75 години навърши Георги Дюлгеров в края на септември. Режисьорът не отбеляза юбилея с помпозни празненства, а с прожекция в театър „Сити Марк“ преди дни в столицата. Показана бе възстановената (ремастерирана) трета серия на „Мера според мера“. Оказва се, че „Мера според мера“ не съществува на позитив в Националната филмотека – и днес усилията на режисьора са да възстанови филма от едно фалшиво копие.

Поканихме Георги Дюлгеров, за да поговорим за успеха на българското кино преди и след промените, за компромисите в професията, за незаснетите филми, за разликата между публика и зрители и за липсата на елит на нацията.

– Г-н Дюлгеров, ако сега трябваше да започнете кариерата си в киното, каква история бихте разказали?

– Зависи къде се намирам. Сега едва ли бих разказал това, което съм разказвал, когато съм бил млад. Когато човек е на 27 години (тогава започнах аз), мисли с един акъл, а на 75 – със съвсем друг. Дълбоко съжалявам днешните млади, защото започват толкова късно. Тези филми, които можеш да направиш, когато си в началото на 20-те и в края на 30-те, не можеш да направиш, когато си на 40. Не можеш да ги направиш, когато си на 50. Те зависят от човешката ситуация. Днес дебютират в най-добрия случай на трийсет и няколко, но има и дебют след 50 години – нечовешко е. Така че филмите ми са свързани с времето, в което съм живял, и в зависимост от годините, на които съм бил. Ако трябва да направим обзор на филмите ми, вероятно можем да ги делим на два периода – до и след 1990 г. Всички филми, които съм направил до 1990-а са посветени на едно нещо, което тогава страшно много ме е занимавало – конфликта между личността и обществото, което днес наричаме тоталитарна система. Разбира се, негативите винаги са били на страната на системата, личността винаги е страдала. След 1990-а вече се занимавах с други неща.

– Много ли са разказите в папката Ви с незаснети истории преди и след промените?

– Има някои, за които особено много ме боли и страшно съжалявам. Имам и проект, който сега не минава по разни комисии и също ми е скъп, но няма да се жалвам и да хленча. Проектът, за който наистина ми е жал, че не стана, и много ме е яд за това, е за Съединението – тема, която страшно много ме вълнува. През 1984 г. бях пред снимки на този филм. Възобнових опита си да направя същия проект през ХХІ век и пак не стана. Съжалявам много, защото лудостта на онези българи, които са направили Съединението въпреки всички велики сили, въпреки покровителката Русия, въпреки благоразумните съвети на Батенберг и Каравелов, и са успели, е нещо, което заслужава да се вгледаш в него. Но не като публицистично събитие – за него твърде много се приказва на всеки 6 септември, а да се вгледаш в хората. Що за човек е бил Захарий Стоянов, да речем – вечният втори, медвенското овчарче, което на 20 години се научава да чете и пише и написва една от най-великите книги, „Записки по българските въстания“? Кой е бил този втори, който се е страхувал да стане първи? И въпреки всичко, обстоятелствата са го натикали той да оглави това Съединение, но той до такава степен е бил толерантен и е придърпвал другите около себе си, че е дал шанс на всеки един около него да повярва, че той прави Съединението. И то затова успява.

Тогава си давах ясна сметка, че за Съединението може да се разкаже и през Чардафон. Но щеше да бъде повторение на „Мера“-та. Да сложиш чешита и през неговите очи да разкажеш историята. Искаше ми се да разкажа филма през Захарий. Той е сложна личност със страхотни залитания и убеждения, с голяма самокритичност. Един добър кълн от българите, добър екземпляр. В „Записките“ той непрекъснато разказва със самоирония за себе си.

– Имате ли актьор за образа на Захарий Стоянов?

– Това пак зависи от времето. През 1984 г. Захарий щеше да е Ивайло Христов, който тогава беше на 29-30 години и тъкмо изгряваше като актьор. Ивайло, освен че има визуална прилика със Захарий, има енергия и чувство за хумор – а Захарий е имал чувство за хумор. В началото на ХХІ в., когато отново взех да се замислям, все още млад беше Филип Аврамов и той можеше да го направи. Дори не съм говорил с него, ние не сме много близки, но си мислех за него. Там има и много други прекрасни герои – Чардафон, Спиро Керпията…

– Филип Аврамов прави великолепна роля като Димитър Общи във „Възвишение“ – с какви очи гледахте този филм?

