Мерки за опазване на културното наследство оповестиха преди дни на среща с медиите министърът на културата Боил Банов, зам.-кметът на София Тодор Чобанов и главният архитект Здравко Здравков. И освен рестрикции, за собствениците на къщи-паметници на културата се предлагат и стимули: един от тях е освобождаването от данък сгради, ако притежателите на такива къщи докажат, че са добросъвестни стопани.

Пред медиите бяха обсъдени някои от най-наболелите проблеми в градската среда на София. Например Двойната къща на столичния бул. „Васил Левски“, която бе съборена от новия си собственик Кирил Кирилов (Киро Японеца), ще бъде възстановена в първоначалния си вид, след преговори между Кирилов и министъра на културата; поискано е от Националния институт за паметниците на културата Царските конюшни да получи специален статут, за да бъде запазена автентичната визия на сградата; борбата за Къщата с ягодите продължава…

За да научим какво се готви за още някои ключови паметници на културата в столицата, поканихме на разговор зам.-кмета на София по културата Тодор ЧОБАНОВ.

– Да започнем с последния казус от градската среда в столицата – как ще коментирате разрешението за надстрояване на Телефонната палата от новия ѝ собственик, г-н Чобанов, нейният автентичен вид е част от културното наследство на София?

– Надстрояването на големи обществени сгради е доста разпространена практика у нас и в чужбина. Ключово е то да се прави с уважение към старата част и да не предизвиква конфликт в обемно-пространствените параметри на обекта, както и със съседните обекти. Разбира се, за всяка сграда трябва да се подхожда индивидуално, с отчитане на нейните особености и тези на съседните сгради. Няма универсални формули в тази материя.

Центърът на София – музеен квартал

– Откриването на частния музей на Васил Божков в Телефонната палата вероятно ще бъде в същата година с галерията на мястото на мавзолея – реализацията ѝ започна светкавично, след гласуването на идеята от Общинския съвет – кога ще отвори врати това арт пространство и как ще изглежда?

– Въобще не е толкова бързо. Повече от две години се борихме с юридическите аспекти на проблема, защото идеята да се създаде място за изкуство с по-траен характер, дори вид институция, доби зрялост още през 2014 г. и я лансирахме. Ако човек се зарови във фактите, може да открие, че през 2009 г. правителството прие концепция за водещи столични музеи, сред чиито автори съм и аз. Тя изтъкна тезата, че музейната система на София трябва да представя балансирано всички жанрове в изкуството и същевременно отбелязва, че трябва да се работи за насищането на центъра с музеи. Те са двигател на туристическия поток, а центърът е мястото, където софиянци и гостите на града най-много ходят на културни събития. В Нощите на музеите, които провеждаме традиционно, се включват десетки хиляди души. Това показва необходимост от създаването на музеен квартал по подобие на много значими градове като Париж и Берлин. До голяма степен той се е самосъздал, защото в една неголяма зона съществуват няколко важни музея – Националната художествена галерия, Музеят на българското изобразително изкуство в Двореца, Софийската градска галерия, която безспорно e сред най-авторитетните, да не кажа, най-авторитетната галерия у нас по оценки на чужди специалисти…

– И е все по-тясна за проектите, които осъществява – опашките за инсталацията на Теодор Ушев са поредното доказателство, чака се часове.

– Това е много стар проблем и ние отдавна работим за неговото решаване. Продължаваме и с усилията за разширяване на Музея за история на София, бъдещия Музей на Ларгото, който ще обогатим с експозиция. Така че музейният квартал се е сформирал. Това не е изненада, а тенденция, която се прокрадва в Европа от XVI век – обектите на музейното дело и художествената дейност да са в историческите центрове на градовете. Класически пример е дворецът Уфици – преди векове офис на правителството на Флоренция, който от представителна сграда се превръща постепенно в музей. Ние следваме тази ясна и утвърдена по света логика за центъра на София. Това, което ни липсва, за да решим проблема с жанровото и тематично разнообразие, е т. нар. Галерия „Мавзолей“, която ще бъде филиал на Софийска градска галерия и ще бъде място за съвременното изкуство. Там системно, на публични начала, ще се организират подобен род експозиции.

