Ad Config - Website header

 

Article_top

- Г-н Методиев, една от последните образователни новини е как комунизмът ще влезе в учебниците по история в гимназията – поне това се разбира от одобрените учебни програми – учебниците предстои да ги видим. Интерпретациите на новината – от „най-после за първи път след 28 години преход” до „идеологизиране на историята”. Какъв всъщност е прочитът на новите програми?

Хронологията на събитията е малко по-различна. От 1992 година насам Министерството на образованието изготвя едни свитъци – така ги нарича. В тях част от нещата, които трябва да бъдат казани, са казани. Тоест периодът след 9 септември 1944 г., установяването на диктатурата и комунистическият режим са започнали да се изучават благодарение на тези свитъци. Това постепенно започва да става част от една нова система, която в България към онзи момент не е позната – нарича се държавни образователни изисквания. Какво значи това – стандарт на учебното съдържание по дадения предмет. Такива стандарти бяха публикувани през 2000 година и те отново са свързани с близкото минало. Дори има нещо, което от историческа гледна точка ми се струва пресилено, но не само историята е наука за в училище – и социологията е наука, и философията, и прочие. Това се случи във времето след 1990 г. и така учебниците по история започват някъде с Аспарух, да кажем, и свършват с действащия министър-председател. Което не е в полза на действащия министър-председател, защото това е политическа конюнктура. Сега промените са предизвикани от промяна в закона и те трябваше да се случат още през 2003 г. Защото имаше срок, в който стандартите, въведени през есента на 1999 г. с нова наредба, трябваше да се актуализират. Идеята за актуализация идва от това, че самата наука се развива. Промените в науката дават и понятийна яснота и в стандартите трябва да се въвеждат тези нови понятия.

Разбира се, всичко това е придружено с политически скандали. Тези скандали са организирани от БСП и според мен всичките, без изключение, са спечелвани от БСП. Защото техните твърди избиратели искат да чуват тези аисторически, неисторически тези. И си ги чуват от своите партийни лидери, вярват в някакви свои несбъднати неща. В резултат електоралната печалба е налице. За тези, които са срещу БСП – без значение дали ще ги наречем СДС, ОДС ДСБ, десните, сега и ГЕРБ, обикновено електорални резултати от въпросните скандали няма. Защото тези, които не са комунистически и социалистически избиратели, имат свобода на мисленето, размишляват върху тези неща, имат собствено мнение и то не може да бъде формирано от едно решение на Министерството на образованието за някакъв вид учебно съдържание.

Това е историята на нещата.

Сега промяната е за добро, защото тя показва именно това развитие и нужда от актуализация. Част от нещата са доста по-стабилни от научна гледна точка. Например понятието „комунизъм”.

- Именно с понятията, които се въвеждат, социалистите започнаха да спорят в момента, в който излязоха новите учебни програми. И тези дебати покълнаха лесно.

Преди десетина години излезе един голям речник под редакцията на проф. Робърт Сървис – това е най-авторитетният изследовател на болшевизма и болшевишка Русия, неговите книги са като учебници в историческата наука. В този речник – на комунизма, а не на нещо друго, участват около 100 историци от цяла Европа. След като е постигнато такова трудно съгласие – защото това е много трудно съгласие в историческата наука, понятието „комунизъм” няма накъде повече да бъде дискутирано, както в момента се опитват. То е научно понятие на 100%, възприето в историческата наука в Европа. Разбира се, през това време се случи нещо друго много важно – декларацията „Европейската съвест и тоталитаризмът“. На която българският парламент за радост реагира още през 2008 и след това през 2009 г. го потвърди. Но неприятният прецедент е, че Европейският парламент отказа да приеме тази декларация като цялостен документ на ЕС и промени някои от текстовете. Това беше дело на европейските социалисти. В резултат отпаднаха изискванията в областта на образователната система.

Но това, че фашизмът в Италия, националсоциализмът в Германия и комунизмът в Русия и Източна Европа са зло от един ред, не се промени. И че децата трябва да бъдат учени, че това са трите големи злини на ХХ век и наистина са най-големите злини в историята на хората – това трябва да се учи.

 - Като разказвате случилото се, за да се стигне до момента историята от 1944 г. насам да влезе в учебните програми, трябва ли да притесняваме колко време ще се пишат учебници? И какво ще пише в тях с оглед на „дискусиите” и политическата употреба на темата?

Какво оттук нататък е важният въпрос. Оттук нататък всичко може да си остане едно добро пожелание, защото въпросът опира до това как тези стандарти ще се превърнат в учебни текстове. Тоест как ще се напишат самите учебници. И това не е малка беля. По-голямата беля обаче е, че след това тези учебни текстове ще трябва да влязат в живия живот на учителите. А учителите, според мен във висока степен, се нуждаят от разговор по тези теми, от някакъв вид преквалификация. Дали може да се осъществи от съвременната историческа наука такава преквалификация не е ясен въпрос, тъй като вътре в самата наука, както виждаме, има професори, които защитават една позиция, и такива, които защитават друга. И трето. Всичко това стига до семейния разказ. Децата не учат история само в училище. Децата учат история от разказа вкъщи. Сблъсъкът между разказа в училище и разказа вкъщи обикновено не е спечелен от училището. Той се печели най-често от баба и дядо, ако са положили достатъчно старание да спечелят доверието на младия човек. Когато авторитетът са баба и дядо или мама и татко, то учителският авторитет не може да излезе срещу тях. Независимо колко добре е написан учебникът и колко научно издържан е материалът. И това е голямата битка.

- Защо изглежда, ако човек слуша публичните дебати за близката ни история, че в останалите посттоталитарни страни в Европа – не само посткомунистическите, но и останалите с тоталитарни режими, обществата сякаш по-бързо, а и по-качествено успяха да постигнат по-консенсусна оценка за собственото си минало?

Това е илюзия. Илюзия, която идва от Германия. Това, което се случи в Германия, е така не заради Източна Германия, а заради Западна Германия. Там имаше много голям натиск, който бе извършен от правителството на канцлера Хелмут Кол.

Берлин, 1963 г. Официално посещение на Тодор Живков. След промените Германия успя да постигне обща оценка за миналото си благодарение на политиците от  Западна Германия.

