Тошо Тошев е български журналист, писател и издател. Близо 20 години е главен редактор на вестник „Труд“ (1991–2011). После създава вестник "Преса", който вече не излиза. Член на Съюза на българските писатели.

Автор е на книгите: „Истина за лично ползване“ (1984 г), „Времето за умиране стига“ (1988 г), пътеписа „Китай в годината на Дракона“ (1989 г.), романа „Страх“ (2001 г.), „Лъжата, Жан, Иван и другите“ (2003 г.), „Лъжата, Жан, Иван и Величеството“ (2004 г.), „Лъжата, Бойко, Георги и разни негодници“ (2011 г.), „Политическа орда“ (2017 г.).

Сега Тошо Тошев излиза с нова книга - романа "Власт" на издателство "Ентусиаст". „Властта и на Бог, и на Диктатор произтича от едно ярко усещане – Страх!“, пише  Тошев в най-новия си роман.
Последните му книги  - поредицата "Лъжата" и "Политическата орда" визират събитията в България от началото на прехода досега. В романа "Власт" действието се развива в годините на тоталитаризма. Представяме откъс от книгата, чиято премиера ще е на 23 октомври от 19:00 часа в зала 6 на НДК.

 

Той беше родния Бог.

             Не като Зевс на древните гърци. При него, при Зевс, си имало и за ресорите богове. Наистина, по-малки и по-слаби откъм божествени телеса, та затова ги поплясквал по дупенцето и бузките,  когато силно палували и не спазвали олимпийския ред.

 А Той, Той нямаше никой до себе си, освен този, когото сам избере... По усмивката и позата на отдаденост като в добрите партийни икони. Те приличали донякъде на църковните – Богът Отец естествено, че е Той.

Той си имал винаги някой за Син. /Рожденият син се развил в непрокопсаник и затова го оставил извън канона./

Избирал си някого, изравнявал го донейде със себе си, като реши, си го сменял...

И Духът си го имало.

Духът бил партийният!

. . .

Една сутрин, тъкмо си пиеше чая, позвъни някой по „петолъчката”. Още не беше разсъмнало, не обичаше да му се пречкат така, но щом го търсят по „петолъчката”, значи е важно. Не всеки, дори от по-първите хора на Партията, имаше достъп до тази най-секретна връзка чрез нея. Защото и в „петолъчката” си имаше ред и различни нива за допускане до Генералния секретар.

 Закусваше само по гащи – широки и бели, от най-фино трико, медицинската сестра, която си беше само за него /носеше офицерско звание като член на охраната/ лично му го избираше. Наметнал си бе и червен копринен халат, който му бяха донесли от Франция. /Не беше сигурен дали е точно оттам, защото си остана небрежен към възможния лукс, произтичащ от положението му./

Звънеше съветският посланик.

- Здравствуй, Фьодор Христович!

Този здрав руски мужик обичаше фамилиярния тон и щом го поздравеше така, означаваше, че разговорът ще бъде приятелски. Макар че с него не си позволяваха волности дори и по-важни съветски другари. Знаеха за партийната му прегръдка със своя си Бог, който бе и нещо като Бог на света.

Независимо от оспорването на другия свят, онзи там, изоставащият с цяла епоха.

Въпреки тази му близост, когато посланикът му смъкваше  нова задача, идваща от Москва, се обръщаше с „Товарищ Генералний...” /Фьодор, понякога Федя, бе нещо като руски превод на името му./

- Здравствуй, Никита Иванич!.. Пийвам си чая. Ако хочеш /искаш/ ела – запарен е точно по руски...

- Спосибо, Фьодор Христович... У меня важни дела... /Благодаря... Имам важна работа.../

- Если си позвонил, значи имееш защо... Давай, слушаю... /Щом си ми позвънил, значи има защо... Говори, слушам те.../

- Сказали, что уежаеш в близкие дни на конференцию... Если ти мне пригласиш, можно да дойда с тобой? /Казаха ми, че в близките дни отиваш на една конференция. Ако ме поканиш, мога да дойда с теб?/

- Идвай, конечно. Какой такой интерес у тебя? Това всьо таки е маленкий град. /Идвай, разбира се. Но какъв е този интерес у теб? Това все пак е един малък град./

Посланикът се засмя, след това сръбна с мощно засмукване от своя запарен също по руски чай.

- Один молодой дурак из городе хотел приезжат нелегално в Москве... /Един млад дурак от града поискал да влезе нелегално в Москва./

Заловили го в Унгени, влакът напуснал Румъния, но съветските граничари се оказали бдителни, продължи посланикът.