Съвременното изкуство има специфики – една от тях е, че то често поражда творби, които са с интерактивен характер, творби, които са предвидени за изграждане на открито. Много от най-известните произведения на изкуството се връщат към една от най-старите и устойчиви идеи – на древната гръцка традиция то да е изложено на възможно най-публичното място. Изкуството в Античността се концентрира на форума, тоест на площада, на открито, без ограничения, без сграда. Ние се нуждаем от такава площадка в идеалния център, нуждаем се обаче и от закрита площ, където да се представят произведения, предвидени за интериор – като уникалната творба на Теодор Ушев, която дълбоко ме впечатли.

В Източна Европа, където комунизмът остави определен тип архитектура и съоръжения, които загубиха предназначението си, често се случва те да бъдат преосмислени и превръщани в място за изкуство. Защото, както проф. Александър Кьосев написа, изкуството понякога е най-добрият способ за лекуване на исторически травми. С него сме различни по политическа ориентация, но аз подкрепям идеята му – чрез изкуството към осмисляне и преосмисляне на историята. Хиляди някогашни деца днес живеят с неприятния спомен за поклонението пред единствения експонат в мавзолея, един от начините тази травма да бъде излекувана е да преосмислим това място през изкуството. В този смисъл, ние сме се опитали да възвърнем на данокъплатеца поне отчасти направената инвестиция за изграждането на това съоръжение.

– А каква е била инвестицията, можем ли да кажем колко е струвал навремето мавзолеят на Георги Димитров?

– Липсва каквато и да е документация. През 2014 г. установихме не просто, че няма документация за този обект, а че той не фигурира в правния мир – нямаше го в кадастъра, нямаше акт за собственост, в държавните архиви не се откриха никакви документи, свързани с изграждането на Мавзолея.  В онзи период, когато е изграждан, не са се престаравали с документирането и освен това са бързали. Мавзолеят буквално е изграден за една седмица. Не е изключено да е имало документация, но при прочутия пожар в Партийния дом тя да е унищожена – за съжаление такава е и ситуацията с други такива обекти.

След като установихме тази липса, изминахме целия сложен път по нанасянето на запазените подземни нива в кадастъра и изготвянето на акт за собственост. Казвам „дълъг и сложен“, защото трябваше да попитам всички институции в сферата на сигурността дали се нуждаят от такъв тип съоръжение и биха ли го ползвали. Става дума все пак за сграда със значителни размери с около 1400 кв м, това са няколко нива под земята. Отговорът от всички беше, разбира се, че не биха го ползвали и не им трябва. Така се отвори пътят за създаването на този особен, подземен музей. Но колкото и подземен, толкова и наземен, защото платформата, която всички познаваме като бетона от Мавзолея, е идеална за излагане на произведения на открито.

– 1400 кв м разгърната площ ли?

– На около четири нива е съоръжението, но те не са еднакви по площ. Като обърната пирамида е, най-голямото ниво е на етаж „- 1“. Там е била „гримьорната“ на мумията, държали са химикалите, оборудването и всякакви неща, свързани с нормалното функциониране на този особен вид музей, какъвто бе Мавзолея. Точно там можем да направим истинска експозиция, да се представят произведения, а по-надолу ще бъдат депата – самият достъп до тях е по-сложен и пространствата са разчупени, не са подходящи за организиране на експозиция.

– Колко ще струва на Общината този музей?