Аз съм разговарял с един от министрите в това управление, пратен от Западна в Източна Германия. На една среща на министри по образованието от Източна Европа беше дошъл да слуша и да участва в разговора помежду ни. На почивката този човек дойде при мен, беше си счупил крака на ски, ходеше с патерици, но дойде специално при мен. И ми каза: „Г-н Методиев, разбирам, че вие правите добра промяна в заплатите на учителите...” Ние тогава наистина имахме система, по която успяхме да дадем една идея повече сигурност на учителите, със 150% се беше увеличила заплатата за година и нещо – и да кажа, че беше благодарение на огромни съкращения, не на друго – България нямаше никак много пари тогава. Германецът продължи: „Недейте, аз направих същото в Източна Германия и резултатът е, че 55% членуват в бившата комунистическа партия, а 62% гласуват за бившите комунисти.”

От този човек съм запомнил, че дори в Германия, където имат успешен опит за оценка на миналото си, социалният резултат е бил труден. Дори не просто труден – на фона на това, което се случва и виждаме като реакции на обществата – създаване на партии с привкус на минало и носталгия по тоталитарни режими...

Ако говорим за нас – в сравнение с Унгария, Полша, Чехия, Румъния, имаше наистина моменти, в които ни изпреварваха – говоря за средата на 90-те години на миналия век. Но след това мисля, че започнахме да се движим в пакет. И второ – това, което се смяташе за много добър резултат при тях, се оказа, че не е толкова добър резултат. Аз съм разговарял с колеги след 2001 г. в Унгария и Чехия, които се занимават с най-нова история, и им завиждах. „Вие сте по-добре от нас”, казвах. А те: „Какво сме по-добре, не можете да си представите, че никой не се интересува. Тези хора, които четат в читалните на архивите – било досиета, било историята на комунистическата партия и практиките й, било други документи – вече са толкова малко хора.“ И това го говорят историци и архивисти със скръб – защото техният занаят някак остава встрани.

Мисля, че има един обективен процес, за който трябва да знаем, че съществува, за да не се заблуждаваме. И той е, че материалният свят, в който живеем, и амбицията постоянно да ставаме все по-заможни и по-заможни отместиха почти всички идеални въпроси. И тази човешка лакомия много затруднява задачата да се учи близко минало. Затруднява изобщо процеса да се учи миналото – близко и далечно, във връзка, защото това трябва да се учи с връзка помежду им. Затова говори най-много в нашия случай, българския – липсата на студенти, които искат да учат история. Няма университет в България, в това число и Софийският университет, който да не ви се оплаче, че малцина искат да учат история.

 - Предимно поколенчески въпрос и въпрос на времето, в което живеем, ли е това, или е и въпрос на възпитание, на културен казус, въпрос на създаване на интерес и вкус – преди да се стигне до университета – семейство, училище, публична среда...?

Има нещо друго, което е много по-интересно. Това, което държим в ръцете си, тези устройства, с които вече всички сме въоръжени – светът на интернет е толкова голям, толкова е богат, че мястото на разказа за миналото в него е много малко. Между това какво съм обичал да чета аз преди 40 години и това какво е любопитно на едно младо момиче и момче днес в интернет – разликата е космическа.

Това, което се възпитава, е, че ученето трябва да осигури професия, а тя да осигури пари. Това е парадигмата – да използвам и аз една научна дума. Това е цялата дефиниция на съвременното живеене. Много ясно се вижда в университета – не можете да си представите колко деца искат да учат графичен дизайн... Защото в света на компютрите това е доходоносна професия... 

- Кога ученето на история е просто учене на история, как се излиза от рефлекса на идеологизиране на историята, особено в посттоталитарни общества като нашето? Къде е границата и колко е прекрачена у нас и до ден днешен?

Обучението по история е политика, когато разговорът за история стане политически. Когато партиите търсят електорални победи. И тъй като те го вършат през медиите, при това през някакъв вид скандали, за съжаление те въвличат в това и колеги историци. Които, водени от желанието си да кажат научно мнение с аргументи, стават част от скандала. Това, което се чува накрая, е скандал, а не аргументи. И усещането не е за спор между историци, а за конфликт между водещите партии в парламента. А когато партиите произвеждат такива скандали доста бурно и за кратко време – както сега в рамките на последните два месеца се случи, то наистина усилието да произвеждаш обучение, опряно на науката, наречена историография, става невъзможно. Нашата историография носи в себе си дълъг период на марксизъм по отношение на края на XIX и XX век. Ние сме учили по един езоповски начин какво точно се е случило след 1879 година. Аз съм студент на преподаватели, които ми казваха, че наистина Симеон Радев е много голям ум.

Вашингтон, 1929 г. Княз Кирил Преславски и Симеон Радев преди срещата с президента Хърбърт Хувър.

Ама преди да излезе Симеон Радев, са минали едни хора, завършили история, на които никой не им е казвал, че Симеон Радев е най-големият ум за това време. „Строители на съвременна България” беше наречена от акад. Николай Тодоров, председател на Великото народно събрание, „ода за насилието”. И аз тогава прописах във в. „Демокрация”. Написах статия срещу него, че това е безобразие. Виждате на какво различие сме свидетели и на какво посткомунистическо време сме заложници.

Ето още един пример. Проф. Иван Стоянов написа книга за Левски, в която каза, че „за чиста и свята република”* не са негови думи. Не че Левски не е републикански настроен, а че тази конкретна фраза е привнесена. И то привнесена през един документ, който е бил винаги спорен, обаче цялата училищна мрежа беше обляна с плакати. Тези неща са тежка пропаганда и борбата с тях e много трудна.

Мездра, 19 февруари 2018 г. 145 г. от обесването на Васил Левски.

Проф. Стоянов написа прекрасна книга за Левски, отиде си от този свят и тази тема почти не влиза в разговорите. Темата откъде идва тази идея за републиката, на кого е и какво общо има тази република с онази другата, „народната република”. Нищо общо нямат, разбира се. Но кой е примерът пред очите на българските възрожденци? Коя е републиката, която те са харесвали, според вас? Не е швейцарската – тази конфедерация е твърде сложна, за да я харесат. Коя е тази република, символ на свободата и демокрацията в онзи свят, през XIX век? Ами не е в Европа. Нарича се Съединени американски щати. Е как да стане пропаганда от това днес? Представяте ли си какъв кошмар ще настъпи, какво викане, вайкане, ругаене... А Каравелов е автор и добре, че това излезе в книга, на множество текстове, в които казва, че това е републиката, това е смисълът на демокрацията.

- Какъв е начинът да се справим с пропагандата чрез историята, с митовете и идеологизацията на историята, как да отсяваме партийния скандал и интерес от фактите – това нещо сякаш никога не е спирало, въпреки че от т.нар. край на тоталитарния режим до днес са минали цели 28 години. А и на мен, която само съм чела за времето преди 1990 г., не ми изглежда, че ситуацията е драматично и необратимо променена.