– Не ме питайте за това – защото ще трябва да направя един дълъг и пространен разговор за достойнствата и недостатъците на филма, а не е това темата.

– Какво цените най-много в българското кино от ХХІ век?

– Не се наемам в такъв разговор да правя обобщение. Ценя това, че има хора, които отстояват себе си, както и онова, което мислят, че е кино – и че го правят въпреки всичко. И за да не изпадам в многословие, ще дам един-единствен пример – Любомир Младенов. Възхищавам се на това момче; той е визуалист, минималист, човек, който е дълбоко убеден, че киното е изкуство. Завърши в много тежки години, през 90-те, когато се снимаха малко филми и мнозина около него направиха компромиси, нагодиха се към така наречените изисквания на пазара. За съжаление, това не са „изисквания на пазара“, а пораженията, които американското кино, едно раково образувание, нанесе в културата и кинокултурата в частност. Любчо отстоя себе си и прави такова кино, каквото обича. То не е зрителско, а е изкуство. Последният филм, който направи, е „Кораб в стая“. Много го харесвам. Преди това направи „Ловен парк“ – без пари, сам, извън държавната система. Това ценя аз – хора, които не се нагаждат, не се приспособяват, не се навеждат.

– Какво ще кажете за онези т. нар. независими български филми, които не се правят с пари от държавата, а частно? Някои от тях са най-касовите в най-новата ни история – „Шменти капели“, „Чужденецът“, „Живи легенди“?

– Не харесвам нито „Живи легенди“, нито „Чужденецът“, а това другото не съм гледал. Защото това е точно нагаждане, подражателство на т. нар. зрителско кино. Дълбоко не харесвам тези филми.

– Защо филмите на големите български режисьори отпреди 1989-а нямаха широка аудитория след промените?

– А, това е хубава тема. Защото останаха верни на себе си – за разлика от някои наши критици, които се възхищаваха как румънците успели да пробият. Не мисля, че това, което направиха румънците, е чак такъв пример за подражание. Те много хитро помирисаха какво се търси, какво се котира на Запад и се намърдаха в тази ниша. Измежду филмите, които произведоха, има и хубави, да речем филмите на Кристиан Мунджиу. Нашите останаха верни на себе си. Иван Черкелов, Иглика Трифонова, Людмил Трифонов, Красимир Крумов-Грец продължиха да правят това кино, с което създадоха новата вълна в края на 80-те („Парчета любов“, „Бягащи кучета“ и т.н.). Не беше лицемерно от тяхна страна, когато в края на 80-те казаха:
„Ние искаме да създаваме за себе си, за това, което знаем, което можем да видим и да пипнем, защото знаем, че то е истина, а останалото звучи като фалш“. След това те продължиха да бъдат верни на себе си, да отстояват себе си.

– Но защо не достигат до публиката?

– Въпроса за публиката мога да коментирам спокойно, защото аз от социалистическо време, от време оно съм казал, че не може да има понятие „публика“, няма такова нещо. Има зрители, а публиката са онези, които отиват, купуват си билети и ядат пуканки в салоните. С тази публика сега отчитат големите касови успехи, които са много смешни в сравнение със зрителите, които събираха нашите филми преди 1990-а. Зрител е този, който е отишъл на кино, видял, развълнувал се е и е влязъл във филма, така че нещо му е останало. Качественият зрител за мен има огромно значение. Количественият зрител няма никакво значение. Аз съм дълбоко убеден, че и Черкелов, и Людмила, и Иглика, и Грец имат своите зрители. Друг пример – неотдавна говорих с един наш професор в Брюкселската консерватория, Боян Воденичаров. Стана дума за Едуард Захариев и той каза: „Преброяване на дивите зайци“ и „Вилна зона“ в ония времена ни дадоха надежда да живеем“. Това е качественият зрител!

– Една шепа зрители, какво влияние е това?

– Достатъчно. Елитът на една нация е в тази шепа. Нека не се лъжем с псевдо-демократични категории. 6% от хората в Москва гледат театър. Не съм сигурен в България дали има и 6%. Не знам колко е процентът на интелигентния зрител, но това е елитът на нацията. Тодор-живковия лозунг „По-близо до народа“ да го забравим.

– Този принцип днес е много по-валиден от времето на Тодор Живков.

– Валиден е, защото отърва на т. нар. мениджъри и разпространители.

– Ето, Вежди Рашидов е убеден, че с парите, които държавата дава, трябва да се правят филми, които трябва да връщат нещо в бюджета.

