Който разбира руски, има нормално възприятие за справедливост, а когато през тези дни бегло следи московската държавна телевизия, не може да не се възмути. Украйна умишлено провокирала Русия, бойните й кораби получили изрично указание да не се подчиняват никому в Керченския проток, съобщават говорители по новините с развълнуван глас и възмущение.

Представят се и куп доказателства, примерно някакви писмени заповеди. Дори “признание” на украински моряк, който, гледайки уплашен в камерата, чете от телекамера. По-вероятното е, че трябва да чете.

Трудно е да не се подадеш на настроенията, налагани от пропагадните канали. Гледат ги и повечето от близо 4 милиона рускоговорещи в Германия.

Военната конфронтация от миналата неделя в стратегически важния Керченски проток между полуостров Крим и Русия непрестанно присъства в руските медии, също така и в украинските.

“Това милитаризиране и ментално въздействие буди у мен страх. От години е така, но тези дни преживяваваме нова връхна точка. Съзирам опасност, че подобни военнолюбиви настроения могат да се превърнат в нещо естествено”, предупреждава Андрей Липский, заместник-главен редактор на критичния спрямо Кремъл в. “Новая газета”, където приживе работеше Анна Политковская, убита през 2006 г.

Според Липский особено обезпокояващо е, че както руският президент Владимир Путин, така и украинският му колега Петро Порошенко биха имали мотиви да отклонят вниманието от вътрешни проблеми чрез външнополитическа ескалация. От години за Путин конфликтът с Украйна е като наркотик, стимулиращ националистически чувства и повдигащ собствения му рейтинг, смята Липский. И тъй като този наркотик вече не действал, както преди, сега е налице опит дозата да се завиши. Обратното – преди президентските избори след няколко месеца Порошенко е притиснат към стената и непремнно се нуждае от чудотворно средство.

Въпросът кой кого провокира и руската информационна стратегия

И двете страни взаимно се обвиняват, че другата е провокирала инцидента от неделя. И то поради вътрешнополитически причини. Действително кой кого е провокирал, едва ли ще стане ясно.

Москва многократно беше изобличавана в лъжа. Незабравимо е как в началото на 2014 г. президентът Путин твърдеше, че не знаел кои са войниците без обозначителни знаци в Крим. Малко по-късно ги награди с ордени. Подобни ходове в очите на служителите от тайните служби, които днес имат думата в Кремъл, са нещо съвсем естествено и дори добродетел. Но най-късно, след като през май т. г. Киев инсценира убийството на критичния към Кремъл московски журналист Аркадий Бабченко, в очите на Запада доверието спрямо Киев е сериозно накърнено. Дори при уверението на Киев, че инсценировката била необходима, за да се спаси човешки живот.

Че в момента в центъра на вниманието стои въпросът кой кого провокира в неделя, е успех за руската информационна стратегия. Кой или какво е довело до конкретната ескалация, правното положение е еднозначно: по силата на международното право Крим продължава да е част от Украйна. ООН осъди анексирането от Русия. Така и водите около полуострова са под украински суверенитет.

С правна тежест е и нещо друго. През 2003 г. Русия и Украйна сключиха споразумение, по силата на което бойни и търговски кораби могат свободно да преминават през Азовско море, както и през протокока Керч (freedom of navigation). При това двете страни дефинираха водното пространство като “вътрешни води”.

Така е безспорно: който и да е провокирал конкретния сблъсък от неделя, Украйна, съответно нейните бойни кораби са се възползвали от правото си, на което и се позоваха.

Русия отдавна провокира в Азовско море и непрестанно погазва правни норми, особено споменатия договор с Украйна от 2003 г. И сега противоправно блокира Керченския проток.

Точно поради тази причина е важно Западът да заеме категорична позиция – права и договори трябва да се спазват.

Руски опозиционни политици, като Владимир Милов, предупреждават: Путин използва ситуацията в разтърсвания от кризи регион, за да изпробва доколко Западът ще допусне той да продължи курса си - при погазването на действащото право и при прилагането на военна сила.