Идеологизацията днес не е толкова голяма, колкото е била, това сега са по-скоро опити. Мисля, че силата на демокрацията, както е казал Константин Стоилов пред Учредителното събрание, е в децентрализацията. Силна е онази държава, е казал той, на която са й силни общините. Силно ще е онова образование, на което са му силни учителските общности. Ако има силни общности, а такива има, без съмнение и те самите произвеждат разговор как да преподават на децата, така че да предизвикат интереса им – може да се получи.

Има немски историк, който казва, че нашата работа може да се упражнява само за събития, които са се случили преди датата на раждане на съответния историк. Аз съм роден през 1957 г. – тоест по тази логика мога да бъда историк до датата 2 ноември 1957 г. След това нямам право. Това е казано обаче през XIX век – при съвсем друга динамика на живеене. Сега дори в рамките на едно поколение се получават огромни разлики – това са различни хора, те са различни не само помежду си, те са генерално различни от предишните поколения. Това не съм аз, но по-млад. И при тази гигантска динамика колко физическо време е минало – не е важно. Колко ментално време е минало е важно. Според мен голяма част от младите хора са много далече от онова време. Те са далече дори от събитията пред парламента през 1997 г. Какво да говорим за комунистическото време. То е близко на възрастните хора в парламента. Това е вярно – защото са родени тогава, преживели са част от живота си тогава и затова са толкова остри сблъсъците. За младите хора днес този въпрос не е валиден. Даже мисля, че не е легитимен.

- И вие споменахте за опитите да се реанимират стари времена през заиграване с носталгия по миналото с политически цели. Не само у нас, навсякъде в Европа, а може би не само. Ако едно общество не знае миналото си и не може да го оцени, то какъв е рискът историята, образно казано, да се повтори? А и носталгия, оказва се – преки наблюдения – не се ражда само в главите на съвременници на онова време. Случва се с млади хора, които не са били родени тогава.

В историята нещата не се случват като пряко повторение, а като аналогии заради това, че не си си научил уроците. И това ще се случи – всяко занемаряване на усещането какво зло е тоталитарната държава и как сме живели в това зло и доколко това зло ни е развращавало, за да можем да оцелеем, е опасно. Защото аз съм от тези хора – знам какво е да научиш най-интересните си уроци по история след употреба на алкохол в продължение на много време в 2 часа посред нощ в някоя младежка школа на историците, от любимия си професор в някое капанче. Половината от нещата, с които съм прогледнал, са плод на такива разговори. Но това е особен вид разврат.

Колкото до носталгията – всички хора се поддават на илюзии. Илюзиите се раждат в малки общности, където хората, разговаряйки помежду си, са в състояние да мултиплицират една и съща невярна история и да я превърнат в мит. Това е човешки въпрос, случва се постоянно навсякъде по света. Ние в българското общество сме в състояние да задълбочаваме тези процеси, защото в по-голяма степен сме склонни да мислим конспиративно. И когато нещо ти се разкаже в такъв конспиративен сценарий, ти почти си сигурен, че ти се разказва истина. Как да научиш младите хора, че всяка една конспиративна история сама по себе си е манипулация или лъжа, независимо от какъв произход е. Това е културен въпрос. Когато обществото произвежда толкова много конспиративно мислене – аз съм извън социалните мрежи, но съпругата ми чете – ами там е ад. Повечето идеи са конспиративни, много от тях са отвратително цинични – как се променя цялото това? Със сигурност изисква лични усилия от всеки от нас. Независимо от това кой на каква възраст е, с кого общува, с колко хора общува.

 - И все пак – каква е отговорността на политиците и на публичната среда въобще в този процес? И още нещо – в последно време сякаш полюсите десен–ляв, антикомунист–комунист, Изток–Запад има опит да отстъпят на сблъсъка между „консерватори” и „либерали” – поне това е говоренето за пред публиката – по-скоро у нас, по-отдавна в някои европейски общества. Това на какво се дължи?

На политиците им е трудно – те трябва да накарат избирателите да гласуват за тях. Те могат да намалят тона, за да стигнат до избирателното тяло, от което очакват подкрепа. Има риск, ако вдигнеш тона, ако говориш прекалено културно и научно – да останеш без избиратели. Тези две неща са ясни – това не е отсега, не е дори отпреди 100 години, не е само тук, а навсякъде. В момента балансът е много нарушен в полза на по-ограничените знания. Пример – няма човек, който може да ме убеди, че има здрав разум сред италианските избиратели, за да гласуват за Берлускони, когото аз бих нарекъл престъпник. Той е осъден за прелюбодейство с дете. И аз ще му дам доверие да ме управлява? Това е абсурд. Но една част от италианците го дадоха.

Може ли човек да даде гласа си за Берлускони...
...или за Тръмп?

Може ли човек да даде гласа си за Тръмп – като го гледа човек само, трябва да го е страх. Но американците гласуваха. Защо? Защото онези, които стояха от другата страна, къде го удариха? Бил развратен. Кой го казва? Госпожата, чийто мъж си позволи разврат в Белия дом. Е, къде са отишли горките американци, в какъв свят живеем?

Когато фактът, че Тръмп е развратен, идва от госпожата, чийто мъж си позволи разврат в Белия дом, няма как някой да му обърне внимание.

Истинската европейска разлика не е Изток–Запад, а е Север–Юг. Целият опит на изграждане на демократични общества с правила, закони, конституция и прочие е в полза на северния човек. Или да кажем на северозападния, но през последните 50 години поне това е най-вече човекът от скандинавския свят. Има класически текстове на Монтескьо за духа на законите, след това и на други автори, които описват климата като важен фактор за живота на хората. На топло се живее по-лесно. Това те прави по-инертен, по-мързелив. На Север не можеш да си мързелив и недисциплиниран, защото ще умреш. И това създава други навици, други умения за социално живеене. Ние в момента се блъскаме в разлики, които са по-малки от тази голямата, а нея не сме я осмислили. И след като това ни е проблемът – ще ни е трудно да разберем дали сме либерални или консервативни, дали сме западни или източни. Няма никакво съмнение, че тук сме западни хора. Западни ни наричат руснаците – от XIX век до сега. Няма грешка.