– Това е ситуация, за която в момента никой не мисли. Нито един от сериозните теоретици на киното не се занимава да я изследва – хората вече не ходят в кинозалите, това е голата истина. Младото поколение не влиза и няма да влиза в кинозалите. Много ясно – как ще влязат, като имат интернет, имат мобилните си телефони и таблети, на които гледат кино.

– Искате да кажете, че настъпва краят на киносалоните и до публиката трябва да се достига по друг начин?

– Естествено. Интернет платформата е бъдещето. Трябва да се анализира как да се предлагат филми там.

– …също и как да бъде безплатно, защото онлайн публиката иска да гледа без пари.

– Сещам се за едно събитие. В бившето кино „Левски“, днес „Сити Марк“, показахме реставрирана трета серия на „Мера според мера“. Какво значи реставрирана? Оригиналните копия на „Мера според мера“ бяха загубени. Без да навлизам в конспирации, според мен някой ги потурчи, защото филмът никак не се харесваше. В началото на 90-те аз с ужас установих, че Българска национална филмотека притежава едно фалшиво копие, което е с 4 минути по-дълго и със съвършено друг звук. Навремето го направихме, за да отчетем плана на студиото. Беше ми обещано, че ще го дадат на разпространителите, ще отчетат плана на студиото и после ще го унищожат. „Мера според мера“ на позитив не съществува, за което страшно ме болеше. Сега Добромир Чочов вкара новата технология, сканирахме и разчетохме наново негатива и получихме оригиналната картина.

– Колко по-различен е този филм от това, което сме гледали преди? Само от визуална гледна точка ли е разликата?

– От визуална. Киното е визия – ако не видиш филма във визията, в която авторът го е замислил, а го видиш в някакво сбито изображение, с някакви цветове, които не съществуват, филмът го няма. Това е като да миришеш роза през противогаз.

– Казвате, че масовата публика не Ви интересува – но все пак преди 10 ноември и Вашите, и на Николай Волев филми имаха много зрители…

– Моите филми никога не са имали много зрители. Никога не съм бил касов режисьор. Тогава даваха премии за зрителски успех и това се оказа безумно сладка премия. Аз я получих един-единствен път за „Нешка Робева и нейните момичета“, документален филм. Тази премия се изчисляваше на база бюджета на филма и с колко надхвърлят приходите. Изведнъж се оказа, че получих бая солидна премия за „Нешка“ – солидна сума, вече и аз не помня колко. И си викам: „Сладка работа, бе! Аз защо не съм правил филми за зрители досега?“.

– Николай Волев остана ли верен на себе си през годините? Филмите му преди и след 10 ноември предизвикват съвсем различен интерес от страна на зрителите.

– Не искам да коментирам колеги, защото влизам в много дълъг разговор. Казах кои останаха верни на себе си, според мен. Николай използва естетиката на шока и се опитва да я приложи и сега. Само че тя беше интересна тогава, а днес вече всичко може да се приказва. Когато съществуват вестник „Шок“, „Уикенд“ и други такива глупости, естетиката на шока вече не въздейства.

– Коя България предпочитате – онази, в която изкуството говореше чрез метафори, чрез намеци, с езоповия език, или днешната, в която дори едно изречение в прав текст не може да бъде разбрано?

– Не мога да се връщам с носталгия към онези времена, защото всеки път, когато ми заговорят за Татовото време, се сещам за страха, в който живяхме. Да, говорехме с езопов език и с публиката имахме кодирана система – разбирахме се. Когато ставаше дума за едно училище и проблемите на това училище във филма „Не си отивай“, всички разбираха, че става дума за държавата и за взаимоотношенията в нея. Това до голяма степен ни стимулираше да търсим по-силни кинометафори, но оставаше страхът, в който съществувахме и невъзможността публично да говориш за това, което искаш да кажеш. Преди година прочетох статия за „Авантаж“ от Димитър Камбуров в едно списание, „Артизанин“. В нея за пръв път се говореше за „Авантаж“ това, което се казва реално във филма. Имаше много положителни отзиви за филма, но всички бяха под сурдинка, само тихичко намекваха.

– А за „Сребърната мечка“, която получихте в Берлин тогава, имаше ли точна мотивация? Може би журито е напипало есенцията на филма?