– Засега не можем да кажем нищо конкретно, защото ще правим конкурс и от неговите решения ще зависи и цената. Ще възприемем обаче т. нар. минималистичен подход от дизайнерска и финансова гледна точка, за да не натежаваме на бюджета на данъкоплатеца. Запазването на суровата автентика е част от разбирането на съвременното изкуство за преосмисляне на пространствата. И самият Теодор Ушев, и други видни творци са споделяли, че понякога предпочитат „да не е много почистен“ един такъв обект, за да може да се съзре и съпреживее конфликта и самото изкуство да онагледи сблъсъка между минало и настояще, между грозно и красиво, защото много пъти съвременното изкуство иска да предизвика размисъл, да провокира и въведе зрителя в една интерактивна мисловна дейност. Затова ние смятаме, че минималистичният, от гледна точка на дизайна, подход също ще работи. Такъв пример е подземното пространство в Триъгълната кула, където, както виждате, изключително семпло е решен интериорът, само с черно или бяло, за да можем да спестим всъщност проблема на бъдещи изложения, които не биха искали средата да влияе на възприемането на произведенията.

– Поставяте ли си краен срок за реализация на галерията?

– Смятам, че за около две години е напълно реалистично, като докато това се случва, ние ще излагаме на кота нула произведения и първото произведение ще бъде „Бронзовата къща“.

– Кога ще бъде поставена „Бронзовата къща“?

– Тя пътува вече, в процес на придвижване е и скоро ще започне инсталирането ѝ. Не мога да се ангажирам с конкретни срокове за откриването ѝ, но ще бъде в най-скоро време. Акцията с „Бронзовата къща“ е един вид ледоразбивач. С това произведение на съвременното изкуство, издържано в духа на старата архитектура, ще демонстрираме, че за този вид изкуство има място в центъра на София. Конкурсът за трета зона, една от най-трудните зони за интегрирания план за въстановяване и развитие – пространството на Градската градина и Двореца – да води към качествена, цялостна промяна, но тя да касае не историческия пейзаж, а начините, по които възприемаме и използваме тази зона. Автомобилният трафик по нея ще бъде разтоварен и трябва да създадем това, което ще превърне София в най-добър пример, модела, който Ян Геел всъщност лансира – град за хората.

В училищните дворове ще спортуват и родителите

– Ще бъдат ли въведени принципите от проекта на Ян Геел?

– Да, абсолютно. Това, с което се занимаваме, е поетапното отваряне на всички инфраструктури в училищата за гражданите. Това ще рече, че физкултурните салони и дворовете в училище ще са за всички. С регламент, с правила, ние поетапно ще започнем да отваряме всички тези инфраструктури. Да, разбира се, в учебно време ще ги ползват само учениците, това е правилният подход – ученикът да има къде да играе физическо, но в събота и неделя, а и когато няма занимания, е нормално жителите на квартала да ползват игрищата.

– Хората и сега влизат от време на време в тези пространства, това нерегламентирано ли е?

– Не е незаконно, но е без цялостна концепция и посока. Ян Геел казва публичните пространства да бъдат публични, обществените инфраструктури да са обществени и да свалим човека от колата, което с третия метродиаметър, с новите буферни паркинги е напълно възможно. Аз съм човек, който е слязъл от колата съвсем умишлено и дълбоко вярвам, че има ли къде да си оставиш удобно колата в буферен паркинг, както в Рим например, няма да има по-търсена пешеходна зона от центъра.

– Как идвате на работа?

– С метрото, естествено.

– Не ползвате ли охрана?

– За какво?

– Да Ви пази от народа, като всички политици – на поклонението на Васил Левски на 19 февруари целият район около паметника беше блокиран и гражданите много се подразниха, че огромната мощ на полицията се грижи за сигурността на управляващата класа.

– За съжаление, точно ние, българите, сме дали примера защо такива събития се охраняват тежко и сложно. До 2001 г. държахме рекорда за най-голям политически атентат с най-много убити. Когато на едно място се събират 80-90% от елита на държавата, отговорните лица, това място задължително трябва да се охранява изключително сериозно. Защото ние самите показахме на света как с един атентат се ликвидират над 130 човека от държавния апарат и техни близки. Неизбежна е охраната на такива събития. Да, не е приятно, в някакъв смисъл дори е противно на здравата демократична логика. Но, уви, живеем в несъвършен свят, в сложно време.

