Историята на възникването и формирането на дясноцентристките партии в Европа, и по-специално на Християндемократическия съюз (ХДС) в Германия, може да се окаже доста полезна за постпутинова Русия. 

През трийсетте години на миналия век населението на Германия е систематично облъчвано от мощна антидемократична пропаганда, възхваляваща насилието, авторитаризма, милитаризма, шовинизма и ксенофобията. Когато в средата на 1940-те години хитлеристкият режим е унищожен, възниква въпросът как да бъдат спечелени гражданите за идеите на федерализма и демокрацията. И то така, че да участват в избори и да имат доверие в политиците, без същевременно да чувстват нужда да гласуват за десните реваншисти и все по-популярните просъветски леви партии?

Удачен компромис за следвоенна Германия става християндемокрацията. Възникналата през 1940-те години политическа доктрина обединява в себе си непреходността на демокрацията, правата и достойнството на човека, умереност в преобразованията, а също така привързаност към християнските ценности, здрав патриотизъм и разумен консерватизъм.

Налага се да припомним, че през четирийсетте години на миналия век религията е играела много по-различна роля в Германия, отколкото днес. Религиозният компонент в новата доктрина от една страна обещава съхранението на обичайния начин на живот на консервативно настроената част от електората. От друга страна помага на преживелите войната и поражението на нацистка Германия хора да открият себе си в новата координатна система и да възприемат новите ценности в приемлива за тях форма. Не бива да игнорираме и силното влияние на външните фактори: начело на следвоенните центристки партии в Европа стоят убедени антифашисти, а на първо време САЩ, Великобритания и Франция много внимателно наблюдават тяхната дейност.

Печалната история на руския центризъм

През 1990-те години в Русия също се опитаха да създадат центристка партия, на която да се опират президентът и правителството, деклариращи привързаност към европейските ценности и ненакърнимостта на гражданските права и свободи. От цялата работа не излезе нищо свястно. През 1997 година блокът "Наш дом Русия" успя да събере малко повече от 10 процента от гласовете. Затова и спорът за блокиране на инициативите на опозицията в парламента се решаваше за сметка на широк тактически съюз с всички, които бяха готови да помогнат на властта в замяна на някакви отстъпки от нейна страна. И това нямаше нищо общо с някакви ценности или принципи. Още повече, че лидерите на "Наш дом Русия" така и не можаха да предложат на обществото някакви приемливи консолидиращи идеи.

Именно във верността към принципите, а не към лидерите, е и основната разлика между европейските центристки партии и мъртвородения руски центризъм от 1990-те години. Руските либерали, които вече много години съществуват без политическо представителство, искат да видят бъдеща Русия като страна, където либералната партия побеждава на избори и управлява. Тези надежди обаче са наивни. Партията на руските либерали едва ли някога може да победи на избори и да стане управляваща единствено заради либералната идея. Дори в една Германия либералите не са вземали повече от 15 процента от гласовете на парламентарни избори. Как тогава да очакваме някакъв техен триумф в Русия?

Затова за бъдеща демократична Русия е много важно създаването на мощна проевропейска центристка партия, която ще трябва да решава изключително трудна задача - да обедини и поведе след себе си по нов път голяма част от дезориентираните от путинизма руснаци. Но ще ѝ се наложи да направи това в нездрава среда: плачевна икономика и криза на държавността.

Рецепта за здрав центризъм

За съжаление в Русия не може да бъде създадена масова християндемократическа партия по редица причини.

Първо, в страната няма достатъчно действително религиозни хора, които да се превърнат в нейна електорална база.

Второ, в руското православие липсват положителни, и най-вече демократични, традиции.

Затова и задачата за създаване на проевропейска дясноцентристка партия в Русия е много по-сложна, отколкото ни се струва. Отделна тема е бъркотията с термините и специфичното звучене на понятията "консерватизъм" и "патриотизъм" в условията на съвременна Русия.

Може и да не се харесва някому, но без известна доза популизъм тези проблеми не могат да бъдат решени. Ако здравите сили в обществото не успеят да привлекат широки кръгове от избиратели със своите лозунги, това ще свършат реваншистите и безпринципните популисти от всички политически спектри и битката за европейското бъдеще на страната ще бъде загубена още на първите свободни избори.

Алексей Навални и либерализмът

Прието е Алексей Навални да бъде упрекван за това, че в отделни случаи не казва това, което очакват да чуят от него привържениците на ортодоксалния либерализъм в Русия. Възможно е част от тези претенции към него да отпаднат, когато и най-безкомпромисните му критици разберат, че той не иска да бъде лидер на един либерален електорат, който е съзнателно ограничен и затова неспособен да формира мнозинство в който и да е свободно избран парламент. Навални се опитва да създаде основата на бъдеща дясноцентристка, или само центристка партия, която стои безусловно на европейски, федералистични и демократични позиции, но по второстепенни и тактически въпроси може да използва по-широк спектър от лозунги, в това число и консервативни и патриотични.

Такъв подход може да породи недоволство сред догматиците. Но нали става дума за завръщането на Русия на пътя към демокрацията. Затова не е задължително всички сегашни критици на режима да станат членове на една, обща за всички, партия. Партии трябва да има много. Но основните ценности трябва да бъдат едни и същи. И тези ценности трябва да бъдат пазени от една мощна центристка партия, или от коалиция от центристки сили.

*Фьодор Крашенинников е руски политолог и публицист, автор на книгите "След Русия" и "Облачна демокрация".

Дойче веле.