Има поне две неща обаче, които лесно отделят демократите от недемократите. Първото е, че няма демократ, който да прави някакъв реверанс към каквото и да било насилие. Това е абсурд. Този нещастен човек, който се занимаваше с Народния съд – той просто се изведе от демократската общност – сам. (Става дума за историята с Валери Жаблянов и декларацията за „необходимия и неизбежен” Народен съд, макар да не бе споменат по име, а само като щрих – б.а.) Това между другото всички го казаха – което е добра новина. И второ – демократите искат да спазват правила. Когато някой мимикрира правила – значи не е демократ. Когато някой използва правилата за репресия – значи не е демократ. Когато някой използва правилата в частен интерес – значи не е демократ. Ако го погледнем през шуробаджанашкия навик – това с правилата е кошмар за българите. Той, човекът, не разбира, че е допуснал грешка, използвайки този модел в управлението на държавата, на общината. Той не го разбира – ти му се караш за нещо, което той не разбира защо е проблем, защото така са живели всички преди него.

- И последно – не само историята между 1944 и 1990 г. е обект на интерпретации, да не кажем манипулации с политическа цел – от парламентарната трибуна, до която онова, което наричаме традиционна десница в настоящия мандат, няма достъп. Пример – съобщи се как десницата не била направила нищо и дори не въвела лустрация, докато персонално гласувалият против лустрацията в Конституционния съд е в редиците на говорещите това – в случая ГЕРБ. Това защо – ако комунизма много хора вече не го помнят, помнещите 15 години назад не би трябвало да са чак толкова малко?

Първото обяснение, ако започнем от днешно време назад, е, че ГЕРБ управлява вече от 9 години. Ние управлявахме общо 5 заедно с мандата на Филип Димитров. Опитите за провеждане на този вид политика от СДС и ОДС бяха тежко санкционирани от Конституционния съд. Просто нямаме памет или не искаме да имаме памет. Аз съм писал текстовете в Закона за администрацията, изцяло лустрационни, които бяха отменени от Конституционния съд. През 2000 г. Народното събрание прие закон, който обаче не е отменен, с който комунистическият режим бе обявен за престъпен. Това не съществува в разговора и аргументите сега. Не зная защо. И второ – колко парламента след това има – в различни конфигурации – защо не са го отменили този закон? Явно всички са съгласни с него.

Но това е политически въпрос на електорално равнище. Аз не се занимавам с политика, но като историк за мен е ясно, че това е нещо, което във времето ще отпадне като аргументация. Ние, историците, се занимаваме с факти. Фактите от 90-те години ще излязат. А какво ще остане в главите на хората – това е въпрос на избор на човека. Някой предпочита да мисли по-задълбочено, а друг не. Опазил Господ да накараме хората да са еднакви. Тук обаче има друг въпрос – съвременният свят позволява да откриеш това, което те интересува, за секунди. Пишеш в гугъл и готово. Това е повърхностно задоволяване на любопитство. Четенето е дълбинно, изисква време да вникнеш и да отделиш не 30 секунди, а, да решем, 30 минути. Едното е повърхностното знание, а другото – дълбинно знание. Първото е заплаха за това да бъдеш лесно манипулируем. И  наистина е заплаха – не за днес, за следващите години. Затова издателите са щастливи, че през последните години поне се повиши търсенето на книги. И аз съм щастлив, без да съм издател. Все пак има процеси, които не могат да бъдат спрени. Любопитството на човека е вътре в него. И не може да бъде спряно с никакви политически заклинания.

----

* Според проф. Иван Стоянов Левски не е произнасял фразата „чиста и свята република”. Това е израз на историците Иван Мумджиев и Никола Кондарев, които се позовават на фалшификат и тъй като изразът е помпозен, те го отъждествяват със социализма. Левски има по-хубав израз: „България не ще има цар, а народно управление и всекиму своето. Свобода и чиста република” – из интервю на проф. Стоянов пред „24 часа” от 2017 г.

----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през март 2018 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.

 

- Г-н Методиев, една от последните образователни новини е как комунизмът ще влезе в учебниците по история в гимназията – поне това се разбира от одобрените учебни програми – учебниците предстои да ги видим. Интерпретациите на новината – от „най-после за първи път след 28 години преход” до „идеологизиране на историята”. Какъв всъщност е прочитът на новите програми?

Хронологията на събитията е малко по-различна. От 1992 година насам Министерството на образованието изготвя едни свитъци – така ги нарича. В тях част от нещата, които трябва да бъдат казани, са казани. Тоест периодът след 9 септември 1944 г., установяването на диктатурата и комунистическият режим са започнали да се изучават благодарение на тези свитъци. Това постепенно започва да става част от една нова система, която в България към онзи момент не е позната – нарича се държавни образователни изисквания. Какво значи това – стандарт на учебното съдържание по дадения предмет. Такива стандарти бяха публикувани през 2000 година и те отново са свързани с близкото минало. Дори има нещо, което от историческа гледна точка ми се струва пресилено, но не само историята е наука за в училище – и социологията е наука, и философията, и прочие. Това се случи във времето след 1990 г. и така учебниците по история започват някъде с Аспарух, да кажем, и свършват с действащия министър-председател. Което не е в полза на действащия министър-председател, защото това е политическа конюнктура. Сега промените са предизвикани от промяна в закона и те трябваше да се случат още през 2003 г. Защото имаше срок, в който стандартите, въведени през есента на 1999 г. с нова наредба, трябваше да се актуализират. Идеята за актуализация идва от това, че самата наука се развива. Промените в науката дават и понятийна яснота и в стандартите трябва да се въвеждат тези нови понятия.

Разбира се, всичко това е придружено с политически скандали. Тези скандали са организирани от БСП и според мен всичките, без изключение, са спечелвани от БСП. Защото техните твърди избиратели искат да чуват тези аисторически, неисторически тези. И си ги чуват от своите партийни лидери, вярват в някакви свои несбъднати неща. В резултат електоралната печалба е налице. За тези, които са срещу БСП – без значение дали ще ги наречем СДС, ОДС ДСБ, десните, сега и ГЕРБ, обикновено електорални резултати от въпросните скандали няма. Защото тези, които не са комунистически и социалистически избиратели, имат свобода на мисленето, размишляват върху тези неща, имат собствено мнение и то не може да бъде формирано от едно решение на Министерството на образованието за някакъв вид учебно съдържание.

Това е историята на нещата.

Сега промяната е за добро, защото тя показва именно това развитие и нужда от актуализация. Част от нещата са доста по-стабилни от научна гледна точка. Например понятието „комунизъм”.