– За атентата в „Света Неделя“ говорите, нали?

– Разбира се. До 11 септември 2001-ва това е най-големият политически атентат с най-много убити хора. Загиват десетки изявени български офицери, герои от войните, интелектуалци, хора от високите етажи на държавната администрация, атентатът в „Света Неделя“ е изключително страховито по своите измерения събитие. Логиката на атентаторите е ясна: обезглавявайки държавата, тя става плячка на техните стремления за насилствено вземане на властта по болшевишки образец. Това е кървавата логика на всички революционери, на крайнолевия, а също и на крайнодесния политически екстремизъм.

– Атентатът в „Света Неделя” е в основата на романа „Чамкория“ на Милен Русков. Разговаряли сте с режисьора на „Възвишение“ Виктор Божинов да се обособи един квартал на Стара София в района на Халите, където градът е запазил автентичния си вид от времето, описано от Русков. И там, евентуално, да бъде заснета екранизацията на „Чамкория“. Има ли шанс подобна идея?

– Българският ХХ в. е трудна тема и неслучайно изисква да се направи музей, наречен „Българският ХХ век“, защото това е времето, за което ние най-малко сме си говорили в последния четвърт век. Милен Русков си позволи нещо, за което му свалям шапка – да посегне към темата, и то по един изключително убедителен начин. Това е големият талант на хора като Хашек и Чосър, да докоснат тежки теми през призмата на обикновения човек. Героите на Милен Русков не са „царе, папи и патриарси“, както се казва у Ботев, а става дума за обикновен човек от София, който живее в скромни условия и авторът през неговия наратив, монолога на бай Слави, разказва за този изключително сложен период. Освен умелото навлизане в много трудната тема за политическите войни и вътрешни конфликти в България, другият успех на тази книга е, че пресъздава една изчезнала София. Защото София от 20-те години не е днешната, центърът е изглеждал доста различно. Бомбардировките променят градския пейзаж, също и със строителството през 50-те години, но Вие сте права и ние неслучайно търсим вариант по някакъв начин да маркираме описаните от него места.

Смятаме да направим изложба, в която по книгата да покажем фотографии и документи за тези места. Това, което е оцеляло на терен, ще бъде приобщено, било то чрез инсталации, било чрез други начини. Това е прозорец към миналото с голяма привлекателна сила за по-младите поколения, които по една или друга причина не са се докосвали до онази Стара София, както я наричаме. Милен Русков хвърля светлина върху период, обвит в мрака на времето – 20-те години, когато София динамично се е променяла. Тогава са се правили много инвестиции, строели са се сградите, които ние ползваме днес, както и водопроводите, улиците, цялата рамката на центъра, планът на проф. Адолф Мусман идва малко по-късно, но той не работи на гола поляна. Във формата на роман, като художествено произведение, Милен Русков свърши доста работа на историците.

– Вижда ли се възстановката на този квартал в някакво обозримо бъдеще?

– Трябва да намерим начин да маркираме реалностите от романа „Чамкория“ на картата на София. Моята теза, както и тезата на кмета Фандъкова, е, че в историческото ядро на София не бива да допускаме значителни промени. Трябва да се стремим с всякакви средства да пазим културния ландшафт какъвто е. За съжаление, се направиха големи грешки, които по никакъв начин не можем да поправим – примерно бившата вече сграда на английското посолство е проблемна, от социализма също има много грешки, съборената къща на ген. Рачо Петров – и това не е единственият случай, в който сградата се оказва без статут на културна ценност. По села и паланки са давани статути, а в София са давани на абсолютно безсмислени обекти. Например „работнически къщи“ в Банишора са смятани за изключителна важност тогава. Съществува дисбаланс, който според мнозина експерти е породен от идеологически съображения. Къщите на упадъчната буржоазна прослойка са неглижирани в полза на пролетарските обекти, които архитектурно, художествено или културно нямат никаква стойност. Те са били важни единствено по идеологически съображения. Къщата на Рачо Петров не е единствената знакова важна къща в София без статут.