– Аз извадих голям късмет, че в журито имаше много хора „от нашите“, от нашия лагер, и те разбраха за какво става дума. И най-вече Лариса Шепитко (съветска актриса, сценарист и режисьор – бел. ред.), която беше много мощна и влиятелна фигура в Берлин, след като предишната година беше спечелила наградата. Когато гледа филма, тя каза: „Българското кино спря да ходи по къси панталонки с твоя филм“.

– Значи този език и на Запад е бил разбираем?

– Разбраха го само хората от нашия лагер. Разбра го Лариса, Конрад Волф и те го обясниха на Серджо Леоне и на Тео Ангелопулос. Така се случи работата. Но председател на журито беше Патриша Хайсмит, авторка на криминални романи, която до края нищо не разбра и каза: „Това не е добра кримка“. И те ѝ обясняват, че това не е кримка, става дума за друго.

– Толкова години по-късно Западът дали разбра в какъв затвор сме живели в продължение на 45 години?

– Мисля, че и досега отношението към времето, в което ние живеем, е мотивирано от определени клишета. Те неслучайно харесват клиширани филми, в които режимът на Чаушеску е тъмен, мрачен и хората в него са нещастни… Не могат да схванат сложността, защото това беше сложно време, като всяко време.

– Имаше ли теми, към които така и не посегнахте, колкото и много да Ви се е искало?

– Не, аз съм чист пред съвестта си, нямам филми, с които да съм проституирал. Филмите, които съм направил, включително и „ И дойде денят“, който е за 9 септември, са направени без никакъв компромис. В „И дойде денят“ за пръв път показах масовите разстрели след 9 септември. Без аз сам да разбера за това, заслугата е на сценариста Васил Акьов. Това беше един от епизодите, заради които той изпадна в немилост. Каквото и да говорехме, той през цялото време питаше: „Разстрелите ще ги има, нали?“. И аз казвам: „Как, бе, Василе, аз заради разстрелите съм се наел да го правя този филм“.

– Имали ли сте проблеми с Държавна сигурност? Притеснявали ли са Ви, притискали ли са Ви да сътрудничите?

– Да сътруднича – не. Още като бях в казармата получих такова предложение и казах „Не“. Аз съм голям бърборко – много приказвам и за шпионин не ставам.

– След това оставиха ли Ви на мира?

– Никога не са ме оставяли, аз все пак учих в Москва. Заминах с конкурс, но това е дълга история. Имах проблеми, но не с Държавна сигурност. Имаше някаква Идеологическа редакция към МВР. Един ни привика да ни каже, че ще спре филма. Аз бях с Руси Чанев, слава Богу. Като ми говорят такива неща, се навеждам и започвам да пиша, за да си скрия яда. А Руси е очарователен, пусна си усмивката, извади едни сини очи и каза: „Кажете сега, какъв е проблемът?“. Дълго приказвахме и се разбра, че онзи просто иска да получи хонорар като консултант на филма, меркантилна личност. Писахме го консултант за едни 400 лв. и прескочихме препятствието „Идеологическа редакция“. Повече не съм го и видял този човек, дори не го мернах на прожекцията на филма.

– Редно ли е днес да се дава трибуна на хората, работили за Държавна сигурност?

– Абсолютно съм съгласен, че не е редно.

– Защо в България не бе направена лустрация, какво е Вашето обяснение?

– Чувствам се неподготвен да говоря на теми извън киното. Трябва да имам информация – моят принцип е такъв. За да говоря за нещо такова, аз трябва да съм го прочел, да го видя в контекст, да го осмисля. Една от големите беди на нашето време е, че не се чете, не се осмисля едно нещо както трябва и се започва страхотна шумотевица около него. Чакайте, спрете се, бе! Къде се намираме, нали уж водим някакви нормални разговори!

– Ще поставя въпроса другояче – каква би била България, ако беше минала през лустрация?

– Това също е много сложен процес. За моя близък, покоен вече приятел Георги Данаилов, излезе някакво картонче и го обявиха за сътрудник. Трябва да си дадем сметка как е живял този човек. Допускам, че в един момент може и нещо да е подписал. Но Жожо е жестоко репресиран, натикан в Свищов, смазан, но талантът му избуява по някакъв начин, след като завършва химия; започва да пише, закача се за Иванка Гръбчева, тя му дава рамо и така той влиза в киното. Постепенно талантът му се разгърна и той започна да пише много хубави пиеси и сценарии. Също и прекрасни книги… Как може този човек да е на едно ниво с някой друг, който е писал откровени доноси! Георги Данаилов сам се лустрира и се оттегли. Друг случай – покойният Богдан Богданов. Човекът се изповяда защо го е направил. Добре, ще го кажа така: Вие за смъртното наказание ли сте?