- Докладваха ми за този случай – прекъсна го Фьодор Христович. – Чудят се как да го съдят?

- Меня позвонил иностранний министр, твой министр. Что делать, попросил он?.. /На мен ми се обади твоят външен министър. Какво да правим, попита ме той?/

Какви инструкции значи трябва да се дадат на съответния прокурор?

И двамата се засмяха, шантава работа, но чак пък да я решават на висше държавно ниво, остава и на Леонид Брежнев да позвънят! И все пак съветският посланик искал лично да зърне очите на този беглец.

- Дурак!

- Абе, ще решим тази задачка двамата – съгласи се с това определение Фьодор Христович. – Може пък да се разберем с моите хора в милицията, да му хвърлят един хубав съвет и тъй да приключим.

Така двамата големи мъже решиха бързо и делово присъдата на този дурак. На руско-български я решиха, защо всеки знаеше само своя език, но някак си от учтивост ползваше, доколкото може, и братския.

 

Ха-ха-ха... Обичаше да се смее така. Гръмогласно. Особено покрай хора. Но обичаше да се смее така и на ум, у дома. Макар че? – какво бе това у дома. Цялата държава му бе „у дома”. Срещаха го с възторг и цветя, скандираха името му – не точно това, с което са го нарекли родителите. Скандираха имената на божества, които го превърнаха в този свръхсилен човек. И го бяха назначили за Бог. Хората ги наричаха партия, но ги зовяха на срички и с опияняващ възторг: БеКаПе, КаПеЕсЕс. И дружба, разбира се. Даже и вечна...

Така неговото име постепенно бе станало „Партия”.

Затова навсякъде бе „у дома”, Партията всъщност беше земя, планини, равнини... Даряваха го с ключове за големи и за непораснали градове – внушителни, позлатени, които не отключваха нищо. За него всичко си стоеше отключено. Не изпитваше нужда, нито от собственост по нормалния ред /!?/, нито дори от пари.

 Минаваха през ръцете му огромните ключове и незнайно къде заминаваха. Мяташе ги нейде охраната.

 

Да си назначен, значи, за Бог на държавата. Не, не да й бъдеш някакъв господар, такива е имало много. Князе, феодали... Секретари и секретарчета, генерални директори – и всеки се има за господар. Не и да си коронясан за цар, да си някакъв поокълцан откъм право монарх сред тази джунгла от парламенти и прочие на модерните времена...

А да бъдеш назначен направо за Бог. При това в строго атеистична държава. Може мъничка да е тя, да нямаш по тази причина власт над света, но над нея да имаш!

 

Не знаеше дали е герой. Някога, в годините на борба. Просто си пипаше работата. Която Партията му бе поверила. /И която сам си бе поверил, наредил. Решил, че може да бъде възможна за него... Рисковете също могат да се пресмятат./

Сега го славеха като национален герой. Отначало му бе непривично. Като чуеше нещо над петолинието, му се искаше да врътне глава, за да види откъде са най-фалшивите ноти? След време певците понатрупаха опит, намериха думи и смисълът в тях някак сам си дойде, пропълзя, повъртя се и кацна на място.

Така стигнаха съвършенството. Започна да му харесва – биографията му някак израсна до оратория, която звучи над цялата ни земя, раззеленява гори, равнини, бляска в очите на хората, топли ги като лъчите на слънцето.

 

Понякога си задаваше като Илич най-простия възможен въпрос? /Илич бе бащиното име на Ленин, но и бащиното име на Леонид. На великия Брежнев... Не случайно често го назоваваше точно така – само Илич!/

Кога прехвърли най-тежкото?

 

Помнеше Георги Димитров. Не знаеше, признаваше го само пред себе си, дали и той го беше запомнил. Но през днешния ден му харесваше другарите да си мислят, че му е бил от близките ученици. Нещо като учениците на Методий – Климент Охридски да речем. Да носи светлика по българските земи.

Едва ли. Едва ли...

Помнеше, когато Димитров умря. Лекуваха го в Москва, а той взе че умря.

Точно тогава, а може би Димитров още си бе у дома, когато започна вътрешният партиен погром.

Какво треперене му хвърлиха с другарката си по нощите! През деня все пак имаше работа, гонеше врагове, уау, имаше чувството, че все се множат. Залостят някой класов грабител, гръмнат по класов бандит, а те станали още по двама.

Най-страшното не беше в това. Изплуваха врагове, укрили се в партията, която още живееше без главна буква в началото. /Тя, буквата, доста години след това си порасна./ Удавници, а иначе отлични плувци.

