязкото намаляване на доходите от петрола, чуждестранната намеса и наследените дефекти от десетилетия тиранично управление и погрешни икономически практики. В арабския свят особено опасна е двойната заплаха от диктаторски режими, от една страна, и религиозен фанатизъм, от друга. Синтезът на тези фактори доведе до най-разрушителния период в историята на Близкия изток от основаването на съвременния арабски регионален ред непосредствено след Първата световна война.

Два бяха основните залози за запазване стабилността на арабските режими през предходните десетилетия в политическо и в икономическо отношение. Първият бе своеобразният социален договор, при който удовлетворяването на основните потребности на гражданите бе поставено в зависимост от тяхната политическа лоялност. С течение на времето обаче въпросният договор бе нарушен в резултат на разрастването на бюрокрацията в държавния сектор, което минира способността на управляващите да се справят с нарастващите потребности на бързо увеличаващия се брой жители на тези държави.

Вторият залог бе постоянният приток на петродоларови постъпления, който доведе до формирането на рентиерски общества, т. е. общества, в които националното богатство се преразпределяше чрез разклонена система от близки до властта кланове. Рязкото падане на цените на „черното злато“ от началото на 2014 г. обаче се превърна в едно от най-сериозните предизвикателства за арабския свят. С изключение на няколко най-богати петродоларови монархии, рентиерските обществени системи се изправиха пред несъстоятелността от по-нататъшното си възпроизвеждане и оцеляването на този паразитен социално-икономически модел.

Засилващите се кризи

С компрометирането на тези две основни опори, стабилността на арабския регионален ред и на неговите национални проекции бе поставена на карта. Но вместо да се справят с надигащите се социално-икономически и политически предизвикателства, арабските лидери прибягнаха до тактиката на моркова и тоягата, предлагайки на сънародниците си определени социални придобивки в съчетание с насилствени методи за налагане на вътрешния порядък. По такъв начин тези режими запазиха своя корумпиран характер, препятствайки необходимите реформи и лишавайки обществата си от средства за преодоляване на засилващата се криза на доверието между управляващи и управлявани.

В резултат на всичко това, онези режими, чието управление залагаше на насилието и разделението на обществото, се ориентираха към разпалването на етно-конфесионални и идейни борби между различните племенно-верски компоненти на своите общества. Други няколко държави преживяват период на политическо напрежение и неопределеност. Най-очевидният пример за негативния тренд в целия регион бе Сирия. Жителите на тази страна бяха поставени между чука и наковалнята: от една страна бе режимът, който бе готов да срине до основи цели градове, а от друга – варварското насилие на „Ислямска държава“. Сирийската криза се развиваше в ситуация, в която бившите центрове на сила от типа на Египет и Ирак преминаваха през период на вътрешни сътресения, което на свой ред даде шанс на други регионални сили да се намесят във вътрешните работи на по-слабите страни.

Пагубни практики

Не е логично да се допусне, че политическите лидери, които и досега не зачитаха своите народи като източник за икономически ръст, да поставят интересите на гражданите сред своите приоритети. Те така и не разбраха, че именно това е изходът от сегашните беди. Поради това, с някои малки изключения арабските режими продължават пагубните си практики, които ги водят към катастрофа. Разликата в сравнение с миналото е, че днес гражданите на арабските държави, от които се иска да затегнат коланите поради финансовите трудности, все по-настойчиво поставят исканията си за справедливост и за участие в публичните политики.

Сегашният хаос в Близкия изток ни изкушава към песимистични очаквания и безалтернативност. Сравнението с други части на света обаче показва, че няма подобен фатализъм в съдбата на народите. Именно субективният фактор позволи на Югоизточна Азия да извърши огромен скок в развитието си след 90-те години на миналия век. Друг пример са редица райони на Африка, които прогресираха след края на голямата война в Конго през последното десетилетие на 20 век и първото на 21 век. Изходът от сегашната ситуация на насилие, диктатура и икономически спад е в провеждането на дълбоки политически и икономически реформи и в арабския свят. На свой ред подобна задача изисква от лидерите в региона да изработят нова визия за развитието на Близкия изток за следвоенния период.

По-конкретно арабските монархии са изправени пред необходимостта от предоставяне на по-голямо участие в политическия процес на своите граждани и тяхното интегриране в системата на управление. Това предполага провеждането на парламентарни избори, както и формирането на консултативни съвети както на местно, така и на централно равнище. Северноафриканските държави от типа на Египет и Алжир следва да извършат разделение между различните клонове на властта по модела на туниския парламентаризъм. Целта е да не се допуска отделна институция или група да налага свой монопол върху политическата власт. Що се отнася до бившите централизирани държави като Либия, Сирия и Йемен, които сега преминават през период на гражданска война, за тях е необходимо да се извършат коренни промени, които да предоставят по-голяма свобода и правомощия на отделните региони и местните общности, което да позволи и по-добра защита на малцинствата.

Едно обаче може да се твърди със сигурност: старият регионален порядък в Близкия изток преживява период на хаос и насилие с неясни перспективи. Такава е картината в един регион, който има решаващо значение за световния мир и сигурност.