– Не, разбира се.

– Но има хора, които заслужават смъртно наказание, нали?

– Това не значи, че то трябва да се прилага.

– Това не значи, че трябва да се прилага и лустрация, мен ако питате. Защото ще изгорят много хора като Жожо. А е имало гадове, които са доносничели.

– Кои са авторитетите в културата в днешното ни общество? В едно интервю казвате, че личности като Валери Петров, Радичков… днес са забравени. Струва ми се, че това не се отнася за тях.

– Много хора от моята гилдия незаслужено са забравени. Едуард Захариев въобще не се споменава. Страхотен режисьор, а е забравен. Забравен е Рангел Вълчанов, сега излезе нещо за годишнина от смъртта му, но къде е той? Бинка Желязкова, Христо Ганев за мен са еталон за честно поведение и в живота, и в изкуството. Обречени сме на забрава, това не е от днес беда на българина. Ние имаме къса историческа памет, а това се дължи на историческото ни развитие. За съжаление, България не е изградила йерархичната система, която съществува в нормалните държави, и е необходима на всяко едно нормално общество. Тя има своите кусури, но по-добре да я има тази йерархия, за да подрежда ценностите. Вижте една Франция. Там не може да влезеш в политическия им елит, ако не си завършил определено училище.

– Нямаме елит, защото големите личности не се ценят от обществото – коментарът за всеки е „О, знам го тоя…“.

– Ние никога не сме имали елит. Нашите попове по време на Възраждането са се занимавали с политика. Имаме ли някой, който да е философствал на религиозни теми, както например големите мислители в православието? Не. Нямаме църковен, нямаме духовен елит. В изкуството как да имаме, като всеки започва наново. Единствената традиция в изкуството, която не се е прекъснала от османската култура, е в изобразителното изкуство. Имаме църковните щампи. И в щампите, и в иконите, и във фреските, онази Средновековна България по някакъв начин продължава. Това е сериозна работа и ако погледнете, виждате как имаме много силни личности – откъде иначе да се появят изведнъж всичките като Иван Милев, Кирил Цонев, Иван Ненов, Златю Бояджиев?

– Защо всеки от тях е авторитет само в рамките на България – никой не е признат на световно ниво?

– Няма никакво значение. Те са големи, велики. Това, че ние сме малка държава и не сме си направили пиар, не прави Йовков по-малък от когото и да е. Малко са, но ги имаме.

– Смятате, че не са познати навън поради лоша комуникация?

– Смятам, че е лош пиар. Ако ще говорим за пиар, веднага мога да ви дам пример с киното. През 1974 г. ще ме пращат във Франкфурт на Майн на някакъв фестивал с „И дойде денят“, първия ми пълнометражен филм. Викам: „Сам ли ще бъда, неудобно е. Дайте някакъв човек там, да сме поне двама. Не мога да ходя сам да се хваля – „Гледайте ми филма!“. „Не стига, че теб те пращаме, много искаш“, ми отговориха тогава. Унгарската делегация се състоеше от 15 човека – режисьор, актьори плюс една огромна гилдия от критици, които само с това се занимаваха, да правят пиар на филма. Когато дойде ред да се сменя системата, направих филма „Черната лястовица“, който е копродукция с Франция и Унгария. За да се присъединят унгарците като миноритарен продуцент, ме закараха в Будапеща на техния фестивал през 1992-а. Срещнах се с един от техните шефове – той не говореше английски, много лошо руски и малко немски, а аз немски съм учил само в училище. Общо взето, лош разговор беше. Проведе се горе-долу така: „Вие как сте сега там, в България, колко филма правите?“, пита той и аз със свито сърце отговарям: „Ами един-два годишно“. „А сега питай ме колко правим ние?“, казва той и като попитах, отговори: „Много повече, отколкото правехме преди“. „Защо“, питам аз. А той казва: „Защото имаме фонд „Унгарско кино”. Това, което ние и досега нямаме. Ако за нещо би трябвало да се обедини гилдията, това трябва да е! Унгарците си направиха фонд, преди да падне Стената. Вече имаха информация и знаеха как се случват нещата. В този фонд влизат отчисления от рекламите, от лицензите за телевизии. И днес унгарците продължават да си правят тяхното супер незрителско кино. Никой не ги гледа.

– „За тялото и душата“ на унгарката Илдико Енеди миналата година взе „Златна мечка“ на Берлинале.

– Прекрасен филм, но кой го гледа?

– Ние.

– Гледат го качествените зрители. Като казвам, че хората не влизат в кинозалите като зрители, трябва да направя едно уточнение – те влизат във фестивалните салони. Фестивалите трябва да съществуват на всяка цена.

– Не знам дали се прави такава статистика, но в България като че ли фестивалното кино има повече зрители от показваното в киносалоните.

– Защо аз 16 години подред провеждам всяка пролет в Бургас „София филм фест на брега“ с Данчето Ингилизова, лека ѝ пръст?! Започнахме през 2003 г. Защото това е празник за бургазлии.

– Новият кино-литературен фестивал „Синелибри“ също има голям успех, да не говорим за „Киномания“ и „София филм фест“.

– Разбира се, това е столицата. Но идете в провинцията да видите там какво става. Това е пътят – фестивалите.

– Смятате ли, че с повече пари българското кино действително би произвеждало по-качествени филми?

– Естествено, че ще има повече добри филми – защото има много млади и талантливи хора. Аз, слава Богу, все още съм преподавател, непрекъснато общувам с тях и знам. Има наистина качествени хора и те не трябва да чакат да станат на 35 години, за да дебютират.

– С кои Ваши ученици се гордеете?

– Много има да изброявам: Иван Черкелов, Светослав Овчаров, Людмил Тодоров, Иглика Трифонова – това са от предишните. Надя Косева, Любомир Младенов, за когото споменах, също ми е ученик, Венци Василев, който направи „Сняг“. И това е само от един клас. Сега: Мари Веселинова, която взе награда от Варна за детски филм. В късометражното кино: Павел Веснаков ми е бил ученик, Антония Милчева… Много бих могъл да изброявам.

– Да се върнем на незаснетия Ви филм за Съединението. Една шепа хора осъществяват тази промяна. Защо в България днес, където интелектуалците също са една шепа, това е невъзможно?

– Проблемът идва от там, че в България не е изградена нормална йерархия. За съжаление, днешна България съществува от 140 години. Дайте си сметка за тези 140 години колко трудно се изгражда елитът на нацията и колко пъти сме го унищожавали – през войните, в гражданските войни след това от 1923 до 1925 г. – тотално унищожен елит, при антифашистката борба – напълно унищожен елит, в погрома след 1945 г. – колко народни събрания плюс колко министерски кабинети минават под ножа, Трайчо Костов и комунистическият елит – унищожен, колко хора след промените напуснаха страната… Какво искаме, откъде и как да стане тази работа? Става еволюционно.

В трите серии на „Мерата“ за мен не беше първостепенен въпросът дали Македония е българска. Аз си знаех, че е. Но не това е предметът на филма. Предметът е как героят извървява за един човешки живот промяната, която при една нормална еволюция би трябвало да се случи в три поколения. В първа серия Дилбер Танас е първобитен дивак, почти нечленоразделен, развива се, благодарение на катализатора (комитлъка му) и стига до въпроса в трета серия „Ти жив ли си, бре Танасе?“ – това вече е въпросът за смисъла на живота. Това сме ние българите: в един живот ние извървяваме еволюцията, която би трябвало да е нормална за три поколения.

– Преди 2 години се заричате, че не искате да кандидатствате повече за нови филми – отказахте ли се от това крайно решение?

– Да, това го казах след „Буферна зона“, защото филмът беше като рекапитулация на всичко, което съм правил досега. След това кандидатствах с един мой стар проект, не го одобриха три комисии и се отказах.

На 30 септември станах на 75, а тази професия изисква страхотна енергия. На терен трябва да си най-бързият от всички.

– Клинт Истууд е на близо 90, но продължава да режисира.

– Неговата система е друга, той наема други да му вършат работата. При нас няма как. Аз искам да снимам, но като не минава, какво да направя? Филмът е исторически и не мога да си позволя да го направя без пари. Темата е за предателството и за прошката, която отдавна ме интересува. Тя е много актуална за нашето време. Героинята е жена, внедрена при горяните, за да ги предаде – и тя ги предава. Заради това Господ ѝ праща възмездие и най-накрая тя получава прошка.

Но и без да снимам, аз имам занимания, не се оплаквам. Имам студентите, с които не само ми е забавно. Те ме поддържат във форма, защото непрекъснато трябва да четеш, да знаеш, да си на ниво и като те провокират, да можеш да отговориш. Там не разказвам само спомени.

"Площад Славейков"