НАДЕЖДА КОВАЧЕВА*

Първото, което прави впечатление при прочитането на поправките в Изборния кодекс, подготвени от тримата депутати Мартин Захариев, Мая Манолова и Стефан Данаилов е, че се прави опит, без да съществува у нас Закон за печата и в противоречие на Конституцията на Република България, да се въведе контрол за нарушения в печатните медии и т.нар. онлайн новинарски услуги.
Веднага се забелязва използването на неправилното наименование „онлайн новинарски услуги“ (чл. 57, ал. 1, т. 23), което всъщност е другото име на печатна медия на електронен носител. По същество един хартиен вестник може да съдържа както новини, така и анализи, коментари, мнения и интервюта. Абсолютно същото печатно съдържание може да има и всеки електронен сайт, което по същността му го прави електронен вестник. Смятам, че това разделение не е направено случайно. Като се използва термин „онлайн новинарска услуга“ за електронните издания излиза, че те са само за новини и не публикуват анализи, коментари, мнения и интервюта.
Чрез новата т. 24а в чл. 57, ал. 1, отново без да е налице Закон за печата и в грубо нарушение на чл. 39 и чл. 40 от Конституцията на Република България, както и на Европейската конвенция за защита правата на човека и Хартата за основните свободи на Европейския съюз, се създава контролен орган, нещо като СЕМ за печатните и електронните вестници. На този центализиран орган, описан като юридическо лице с нестопанска цел, се възлагат функции за контрол над печатните медии и на електронните сайтове, подобни на тези на Съвета за електронни медии за радиата и телевизиите. Той обаче орган, предвиден от Закона за радиото и телевизията, който се избира по съответния ред.
У мен предизвиква пълно недоумение как така вносителите на поправките в Изборния кодекс създават специализиран мониторинг и го възлагат на това юридическо лице, което на практика ще контролира медиите на хартиен и електронен носител? Това е чисто нарушение на чл. 40, ал. 1 от конституцията, който гласи, че „печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура“. На практика ние виждаме как по абсолютно заобиколен начин чрез Изборния кодекс, се създава цензура. Дори в момента действащият изборен закон гласи, че СЕМ и ЦИК установяват нарушения на базата на мониторинг, чиито обем и параметри се определят по споразумение между комисията и съвета. Тук няма и дума за споразумение, нищо такова - създава се орган, някакво юридическо лице, но категорично не е ясно кой политически субект го създава, по какви правила, как ще действа и кой му делегира права!
Разбира се, основните притеснения идват от създадения нов чл. 177а. Мисля, че и при предишни промени на изборното законодателство съм срещала да се говори за „редакционна отговорност“, каквото е наименованието на новия член. Такова понятие в правния свят не съществува. Съгласно закона отговорност могат да носят само лицата - физически и юридически. „Редакцията“ не е юридическо лице – ако погледнем в речника ще видим, че така се нарича помещението, в което работят журналистите, или самият екип от журналисти.
Този текст съдържа в себе си чиста заплаха за цензура. В него, необяснимо защо, дословно е преписана ал. 2 от чл. 39 на конституцията, но текстът е пришит към някаква „редакционна отговорност“, която не съществува в българския закон. Съществува отговорност на автора – физическото лице, и второ - отговорност на издателя – юридическото лице. То носи гаранционно-обезпечителна, безвиновна и обективна отговорност. Ако се докаже, че журналистът, на когото е възложена работата, е извършил виновно и противоправно деяние, с което е накърнил правата и доброто име на другиго, и/или е причинил и други неимуществени или имуществени вреди, то издателството отговаря заради него.
И второ – в ал. 2 на новия чл. 177а, се казва, че доставчиците на медийни услуги не носят отговорност, само ако информацията им е получена по официален ред, представлява цитати от официални документи и точно възпроизвежда публични изявления.
Това аз също наричам цензура! Има практика на съда в Страсбург и задължителни решения на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, включително решения на настоящия конституционен съдия Гроздан Илиев, както и медийното решение на Конституционния съд с докладчик Александър Арабаджиев от 1996 г., че журналистът не носи наказателна и гражданска отговорност, ако е професионално добросъвестен.
Професионално добросъвестният журналист е проверил информацията, която публикува от всички обективни възможни източници, като те трябва да са най-малко два. Журналистът не носи отговорност, ако публикуваната от него информация е вярна, но не носи отговорност и ако се окаже невярна, стига да я е проверил от най-малко два независими източника.
За мен този нов член звучи като откровена заплаха за закриване на всяко издание, защото той забранява на медиите да публикуват проверена информация, което е същността на журналистическата професия. Излиза, че ако някой политик или институция е съобщил лъжа и тя е надлежно и точно цитирана от медиите, това е разрешено. Но публикуването на проверената истина е забранено!