Точно поради тази причина са изключително опасни много сигнали, които се подават от столици между Вашингтон и Берлин. Примерно, когато германското правителство призовава и двете страни за сваляне на напрежението, като че ли не е наясно с правното положение, нито с факта, че от 2014 г. Русия напада съседната си страна, а не обратното. Де факто Берлин зове жертвата на една агресия към сваляне на напрежението – цинична политика на отвръщане погледа от реалността.

Това се отнася и до близки до правителството институции, които също бъркат кой е нападател и кой жертва. Такъв е случаят с берлинския Център за източноевропейски и международни изследвания. Този център беше основан с милиони евро по решение на германското правителство като реакция на Берлин на анексирането на Крим и всъщност трябваше да противодейства на руската пропаганда. Шефката Гвендолин Засе, обвинявана в близост с Кремъл, във вторник разпространи прессъобщение, с което обвини Украйна. Ерго – жертвата на агресията.

Засе остро разкритикува въведеното от Петро Порошенко военно положение. Това може и да е разбираема и легитимна позиция. Особено като се има предвид, че в миналото при далеч по-напрегнати ситуации украинският президент избягваше подобна стъпка.

Стъписващо обаче е, че в прессъобщението си Засе остро осъди реакцията на Киев, но не спомена истинската причина – руската агресия и погазване на правото.

Путин нямал интерес от ескалация

Също толкова конфузно е, когато руските пропагадни медии цитират германската обществена телевизия и то в своя изгода. Става дума за излъчено от “Россия” интервю, дадено за новинарската емисия на немския тв канал Цет Де Еф от Сабине Фишер от близката до правителството в Берлин фондация “Наука и политика”. Тя изрази мнение, че Путин нямал интерес от ескалация. Странно твърдение.

Може понякога Путин да реагира заради чувството, че е унижаван и обиждан. Но и когато не винаги действа рационално (че кой ли го прави?), всичко говори за това, че стопанинът на Кремъл нито планира мащабни завоевателни войни, нито е готов да рискува главата си. Доста по-реалистична е тезата на Милов, че Путин пробва докъде може да стигне. И ако Западът не му покаже границите, то той окуражава Путин да ги пресече. Силата на Путин е слабостта на Запада.

Вместо политика на отвръщане на очи, ние сме длъжни да осъществим двойна стратегия: категорично осъждане на погазване на правото и агресии, но същевременно да покажем перспектива за Москва към сближаване, което ще рече тясно сътрудничество. Но само в случай, че Русия съблюдава правото. Мотото би следвало да е: “Искаме приятелство и сътрудничество, винаги сме готови за подобна стъпка, но докато Путин погазва правото и упражнява насилие, това няма да стане.”

В този смисъл всяка санкция трябва да е свързана с положително послание по адрес на хората в Русия – примерно чрез визови облекчения и програми за обмен.

Крайно време е да осъзнаем основната рецепта на Конрад Аденауер относно отношенията с Москва:

“Да сме в диалог, да гледаме серозно на страховете на Русия, но да не ги подхранваме, същевременно да демонстрираме сплотеност и сила.”

Сега точно последното липсва.

Вместо това отговорните на Запад напомнят на лунатици. Оставят нещата да вървят по самотеч. Това би могло да доведе до катастрофа.

“Страхувам се, че между Киев и Москва ще се стигне до ескалация, която никой не иска, но и която никой вече не може да спре”, предупреждава Андрей Липский от “Новая газета”.

Той пропомня и преживяното по време на Първата световна война. И тогава мнозина прекалено дълго са отвръщали поглед. Така се е развила собствена динамика, която в крайна сметка никой не е бил в състояние да контролира. Така се е стигнало до избухването на войната.

*Борис Райчустер е известен германски журналист и автор, смятан за познавач на Русия. От 1999 г. до 2015 г. работи като  кореспондент на сп. “Фокус” в Москва. Сред най-известните му книги са “Путиновата демократура” и “Как се научих да обичам Москва”. Преводът и подзаглавието са на Клуб Z.