Специален статут за Царските конюшни

– Кои исторически и архитектурно ценни сгради в София според вас трябва да получат специален статут?

– Царските конюшни, например. Писах писмо до министъра на културата с въпроса защо този знаков обект за историята на архитектурата, въобще за историята на Третото Българско царство, няма статут. Ако градските къщи си приличат по някакъв начин, има тенденции, групи, архитекти като Фингов, създали повече от един значим паметник, то в случая с Царските конюшни говорим за единствен и уникален по рода си обект. Други истински царски конюшни в България няма. Искрено се надяваме, че е образувана процедура за статута на тази сграда. Ще настояваме пред Министерство на културата, докато не постигнем резултат.

– Ако междувременно собственикът Ви изпревари и събори тази къща?

– Ще нанесе голяма и вероятно непоправима щета върху историческото наследство. Единственият устойчив, траен начин да бъде спасен обектът, е министърът на културата да даде статут на обект от национално значение и то веднага.

– Какво се случва със знаковите къщи в София – някои бяха съборени и никакви протести не помогнаха?

– Нашата теза е, че тези обекти трябва да бъдат съхранени, правим всичко възможно да ги опазим от намеси, които биха довели до промяна в културния ландшафт, до загуба на тяхната културна и историческа ценност. Същевременно се правят опити да се създаде едно измамно впечатление – измамно, защото едва ли не се насажда мнение, че има проблем с много обекти. Истината е, че въобще не са много проблемните обекти. Обектите с решени проблеми са много пъти повече. Както когато човек го боли ръката – той гледа там, където го боли, а там, където не го боли, не гледа. По същия начин реставрираните, обгрижените обекти са много, в пъти повече от проблемните. Има три-четири обекта, които са несъмнено знакови, но също и много проблемни. Ние с всички сили и средства ще се борим те да бъдат спасени и опазени по най-добрия възможен начин. Една безспорно добра новина е за къщата на Фингов – като зам.-министър положих много усилия да не се допусне за нея проблемен вариант, например да останат само две фасади. Тя е ценна и заради своя особен интериор в стил сецесион, който архитект Фингов е проектирал за себе си. Възможно най-добрата конфигурация – творец твори произведения за себе си в своя си уникален стил. Новият ѝ собственик, който наскоро я придоби, ще я раставрира в оригинален вид. Такива са неговите намерения и аз съм склонен да му вярвам, защото става дума за човек с възможности и се надявам той да даде пример, че част от това да имаш възможности и да бъдеш уважаван в обществото, е да обгрижиш своя обект по подобаващ начин.

Дворец пред „Шератон“

– Какво се случва с втория сектор на Ларгото – обекта пред „Шератон“, монетарницата?

– Разкопките ще продължат, но не е монетарница, а голяма представителна сграда, дворец. Беше ясно от самото начало, че или е голяма, представителна баня, или дворец. Няма средно положение, при такива мащаби може да бъде само едно от двете. Тя е преустройвана, променяна, надграждана за приблизително 300 години съществуване. Може би късният II или ранният III век е началният период, но това е все още в процес на доизясняване. Преустройвана е многократно, но очевидно доминира представителната функция, защото има 500 кв м тронна зала. Най-вероятно, макар че тази част все още не е проучена, в другия край на представителната зала има тържествен портик, като единият е намерен край „Шератон“ още през 50-те години при разкопки. Тези изключително богато украсени парадни фасади се асоциират с представителните функции на властта. Дворец казваме, но с условности – офис на властта също е вярно, защото противно на разпространените мнения магистратът или императорът не е живеел там, където е работел.

– Не е ли императорска резиденция?

– Не, това е работно място, извършвали са се официални церемонии, приеми, а монетарницата е част от функциите на властта. Разкопките ще продължат и най-вероятно още тази година ще започне проектантската дейност по пешеходен площад.