Да вземем друг пример - държавните институции и други организации имат задължение чрез своите пресцентрове да предоставят информация (информация, получена по официален ред), ако такава им е поискана от журналистите във връзка с предизборната кампания. Дотук добре, но сроковете по Закона за достъп до обществена информация надхвърлят срока на самата предизборна кампания. И това означава, че медиите няма да могат да свършат работата си и да съобщят например за нередности около някой кандидат, дори да има официална информация за тях, просто защото ще я получат твърде късно – изборите ще са минали, а кандидатът – избран. Т.е. излиза, че журналистът, който е потвърдил от два източника наличието на тази информация, не може да я публикува достатъчно рано, както това изисква общественият интерес, а ще може да го направи, когато вече е безсмислено.
Т. 3 на ал. 2 от чл. 177а също буди недоумение – журналистите не носят отговорност, ако точно възпроизвеждат публични изявления. И към момента Върховният съд има задължителна практика, че журналистът не носи отговорност, когато точно е възпроизвел изявленията на трето лице в интервю или друг жанр. Това значи ли, че според така предложените поправки в Изборния кодекс журналистите няма да могат да възпроизвеждат точно дори изявления, които не са публични, а са направени специално за конкретната медия например?
Има и друг нюанс – точното възпроизвеждане на публично изявление на даден политик може да уронва доброто име на трето лице. Отговорността за това е на политика, но съответната медия, водена от етични съображения, може да не иска да цитира точно обидните думи. Означава ли това, че й е забранено вместо тях да постави многоточие? Или да ги преразкаже с не обидни думи?
В ал. 3 на чл. 177а се казва, че при цитиране на документи не се допускат изменения. Поредното недоразумение. След като според тълковния речник цитат означава „буквална извадка от текст, която се използва за потвърждение на изказано мнение“ излиза, че този текст е пълна безсмислица. Та нали, ако промениш цитат, той вече няма да е „буквална извадка от текст“?
Същата безсмислица има в ал. 4 на чл. 177а - новините като информационни факти трябва да бъдат разграничавани от коментарите към тях. От една страна с използването на термина „онлайн новинарски услуги“ се изключва възможността електронните медии въобще да публикуват анализи, коментари, мнения, защото по същество не са вестници. От друга трябва да разграничават новина от коментар?
Коментарът е мнение, което не подлежи на преценка за вярност или невярност за разлика от информационните факти. Т.е. авторите на поправките в Изборния кодекс от една страна задължават доставчиците на медийни услуги да публикуват само новини, а в ал. 4 им казват да ги разграничават от коментарите. Тази скрита забрана за публикуване на мнения е пряко нарушение на чл. 39, ал. 1 от конституцията (Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин.), като в същото време нарушава чл. 10, ал. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека (Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници.).
Вносителите създават и нов чл. 186а в § 4 на Изборния кодекс - „Платени и безплатни форми“.
Тук веднага възниква въпросът как точно ще се доказва, че дадена публикация е безплатна?
За мен безплатната форма на отразяване означава, че медиите ще бъдат поставени на колене – публична тайна е, че те се издържат от реклама, като приходите в предизборни периоди осигуряват голям процент от доходите им за месеци напред. За мен остава въпросът как точно ще се проверява, че за дадена публикация не са платени пари „под масата“, или че тя не е публикувана срещу обещание за осигураване на реклама в бъдеще, например?
Освен това поставя в привилегировано положение политици, които притежават медии – в техните издания те ще ползват неограничен безплатен ресурс, който вероятно значително ще надхвърля разрешените за изразходване от закона суми, а останалите ще трябва да плащат и да се вместват в рамките на позволеното.
Безплатната форма винаги е по-съмнителна от платената. По мое мнение по време на предизборна кампания всички публикации, свързани с изборите трябва да са платени – това е гаранция, че няма да има неравенство и корупция. Безплатна може да е само политиката на съответното издание, която се води от неговия главен редактор – но практически със забраната за публикуване на мнения, дори можем да кажем, че и това право на главния редактор се забранява в предизборен период.
За мен като юрист поправките в Изборния кодекс са направен от хора, които въобще не са запознати с журналистическата професия, нейните принципи и начини на работа. Това личи дори от първите изречения в мотивите към промените: „По време на предизборната кампания медиите не са просто важен посредник между избирателите, партиите, коалициите и независимите кандидати. Те формират общественото мнение и поради това е особено важно да се открои тяхната редакционна отговорност в целия изборен процес.“
Не само по време на избори, но и въобще, медиите не са просто посредник между партиите и избирателите – в същността си те са призвани да осведомяват гражданите, за да могат те да оформят своето мнение. А това няма как да стане, ако вместо проверени истини – разследвания, коментари и анализи, те публикуват само официална информация, която понякога може да е официална лъжа!
------------
* Надежда Ковачева е била прокурор 18 години. След това работи като адвокат, предимно по защита на свободата на мисълта и изразяването. Защитавала е десетки журналисти. Има специализация от Хагската академия по международно право. Текстът е написан специално за Клуб Z.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни