Едно от най-важните неща, изричани някога от Бойко Борисов, е в интервю за „Медиапул“ на 7 януари 2014 година. Запитан от  Полина Паунова „Как отговаряте на въпроса  „Кой?“, той казва:

„Преди малко ваш колега ме попита дали, като казвам, че Доган е най-добрият политик, не смятам, че му правя комплимент. В политиката победител е този, който управлява. Ахмед Доган управлява най-много България. В политиката, както и във футбола, можеш да играеш цял мач в защита и после с една контраатака да вкараш гол и да победиш – можеш да си трета политическа сила и да управляваш държавата. Доган пръв осъзна, че ако има медийна империя и контрол върху съдебната власт, може да управлява.“

Всеки се опитва да разгадае сложното, като го сведе до най-добре познатите му неща. За Бойко Борисов очевидно това е футболът. Затова си представя, че тактиката на Ахмед Доган е да играе през целия мач в самозащита и с финална контраатака да вкара победен гол. В следващото си изречение Бойко Борисов казва нещо изключително вярно и невярно едновременно. „Доган пръв осъзна, че ако има медийна империя и контрол върху съдебната власт, може да управлява.“ Вярно е, че Доган притежава чрез свои хора медиите и съдебната власт, но това не е, защото познава футболните правила, а защото, докато Бойко Борисов е играл футбол, е прочел поне първия урок от учебника по демокрация. А в него пише, че демокрацията е паянтова сграда, защото се крепи само на два стълба – медиите и съдебната власт.

Има ли независими и обективни медии и има ли независима работеща съдебна система, има демокрация. Няма ли ги тези неща, няма демокрация. Понеже Бойко Борисов не е чел този урок, прави извода, че с притежаването на медиите и съдебната власт се притежава и управлението на държавата.

Истината е, че когато няма медии и съдебна власт, управлява беззаконието, всеки може да прави каквото си поиска, тоест всички, които имат някакви лостове за управление, си управляват както намерят за изгодно, защото нито има медии, които да защитят обществения интерес, нито има съдебна власт, която да правораздава, възмездява, наказва. И най-важното следствие от завземането на медиите и съдебната власт е, че управление след това може да е всякакво друго с изключение на демократично.

Това у нас вече се чувства много осезателно. Напоследък в публицистичните предавания не минава изказване на социолог или политолог, който в някаква степен да не се връща към принципите на демокрацията и да разяснява неща, от които интересувахме в късната есен на 1989 година. Под знака на разясняването „що е демокрация и има ли тя почва у нас“ мина и последното за сезона предаване „Референдум“.

Но моменти човек се пита дали сме в лятото на 2018-а или през пролетта на 1990 година. Тези дни Кънчо Стойчев така внимателно и простичко обясняваше каква е ролята на опозицията и дали тя се свежда непременно и непрекъснато до усилия да се свали управляващото мнозинство, като че ли сме след първите демократични избори и все още си тълкуваме какво е опозиция и какво управляващо мнозинство.

Да не говорим колко сложно се оказа това, че Филип Димитров след последното решение на Конституционния съд остави впечатлението, че българската Конституция отговаря на всички ценности на либералната демокрация и следователно на Истанбулската конвенция, при положение че самият Филип Димитров беше един от обявилите се срещу същата Конституция малко след приемането й като документ, който не е съобразен с всички ценности на либералната демокрация.

По онова време мислехме, че щом е демокрация, значи ще бъдем управлявани от умни хора. Не, за съжаление. Умните обикновено ги е наел бизнесът. А и те не си падат по властта, нямат нужда да контролират другите, за да изглеждат умни в собствените си очи. Ако са наистина умни, не се съмняват, че са.

Обикновено на избори ни се налага да избираме между хора, които болезнено искат да бъдат признати за умни и добри точно защото не са сигурни, че са умни и добри. Властта е прелъстителка, която само се преструва, че се отдава на силните. Тя остава най-дълго в обятията на слабите, които искат да изглеждат силни.

Пак по онова време си въобразявахме, че демокрацията гарантира самата себе си. Нищо подобно – демокрацията гарантира само, че ще преброи гласовете на избори и ще обяви победата на този, който е получил най-много гласове. А какъв е той, не е неин проблем.

Ако е човек с диктаторско мислене, това е проблем на гласувалите, те са именно факторът, който може в рамките на изборния ден да превърнат демокрацията в нейната пълна противоположност – диктатура. Демокрацията не тегли гласовете – този избирател е образован, квалифициран, почтен, затова гласът му ще тежи повече. Няма такова нещо, гласовете се броят, не се мерят.

Плачът по „умното качество”, което е поставено на кантар с „простото количество”, не е демократичен, той е вайкане по заблудата, че една малка част от обществото може да расте, като се прави на сляпа за проблемите, водещи до деградацията на големи групи от обществото. Както първо „количеството” е станало жертва на високомерното и заслепено неглижиране от страна на „качеството”, така после „качеството” става жертва на „количеството” по простата причина, че изборите са математика.

Демокрацията не се самогарантира, напротив, тя е толкова уязвима, че само за един ден може да се превърне в своята противоположност, при това на свободни и дори честни избори.

Мислехме си, че демокрацията е самообозначение, етикет. Не е етикет, манталитет е. Голямата илюзия в началото беше, че политиката може бързо и лесно да промени културата. Мислехме, че животът се конструира около политически заявления. Не знаехме, че животът се конструира около преобладаващия манталитет. Вярвахме, че политическите инструменти прекрояват манталитета. Но разбрахме, че манталитетът може да прекроява политиката. Вярвахме в демократизирането на България.

Не предвидихме побългаряването на демокрацията. Българският манталитет още не е смлял брашното, от което може да се изпече хляба на демокрацията.

И след всичко това си въобразяваме, че ние сме добри, но живеем зле, защото управляващите са лоши. Звучи добре, но не е вярно. Това не е от онези лъжи, които, повторени стотина пъти, стават истина. При нас се повтаря много повече от сто пъти всеки ден, но не става истина, остава си заблуда. Ние сме виновните.

Защото демокрацията е управление на управляваните, наше управление. И не ни обещава нищо повече от това, което сами си извоюваме да имаме. Ония там 240 души в парламента, които всички солидарно хулим, са точен, огледален образ на всички нас. Няма такова нещо като „те и ние”, на практика „те са ние”.

Помните ли оня стар виц, в който един дядо станал на партийно събрание и попитал кога най-после ще дойде комунизмът. „Ама той мина“ – отговорили му. Е, така стана и с демокрацията.

"Редута"