– Как ще изглежда този пешеходен площад?

– В зависимост от това дали това лято ще приключи основната част от археологическите работи, най-вероятно още тази есен ще започне проектиране на бъдещия пешеходен площад. С експонирана археология, а как точно, вече архитектите ще кажат. Има аналози, например площадът в Краков е решен по много елегантен начин, със специални експозиционни подове, зони, където може да се наблюдава забележителността отдолу. За съжаление, покрай атентата, за който стана въпрос, и преустройството на „Свети Крал“, е свалено изкуствено нивото на площада. В оригинал площадът е бил по-висок и това сваляне с около метър, метър и половина, е нанесло непоправими щети, защото сега VI век излиза на кота нула. Ако имахме Средновековие в тези наслоения, можеше да вървим към същински подземен комплекс, като от другата страна, край ЦУМ. Тук обаче поради това, че VI век е нулата, реално не можем да направим истинско подземно ниво, поне не в целия периметър. Ще търсим такъв вид покриване, който да позволява визуална комуникация, на места също и функционална, със слизане в подземната зона.

– На каква територия прогнозирате, че ще се простира този втори район на Ларгото?

– Не може да се каже на този етап. Няколко хиляди квадратни метра.

Крепостна стена на Сердика под бъдещ хотел

– До Дома на киното има още един археологически обект, какво е открито там?

– Открихме значителен участък от северната крепостна стена на вътрешния град и тя ще бъде експонирана под хотела, който се строи на това място. Инвеститорът проявява висока степен на разбиране, той е чужденец, и разкопките са много успешни, Музеят за история на София ги прави.

– Антични останки под хотела – като под „Арена ди Сердика“? Има ли начин да се отчужди мястото?

– Не се налага, тъй като крепостната стена ще бъде съхранена изцяло и дори се търсят функции да се подсили музейния характер на това ниво. Това е добрият компромис, когато става дума за такива обекти.

Лятна сцена в столичния античен театър

– Има ли напредък с античния театър?

– Известен, но все още недостатъчен напредък. Многократно сме поставяли въпроса пред държавата, скоро пак ще го поставим. Теренът, който в момента е на Българския енергиен холдинг, трябва да бъде прехвърлен на Министерство на културата, да бъде приобщен в акта на резервата и след това предаден на Столична община за управление.

– Няма ли да пречи Гьоте институт?

– Няма пречки да си остане. Имаме идеен проект за лятна сцена с около 500 места.

– Много добре, но вижда ли се това да стане скоро?

– Вижте, античният театър е чакал 2000 години… и ако нашето поколение не узрее за това решение, може би следващото ще го направи. Ние, археолозите, мислим малко по-различно в това отношение, но аз съм оптимист. Ние сме системни, упорити, самият факт, че обектът мина към Български енергиен холдинг, е успех. Смятам, че макар и бавно, колелото се върти в правилната посока. Най-неприятният сценарий със строежа на сграда отгоре е спрян. Тече прехвърляне, така че сме близо до някакъв финал. Иначе няма да е никак скъп проектът, тъй като нямаме масивно застрояване и реставриране, ще запазим оригиналните параметри.

– Кога ще бъде отворен музеят на Ларгото, под „Мария Луиза“?

– Когато инсталираме експозицията. Тепърва ще пускаме обществената поръчка. Чакаме комплекса от 2013 г.

– Не го ли стопанисва вече Общината?

– Не съвсем, чакаме заповедта за въвод във владение, но имаме вече заданието и експозиционния план, ще обявим съвсем скоро процедурата и се надявам за Деня на София, ако нямаме някакви форсмажори, да поканим първите зрители.

Книгите остават на „Славейков“

– Да го чуем и от Вас – ще останат ли книгите на площад „Славейков“?