Трайчо Костов например. Партиен другар от национален мащаб. Той самият бе влизал при него на пръсти, записваше указанията му. Другарят Костов беше първият човек на тяхната диктатура. На мнозинството над малцинството. Такава им бе станала формулата. Образован другар! И какво – оказа се английска отрепка.

Пролетарският гняв му нахлузи въжето!

А дали? Дали бе точно така? Блъскаха го съмнения, превръщаха нощите в ад - да не би, да не би пък във всичко това да се крие вражеска конспирация?

Да се залости ли някак си у дома? Да си приготви ли да речем партизанския револвер, с който – пред себе си само признаваше, така и не беше влизал в сражение? Но ... и картечница дори да заложи, ако дойдат другарите? Мрачни яки мъже... С още по-мрачни учители, пратени от Москва. Казваха, че другарят Сталин лично ги е подбрал...

... Ето, седи си по нощите в средата на хола. Пред разтегателната маса е седнал – с „партизанския” голф и винтягата.

Защо ли е бос? С голи крака?

И ... пляс/!/ - револверът  по масата!

Нещо в коридора му шумоли... Дърпа яко петлето. Превърта се барабанът. Посега към спусъка. Дърпа, дърпа и с двете ръце... Чак от носа му потича, а нема с какво да го спре... Безплътни минават си пръстите и спусъкът не стига до „щрак”... В същия миг ония връхлитат, дошли са с тужурките. Черни, кожени и под всека – провиснал тежък наган.

Докторка... Докторката, значи съпругата, му сменя пижамата. Потънал е в ледена пот през съня си.

Спасение нема.

 

Чистеше стария револвер, лъскаше патроните му дори, имаше го за верен другар, макар да бе гърмял само в мишените. Картонени самоделни мишени и празни бутилки от бира.

Е, веднъж в нелегалните времена с това оръжие той си реши, че прилича на Левски.

Обичаше да излезе от София, да изпълни важна задача – нали бе живата връзка на партията с голям партизански отряд. Решаваше си значи задачата край поточето в някоя планина. Потупваше го по рамото командирът – як мъжага с мустак, и той, инструторът от районния комитет, потъваше сред свойте ятаци. И те да видят човек от града, пратен от партията!

Силата му идеше от Етрополските зелени гори и селцата, сгушени в тях. Тук се чувстваше у дома. Веднъж седна в някаква кръчма, поръча кюфтета, салата и хляб, и халба си позволи, от малките, с бира, та точно в този момент влязоха двама стражари.

Единият, наистина оборудван стражар с уставни чизми, препасал лъсната „манлихера”, другият сумтеше като селски пъдар. И той с „манлихера”. Поръчаха си по нещо и те, седнаха, повъртяха очи – по обедно време кръчмата бе повече празна. Да огледат за обстановката.

Залепиха си очите и в него. После нещо си казаха, не знаеше точно какво, но пъдарят изглежда го разпозна.

Не, не се почувства уплашен, но ритмата го удари в сърцето и то затуптя... Май че си беше за страх.

Понамести се някак, бръкна за револвера и го удари по масата. / Помнеше един разказ на Вазов за  премеждие на Апостола./

- Какво сте ме зяпнали!

Хората в кръчмата се смълчаха – те всички и до един го познаваха, стражарите дори не помръднаха. Пушките стояха подпрени на масата и доста встрани.

- Хайде бе, езиците ли си глътнахте? Ако смеете, ме водете! Аз съм Янко.

Само дето не се удари в гърдите.

Стана и си излезе...

 

Славчо Трънски, партизанският командир, за когото още в нелегалните времена чуваше да го сравняват именно с Левски, бе изтървал за тия мрачни години. Арестуваха го по Трайчо Костовия процес, и той уж бил станал предател, съсипали го от бой из мазетата, но някак си издържал. Пък и нямал какво да признава. Е, пуснали го накрая, но и след това дълго мълчал. Тежки, несигурни кретаха времената. След години и с тъжна усмивка разказваше  партизанският генерал как другари-биячи от пролетарската ни милиция достигали такъв майсторлък, пред който фашагите полицаи били само чираци.

 

Когато Димитров умря, вдигнаха мавзолея. /За няколко дни го направиха, по-силен от бункер, не подлежи на събаряне и ще надживее света./ Посрещаха Вожда си балсамиран. По целия път от границата до София, като митичен герой го посрещаха, а някак си из кюшетата пламтеше мълва. Не даже в кюшетата на държавата, а в някои партийни кюшета:

„Другарят Сталин бил му посегнал” - !?