- Именно с понятията, които се въвеждат, социалистите започнаха да спорят в момента, в който излязоха новите учебни програми. И тези дебати покълнаха лесно.

Преди десетина години излезе един голям речник под редакцията на проф. Робърт Сървис – това е най-авторитетният изследовател на болшевизма и болшевишка Русия, неговите книги са като учебници в историческата наука. В този речник – на комунизма, а не на нещо друго, участват около 100 историци от цяла Европа. След като е постигнато такова трудно съгласие – защото това е много трудно съгласие в историческата наука, понятието „комунизъм” няма накъде повече да бъде дискутирано, както в момента се опитват. То е научно понятие на 100%, възприето в историческата наука в Европа. Разбира се, през това време се случи нещо друго много важно – декларацията „Европейската съвест и тоталитаризмът“. На която българският парламент за радост реагира още през 2008 и след това през 2009 г. го потвърди. Но неприятният прецедент е, че Европейският парламент отказа да приеме тази декларация като цялостен документ на ЕС и промени някои от текстовете. Това беше дело на европейските социалисти. В резултат отпаднаха изискванията в областта на образователната система.

Но това, че фашизмът в Италия, националсоциализмът в Германия и комунизмът в Русия и Източна Европа са зло от един ред, не се промени. И че децата трябва да бъдат учени, че това са трите големи злини на ХХ век и наистина са най-големите злини в историята на хората – това трябва да се учи.

 - Като разказвате случилото се, за да се стигне до момента историята от 1944 г. насам да влезе в учебните програми, трябва ли да притесняваме колко време ще се пишат учебници? И какво ще пише в тях с оглед на „дискусиите” и политическата употреба на темата?

Какво оттук нататък е важният въпрос. Оттук нататък всичко може да си остане едно добро пожелание, защото въпросът опира до това как тези стандарти ще се превърнат в учебни текстове. Тоест как ще се напишат самите учебници. И това не е малка беля. По-голямата беля обаче е, че след това тези учебни текстове ще трябва да влязат в живия живот на учителите. А учителите, според мен във висока степен, се нуждаят от разговор по тези теми, от някакъв вид преквалификация. Дали може да се осъществи от съвременната историческа наука такава преквалификация не е ясен въпрос, тъй като вътре в самата наука, както виждаме, има професори, които защитават една позиция, и такива, които защитават друга. И трето. Всичко това стига до семейния разказ. Децата не учат история само в училище. Децата учат история от разказа вкъщи. Сблъсъкът между разказа в училище и разказа вкъщи обикновено не е спечелен от училището. Той се печели най-често от баба и дядо, ако са положили достатъчно старание да спечелят доверието на младия човек. Когато авторитетът са баба и дядо или мама и татко, то учителският авторитет не може да излезе срещу тях. Независимо колко добре е написан учебникът и колко научно издържан е материалът. И това е голямата битка.

- Защо изглежда, ако човек слуша публичните дебати за близката ни история, че в останалите посттоталитарни страни в Европа – не само посткомунистическите, но и останалите с тоталитарни режими, обществата сякаш по-бързо, а и по-качествено успяха да постигнат по-консенсусна оценка за собственото си минало?

Това е илюзия. Илюзия, която идва от Германия. Това, което се случи в Германия, е така не заради Източна Германия, а заради Западна Германия. Там имаше много голям натиск, който бе извършен от правителството на канцлера Хелмут Кол.

Берлин, 1963 г. Официално посещение на Тодор Живков. След промените Германия успя да постигне обща оценка за миналото си благодарение на политиците от  Западна Германия.

Аз съм разговарял с един от министрите в това управление, пратен от Западна в Източна Германия. На една среща на министри по образованието от Източна Европа беше дошъл да слуша и да участва в разговора помежду ни. На почивката този човек дойде при мен, беше си счупил крака на ски, ходеше с патерици, но дойде специално при мен. И ми каза: „Г-н Методиев, разбирам, че вие правите добра промяна в заплатите на учителите...” Ние тогава наистина имахме система, по която успяхме да дадем една идея повече сигурност на учителите, със 150% се беше увеличила заплатата за година и нещо – и да кажа, че беше благодарение на огромни съкращения, не на друго – България нямаше никак много пари тогава. Германецът продължи: „Недейте, аз направих същото в Източна Германия и резултатът е, че 55% членуват в бившата комунистическа партия, а 62% гласуват за бившите комунисти.”

От този човек съм запомнил, че дори в Германия, където имат успешен опит за оценка на миналото си, социалният резултат е бил труден. Дори не просто труден – на фона на това, което се случва и виждаме като реакции на обществата – създаване на партии с привкус на минало и носталгия по тоталитарни режими...

Ако говорим за нас – в сравнение с Унгария, Полша, Чехия, Румъния, имаше наистина моменти, в които ни изпреварваха – говоря за средата на 90-те години на миналия век. Но след това мисля, че започнахме да се движим в пакет. И второ – това, което се смяташе за много добър резултат при тях, се оказа, че не е толкова добър резултат. Аз съм разговарял с колеги след 2001 г. в Унгария и Чехия, които се занимават с най-нова история, и им завиждах. „Вие сте по-добре от нас”, казвах. А те: „Какво сме по-добре, не можете да си представите, че никой не се интересува. Тези хора, които четат в читалните на архивите – било досиета, било историята на комунистическата партия и практиките й, било други документи – вече са толкова малко хора.“ И това го говорят историци и архивисти със скръб – защото техният занаят някак остава встрани.

Мисля, че има един обективен процес, за който трябва да знаем, че съществува, за да не се заблуждаваме. И той е, че материалният свят, в който живеем, и амбицията постоянно да ставаме все по-заможни и по-заможни отместиха почти всички идеални въпроси. И тази човешка лакомия много затруднява задачата да се учи близко минало. Затруднява изобщо процеса да се учи миналото – близко и далечно, във връзка, защото това трябва да се учи с връзка помежду им. Затова говори най-много в нашия случай, българския – липсата на студенти, които искат да учат история. Няма университет в България, в това число и Софийският университет, който да не ви се оплаче, че малцина искат да учат история.

 - Предимно поколенчески въпрос и въпрос на времето, в което живеем, ли е това, или е и въпрос на възпитание, на културен казус, въпрос на създаване на интерес и вкус – преди да се стигне до университета – семейство, училище, публична среда...?

Има нещо друго, което е много по-интересно. Това, което държим в ръцете си, тези устройства, с които вече всички сме въоръжени – светът на интернет е толкова голям, толкова е богат, че мястото на разказа за миналото в него е много малко. Между това какво съм обичал да чета аз преди 40 години и това какво е любопитно на едно младо момиче и момче днес в интернет – разликата е космическа.