– Да, книгите остават, но без кашони и няма да се продават учебници. Истината е, че за разлика от преди, когато това беше едно от малкото места, на които можеше да се пазаруват книги, сега има 6-7 книжарници само в района на площада. Парадоксално, независимо от голямата конкуренция, операторите на тези обекти съобщават, че правят повече от добри обороти там. Самата зона си има профилиране и то се усеща.

Ако се изчисти централното ядро и се концентрират няколко зони, там ще могат да се правят концерти и събития, това е експертното мнение. Фонтанът ще се ремонтира. Моето лично мнение е, че от такива фонтани има нужда, те са в духа на онази епоха, която се оформя в пространството, въпросът е да са изрядни.

Демокрация при паметниците

– Накрая искам да Ви питам за паметниците в София – налага се усещането, че се правят на произволен принцип, защо няма цялостна концепция?

– О, не е така. Принципът е съвсем ясен – има ли достатъчно граждани, които да създадат инициативен комитет и да съберат средства от дарители, те предлагат идеята. Това е принципът. Никой не може да каже на гражданите: „Предлагайте само исторически паметници“ или „Предлагайте само нови“, демокрация е. Всеки има право да се обедини с други зад една идея.

Темата за изкуството в публична среда и темата за паметниците в някакъв смисъл се припокриват и са свързани, но всъщност са различни. Нашата теза е, че трябва да има и чист арт в градската среда и затова правим галерия „Мавзолей“.

– Защо паметниците, които се поставят в София в последно време, са в стил така близък до соцреализма?

– Това е съвсем обяснимо и разбираемо. Първо, ние сме пропуснали в София този период – на историческия романтизъм в представителното изкуство, примерно в Унгария пикът е бил около 1900 година. В този период новоосвободена България по финансови и други причини не е могла да си го позволи – да направи паметници на средновековните ни владетели. За Борис Кръстител например се провалят поради липса на средства, започват войните. А Унгария е била в голяма империя. Второ, през социализма тук са слагани само определен тип исторически паметници, има дефицит в системата на паметта, който хората опитват да запълнят. И трето, ако имаме проблем в стилистично отношение, ако така смятате, защото според мен това е дълга и сложна тема, то е проблем от една страна на инициаторите, но от друга и на българските творци, защото те са тези, които създават произведенията.

Сега за четвърти път правим конкурс за паметника на Иван Иванов, журито го връща, защото търси най-стойностното предложение. Но аз не смятам, че трябва да говорим за проблем, по-скоро смятам, че трябва да говорим за това, че за да имаме по-модерен тип исторически паметници, обществото трябва да бъде убедено, че това са нужни и значими произведения. А историческата тематика обикновено е обвързана с някакъв вид исторически реализъм. Много малко са по света примерите за успешна трактовка на исторически паметници в стила на съвременното изкуство. Давам пример – дори в последните години на пъпа на Париж се сложиха няколко исторически паметника, из цяла Европа има такива и те са реалистични като изображение. Чърчил, Дьо Гол пред Гран Пале са както нашите исторически паметници. По цял свят е така, в Америка се слагат непрекъснато – и се махат също така. Така че тук не очакваме някаква драматична промяна да се случи просто така, защото в самия жанр „историческа фигура“ и при произведения, свързани с историята, по цял свят доминират реалистичните изображения. Това не значи, че не бива да има и други – но трябва да има диалог в обществото, въпрос е на убеждения и образование и на ето такива неща, които сега се опитваме да направим в един малко по-комплексен модел.

Сега очаквам в четвъртия конкурс за кмета Иван Иванов най-сетне да се появят знакови имена…

– Очаквахте и първия път, но защо не ги вдъхновява темата?

– За съжаление, не винаги се мотивират в достатъчна степен, за да участват.

– Някои твърдят, че е заради близостта на Иван Иванов до фашисткия режим?

– Това са спекулации. Еднозначно е мнението на всички, които са се занимавали с личността му, че няма данни Иван Иванов да е бил пронацистки настроен.

"Площад Славейков"