И него го парна тази мълва. Спомни си как през четиридесет и трета Борис Трети се беше споминал.  И тогава шушна мълва – Хитлер, неговият боен другар и съюзник, му помогнал по някакъв начин да се представи на небесния Бог.

Такава ли е нашата орисия?

Не! – трептеше комунистическата струна в душата му. Не може да е така! За Хитлер си е възможно, той е злодей. Но другарят Сталин е планетарният гений, той е добър и човечен, той не познава злодействата.

На двайсти декември четиридесет и девета година, Васил Коларов, верният съратник и боен другар на Георги Димитров, който го бе наследил /Такава бе партийната формула за тези двама мъже на родната революция, която след време се оказа неверна. /  взе историческо и свято решение. А то, това знаменито решение, бе като хвърляне в кладата на стара родна реликва.

Не дори на човек, а на град! Жертвена клада пред нозете на Бог.  Пожертваният агнец бе името на древната Варна.

А Бог? Естествено Богът бе Сталин! Красивият град край морето бе прекръстен на Сталин.

Град „Сталин”!

Тишина... Тишина съпроводи това съдбовно решение на Централния комитет, което всъщност беше решение на Коларов. В пролетарската диктатура, в тяхната пролетарска държава,  главният съдия единствен и еднолично решаваше.

Не стана ясно за никого колко доволен е бил Великия Бог, генералисимус Сталин.

Дано все пак е останал доволен, дано е по-милостив към България. Към комунистите в нея, които мислят и живеят само за него. А после, в по-свободното време, мислят, разбира се, за държавата.

През януари петдесета година, прелетял за месеци само над червения небосклон на България, Васил Коларов замина при своя „верен другар и съратник”. И там, в краката му го погребаха – на метри от мавзолея, на метри от мумията Димитрова.

Вълко Червенков получи властта.

О, той беше умен и здрав. Млад сравнително за толкова отговорен другар. С него трябваше много да се внимава.

 

 Цялата му работа през тези години бе като ходене по въже – опънато над пропаст, дълбока, със сибирски зъбери в ниското, с виелици като над Архипелага Гулаг.

Другарят Червенков бързо-бързо реши: Божеството се нуждае от още някой агнец! Защото ... Васил Коларов умря, но Великият Сталин е завинаги жив.

Връх Мусала. Той стана агнеца.

По изпитания чрез опита начин през март петдесета година най-високият връх над държавата бе прекръстен на Сталин!

Пък и на кого да бъде прекръстен?

Самият Сталин е връх, какъвто светът не познава...

 

Е, след някоя и друга година Сталин, извинете ме, безсмъртният Сталин също умря.

Москва посумтя, посумтя, пък разбра, че Сталин не бил Божество, а ако все пак нещо е бил, то не било от добрите.

Никита Хрушчов озари, пак съдбовно, Москва.

А нашият Бог, изходил живота си по разлюляно въже над ония там зъбери, бе овладял достачъно хватките. Съвършен балансьор се оказа. Събра си свой малък конгрес – по-простичко, събра си верните хора на пленум, и с благословията на Москва, грабна властта.

Това се случи през петдесет и шеста година.

През следващите лета въпросният пленум бе новата рождена дата на демокрацията у нас, канонизиран бе повече от конгрес. Издигна се до Исторически и съдбовен... Априлски, станал по пролет, сравняваха го със слънцето.

Умно, разбира се, и достатъчно бързо, верният другар и пръв ученик на Георги Димитров като с магическа пръчка реши:

Върна Варна от другия свят. От света, където бе заминал Безсмъртния! На двайсти октомври още тази година. Нямаше време да чака...

И толкова!

За връх Мусала посумтя до шейсет и втора година, когато хвана по-здраво властта. Пък и по-ясно да разбере ще продължат ли да избледняват имената на Джугашвили.

През януари изчезна надписът „Сталин”...

Тихички, но всъщност съдбовни промени пред зоркия поглед на големия брат - неговото посолство, което дебнеше от самия център на София.

Гръмовно бе пратен към вечността тежкия паметник на Великия. Забоден на главния вход на Парка на свободата, седемметровият бронзов титан гледаше право към вечността. Казват, че специално подбрани офицери от Софийския гарнизон го гръмнали с бомби и на парчета го пратили при печалния първообраз.

Големият Бог от Москва трябваше да бъде доволен.

Вероятно стана така, защото родният Бог бе назначен не по заместване. Така изискваше вече традицията – подобните назначения да се правят без срок.

Този факт е световно известен и безкраен като самия живот.