Това, което се възпитава, е, че ученето трябва да осигури професия, а тя да осигури пари. Това е парадигмата – да използвам и аз една научна дума. Това е цялата дефиниция на съвременното живеене. Много ясно се вижда в университета – не можете да си представите колко деца искат да учат графичен дизайн... Защото в света на компютрите това е доходоносна професия... 

- Кога ученето на история е просто учене на история, как се излиза от рефлекса на идеологизиране на историята, особено в посттоталитарни общества като нашето? Къде е границата и колко е прекрачена у нас и до ден днешен?

Обучението по история е политика, когато разговорът за история стане политически. Когато партиите търсят електорални победи. И тъй като те го вършат през медиите, при това през някакъв вид скандали, за съжаление те въвличат в това и колеги историци. Които, водени от желанието си да кажат научно мнение с аргументи, стават част от скандала. Това, което се чува накрая, е скандал, а не аргументи. И усещането не е за спор между историци, а за конфликт между водещите партии в парламента. А когато партиите произвеждат такива скандали доста бурно и за кратко време – както сега в рамките на последните два месеца се случи, то наистина усилието да произвеждаш обучение, опряно на науката, наречена историография, става невъзможно. Нашата историография носи в себе си дълъг период на марксизъм по отношение на края на XIX и XX век. Ние сме учили по един езоповски начин какво точно се е случило след 1879 година. Аз съм студент на преподаватели, които ми казваха, че наистина Симеон Радев е много голям ум.

Вашингтон, 1929 г. Княз Кирил Преславски и Симеон Радев преди срещата с президента Хърбърт Хувър.

Ама преди да излезе Симеон Радев, са минали едни хора, завършили история, на които никой не им е казвал, че Симеон Радев е най-големият ум за това време. „Строители на съвременна България” беше наречена от акад. Николай Тодоров, председател на Великото народно събрание, „ода за насилието”. И аз тогава прописах във в. „Демокрация”. Написах статия срещу него, че това е безобразие. Виждате на какво различие сме свидетели и на какво посткомунистическо време сме заложници.

Ето още един пример. Проф. Иван Стоянов написа книга за Левски, в която каза, че „за чиста и свята република”* не са негови думи. Не че Левски не е републикански настроен, а че тази конкретна фраза е привнесена. И то привнесена през един документ, който е бил винаги спорен, обаче цялата училищна мрежа беше обляна с плакати. Тези неща са тежка пропаганда и борбата с тях e много трудна.

Мездра, 19 февруари 2018 г. 145 г. от обесването на Васил Левски.

Проф. Стоянов написа прекрасна книга за Левски, отиде си от този свят и тази тема почти не влиза в разговорите. Темата откъде идва тази идея за републиката, на кого е и какво общо има тази република с онази другата, „народната република”. Нищо общо нямат, разбира се. Но кой е примерът пред очите на българските възрожденци? Коя е републиката, която те са харесвали, според вас? Не е швейцарската – тази конфедерация е твърде сложна, за да я харесат. Коя е тази република, символ на свободата и демокрацията в онзи свят, през XIX век? Ами не е в Европа. Нарича се Съединени американски щати. Е как да стане пропаганда от това днес? Представяте ли си какъв кошмар ще настъпи, какво викане, вайкане, ругаене... А Каравелов е автор и добре, че това излезе в книга, на множество текстове, в които казва, че това е републиката, това е смисълът на демокрацията.

- Какъв е начинът да се справим с пропагандата чрез историята, с митовете и идеологизацията на историята, как да отсяваме партийния скандал и интерес от фактите – това нещо сякаш никога не е спирало, въпреки че от т.нар. край на тоталитарния режим до днес са минали цели 28 години. А и на мен, която само съм чела за времето преди 1990 г., не ми изглежда, че ситуацията е драматично и необратимо променена.

Идеологизацията днес не е толкова голяма, колкото е била, това сега са по-скоро опити. Мисля, че силата на демокрацията, както е казал Константин Стоилов пред Учредителното събрание, е в децентрализацията. Силна е онази държава, е казал той, на която са й силни общините. Силно ще е онова образование, на което са му силни учителските общности. Ако има силни общности, а такива има, без съмнение и те самите произвеждат разговор как да преподават на децата, така че да предизвикат интереса им – може да се получи.

Има немски историк, който казва, че нашата работа може да се упражнява само за събития, които са се случили преди датата на раждане на съответния историк. Аз съм роден през 1957 г. – тоест по тази логика мога да бъда историк до датата 2 ноември 1957 г. След това нямам право. Това е казано обаче през XIX век – при съвсем друга динамика на живеене. Сега дори в рамките на едно поколение се получават огромни разлики – това са различни хора, те са различни не само помежду си, те са генерално различни от предишните поколения. Това не съм аз, но по-млад. И при тази гигантска динамика колко физическо време е минало – не е важно. Колко ментално време е минало е важно. Според мен голяма част от младите хора са много далече от онова време. Те са далече дори от събитията пред парламента през 1997 г. Какво да говорим за комунистическото време. То е близко на възрастните хора в парламента. Това е вярно – защото са родени тогава, преживели са част от живота си тогава и затова са толкова остри сблъсъците. За младите хора днес този въпрос не е валиден. Даже мисля, че не е легитимен.

- И вие споменахте за опитите да се реанимират стари времена през заиграване с носталгия по миналото с политически цели. Не само у нас, навсякъде в Европа, а може би не само. Ако едно общество не знае миналото си и не може да го оцени, то какъв е рискът историята, образно казано, да се повтори? А и носталгия, оказва се – преки наблюдения – не се ражда само в главите на съвременници на онова време. Случва се с млади хора, които не са били родени тогава.

В историята нещата не се случват като пряко повторение, а като аналогии заради това, че не си си научил уроците. И това ще се случи – всяко занемаряване на усещането какво зло е тоталитарната държава и как сме живели в това зло и доколко това зло ни е развращавало, за да можем да оцелеем, е опасно. Защото аз съм от тези хора – знам какво е да научиш най-интересните си уроци по история след употреба на алкохол в продължение на много време в 2 часа посред нощ в някоя младежка школа на историците, от любимия си професор в някое капанче. Половината от нещата, с които съм прогледнал, са плод на такива разговори. Но това е особен вид разврат.

Колкото до носталгията – всички хора се поддават на илюзии. Илюзиите се раждат в малки общности, където хората, разговаряйки помежду си, са в състояние да мултиплицират една и съща невярна история и да я превърнат в мит. Това е човешки въпрос, случва се постоянно навсякъде по света. Ние в българското общество сме в състояние да задълбочаваме тези процеси, защото в по-голяма степен сме склонни да мислим конспиративно. И когато нещо ти се разкаже в такъв конспиративен сценарий, ти почти си сигурен, че ти се разказва истина. Как да научиш младите хора, че всяка една конспиративна история сама по себе си е манипулация или лъжа, независимо от какъв произход е. Това е културен въпрос. Когато обществото произвежда толкова много конспиративно мислене – аз съм извън социалните мрежи, но съпругата ми чете – ами там е ад. Повечето идеи са конспиративни, много от тях са отвратително цинични – как се променя цялото това? Със сигурност изисква лични усилия от всеки от нас. Независимо от това кой на каква възраст е, с кого общува, с колко хора общува.

 - И все пак – каква е отговорността на политиците и на публичната среда въобще в този процес? И още нещо – в последно време сякаш полюсите десен–ляв, антикомунист–комунист, Изток–Запад има опит да отстъпят на сблъсъка между „консерватори” и „либерали” – поне това е говоренето за пред публиката – по-скоро у нас, по-отдавна в някои европейски общества. Това на какво се дължи?

На политиците им е трудно – те трябва да накарат избирателите да гласуват за тях. Те могат да намалят тона, за да стигнат до избирателното тяло, от което очакват подкрепа. Има риск, ако вдигнеш тона, ако говориш прекалено културно и научно – да останеш без избиратели. Тези две неща са ясни – това не е отсега, не е дори отпреди 100 години, не е само тук, а навсякъде. В момента балансът е много нарушен в полза на по-ограничените знания. Пример – няма човек, който може да ме убеди, че има здрав разум сред италианските избиратели, за да гласуват за Берлускони, когото аз бих нарекъл престъпник. Той е осъден за прелюбодейство с дете. И аз ще му дам доверие да ме управлява? Това е абсурд. Но една част от италианците го дадоха.

Може ли човек да даде гласа си за Берлускони...
...или за Тръмп?

Може ли човек да даде гласа си за Тръмп – като го гледа човек само, трябва да го е страх. Но американците гласуваха. Защо? Защото онези, които стояха от другата страна, къде го удариха? Бил развратен. Кой го казва? Госпожата, чийто мъж си позволи разврат в Белия дом. Е, къде са отишли горките американци, в какъв свят живеем?

Когато фактът, че Тръмп е развратен, идва от госпожата, чийто мъж си позволи разврат в Белия дом, няма как някой да му обърне внимание.

Истинската европейска разлика не е Изток–Запад, а е Север–Юг. Целият опит на изграждане на демократични общества с правила, закони, конституция и прочие е в полза на северния човек. Или да кажем на северозападния, но през последните 50 години поне това е най-вече човекът от скандинавския свят. Има класически текстове на Монтескьо за духа на законите, след това и на други автори, които описват климата като важен фактор за живота на хората. На топло се живее по-лесно. Това те прави по-инертен, по-мързелив. На Север не можеш да си мързелив и недисциплиниран, защото ще умреш. И това създава други навици, други умения за социално живеене. Ние в момента се блъскаме в разлики, които са по-малки от тази голямата, а нея не сме я осмислили. И след като това ни е проблемът – ще ни е трудно да разберем дали сме либерални или консервативни, дали сме западни или източни. Няма никакво съмнение, че тук сме западни хора. Западни ни наричат руснаците – от XIX век до сега. Няма грешка.

Има поне две неща обаче, които лесно отделят демократите от недемократите. Първото е, че няма демократ, който да прави някакъв реверанс към каквото и да било насилие. Това е абсурд. Този нещастен човек, който се занимаваше с Народния съд – той просто се изведе от демократската общност – сам. (Става дума за историята с Валери Жаблянов и декларацията за „необходимия и неизбежен” Народен съд, макар да не бе споменат по име, а само като щрих – б.а.) Това между другото всички го казаха – което е добра новина. И второ – демократите искат да спазват правила. Когато някой мимикрира правила – значи не е демократ. Когато някой използва правилата за репресия – значи не е демократ. Когато някой използва правилата в частен интерес – значи не е демократ. Ако го погледнем през шуробаджанашкия навик – това с правилата е кошмар за българите. Той, човекът, не разбира, че е допуснал грешка, използвайки този модел в управлението на държавата, на общината. Той не го разбира – ти му се караш за нещо, което той не разбира защо е проблем, защото така са живели всички преди него.

- И последно – не само историята между 1944 и 1990 г. е обект на интерпретации, да не кажем манипулации с политическа цел – от парламентарната трибуна, до която онова, което наричаме традиционна десница в настоящия мандат, няма достъп. Пример – съобщи се как десницата не била направила нищо и дори не въвела лустрация, докато персонално гласувалият против лустрацията в Конституционния съд е в редиците на говорещите това – в случая ГЕРБ. Това защо – ако комунизма много хора вече не го помнят, помнещите 15 години назад не би трябвало да са чак толкова малко?

Първото обяснение, ако започнем от днешно време назад, е, че ГЕРБ управлява вече от 9 години. Ние управлявахме общо 5 заедно с мандата на Филип Димитров. Опитите за провеждане на този вид политика от СДС и ОДС бяха тежко санкционирани от Конституционния съд. Просто нямаме памет или не искаме да имаме памет. Аз съм писал текстовете в Закона за администрацията, изцяло лустрационни, които бяха отменени от Конституционния съд. През 2000 г. Народното събрание прие закон, който обаче не е отменен, с който комунистическият режим бе обявен за престъпен. Това не съществува в разговора и аргументите сега. Не зная защо. И второ – колко парламента след това има – в различни конфигурации – защо не са го отменили този закон? Явно всички са съгласни с него.

Но това е политически въпрос на електорално равнище. Аз не се занимавам с политика, но като историк за мен е ясно, че това е нещо, което във времето ще отпадне като аргументация. Ние, историците, се занимаваме с факти. Фактите от 90-те години ще излязат. А какво ще остане в главите на хората – това е въпрос на избор на човека. Някой предпочита да мисли по-задълбочено, а друг не. Опазил Господ да накараме хората да са еднакви. Тук обаче има друг въпрос – съвременният свят позволява да откриеш това, което те интересува, за секунди. Пишеш в гугъл и готово. Това е повърхностно задоволяване на любопитство. Четенето е дълбинно, изисква време да вникнеш и да отделиш не 30 секунди, а, да решем, 30 минути. Едното е повърхностното знание, а другото – дълбинно знание. Първото е заплаха за това да бъдеш лесно манипулируем. И  наистина е заплаха – не за днес, за следващите години. Затова издателите са щастливи, че през последните години поне се повиши търсенето на книги. И аз съм щастлив, без да съм издател. Все пак има процеси, които не могат да бъдат спрени. Любопитството на човека е вътре в него. И не може да бъде спряно с никакви политически заклинания.

----

* Според проф. Иван Стоянов Левски не е произнасял фразата „чиста и свята република”. Това е израз на историците Иван Мумджиев и Никола Кондарев, които се позовават на фалшификат и тъй като изразът е помпозен, те го отъждествяват със социализма. Левски има по-хубав израз: „България не ще има цар, а народно управление и всекиму своето. Свобода и чиста република” – из интервю на проф. Стоянов пред „24 часа” от 2017 г.

----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през март 2018 г. Още материали от същия автор можете да прочетете тук.

Коментари

Страхотно интервю.

Благодаря.

"Образователната" политика на СДС беше

едно от най-страшните престъпления на прехода, осигурило безкраен поток от необразовани и дефектни "граждани".

Организаторите на този погром над образованието трябва да бъдат остракирани завинаги, а не глупостите им да се плещят из медиите.

Е, за сметка на това,.....

...сегашната образователна система (която е следствие на непрекъснатата грижа на както на ГЕРБ, така и на БСП и ДПС) бълва неимоверно много "високо образовани" и "напълно готови" да се влеят в обществото граждани, които в много случаи не могат дори името да си напишат правилно.

Сегашната образователна система

е следствие на същата политика, която следваше и този престъпник по-горе.

Посоката надолу е политика за целия период на "демокрация".

Троляка тук сте прекрасно доказателство колко лесно ви се промиват неуките мозъчета :)

Ало моралния!

Ти успя ли да видиш поне заглавието на статията, преди да копи-пействаш преманетното изсмукано из пръстите заклинание срещу десните?
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

Чета ти глупостите периодично

Чета ти глупостите периодично и винаги една и съща асоциация - бетон полиран до блясък в човешка глава.
За тая седмица ми стига, няма те чета до неделя, пиши си на воля.

Тъпи и най-вече нагли комунисти готови да отричат глада и купоните през 1991-1993

Лумпените, гласували последователно

за Костов, "царя" и пъдаря на "царя" като тебе сте причината за "глада и купоните".

Вашите определения прилягат най-вече на вас.
Kovatz's picture
Kovatz
Kovatz

Пък и "морален победител" се

Пък и "морален победител" се кръстил...
Ета Мирчева's picture
Ета Мирчева
любопитен

Битка? Срещу кого?

Много ме смущава "воюването" в изказа ви г-н Методиев. Не е ли време да приключим с омразата и обвиненията, както и със заставането в бойна позиция спрямо хората с различно мнение? Или вие просто не можете да се разделите със старата стилистика. И да ви попитам - къде точно акад. Н. Тодоров е определил "Строителите..." като "ода за насилието"? Любопитно е да знаем, защото той нямаше вид на поетично настроен човек, а и едва ли би объркал жанровете. Благодаря предварително за отговора!
Klingon Oid's picture
Klingon Oid
Klingon Oid

Смущава те, щото четеш без да

Смущава те, щото четеш без да осмисляш написаното.
Написано е в заглавието - "битка за историята".

Пояснявам каква е битката (набързо и накратко):
БСП наследник на БКП, съставена от бивши комунисти и наследници на бивши комунисти, всичките до един облажили се от онзи режим отказва да приеме фундаменталните факти, че:

1. След 1944 г България е окупирана от червената армия.

2. Благодарение на тази окупация тук е наложена дуктатура на комунистическата партия. Защо е диктатура - липса на граждански свободи, липса на икономически свободи, терор над инакомислещите, и много други "диктатурни признаци".

3. Комунистите здраво лапат от произведените блага. И още не искат да си признаят за "голямото лапане".
Основното лапане става през организацията "Активни борци". През 1944 г има окол 2-5-10хил партизани, а през 1980 вече са нараснали на повече от 300000 (ха-ха, наглеци)

4. Веднага след 1944 са наложени няколко противоконституционни институции, като най-известната е "народен съд". За жертните на народния съд не ми се пише, има предостатъчна информация в Интернет.

5. През целия период на този комунизъм, икономиката се развива далеч по-слабо от държавите в които няма комунизъм. Типичен показателен пример са Западна Германия сравнена с Източна Германия - едните правят трабанти, другите мерцедеси.

6. Споменах вече за слабото развитие на икономиката през периода 1944-1989, но също таки през този период има три фалита на България. Последния започва 1985 с кулминация 1991-1993, като се усеща чак до 2003-2007

7. Има още много, но това са най-показателните неща за този период

И БИТКАТА Е В ТОВА, ЧЕ БСП ОТРИЧА т.1-т.6 И НЕ ИСКА ТЕЗИ НЕЩА ДА БЪДАТ ОПИСАНИ В УЧЕБНИЦИТЕ ПО ИСТОРИЯ ЗА СРЕДНОТО ОБРАЗОВАНИЕ.

Драга г-жо, "смущението" ви е

Драга г-жо, "смущението" ви е с железни нотки. Добре е,че не можете да ни налагате вече обединяване тип 99,9% съгласни,каквото и да казвате или правите. Никакво приключване не се задава,докато не се чуе и види от всички /които и да са,каквито и да са/ какво са правили и правят т. нар. номенклатурчици. А и тази думичка беше пробутана през последните десетилетия. Както и абсурдната антифашист. Костов и Стоянов ви направиха мечешка услуга,осуетявайки лустрацията. Защото "Кой каквото прави,на себе си го прави", а и всички да се съберат,няма да успеят да ви го направят. Фактите съществуват и дали и как ще "излязат на светло" става неуправляем процес,когато са преиначавани, премълчавани, украсявани и /особено/ измисляни. И колкото повече време минава в опити да се спре този процес,толкова по-ярко изпъкват причините за опитите ви да заклеймите всеки,който не е съгласен да го лъжете,пардон да изказвате "различно" мнение.
Дано не е прав Методиев,че сте дотам свикнали да си гледате измислените образи,че да не разбирате защо не искаме да имаме нищо общо с вас,щом поколения преди вашето не са имали този проблем.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията