„Първата книга, в която съм наистина художествено зрял писател, е „Възвишение“, твърди Милен Русков в интервю за новия брой на сп. „Култура“. Пред Димитрина Чернева писателят размишлява за най-доброто, което е постигнал дотук, за пътя си занапред в литературата, за умората от историческия „интериор“ и от какво се опасява, че Господ би го питал.

Под израза „художествено зрял“ Русков посочва, че има предвид завършен естетически.

„Аз много трудно мога да напиша по-хубави книги от „Възвишение“ и „Чамкория“ – казва той. – Мога да напиша книги, които са горе-долу толкова хубави, макар и по друг начин, но не мисля, че мога да напиша книга, която да е художествено рязко над тях. Смятам, че съм достигнал своята художествена зрялост и оттук нататък мога единствено да възпроизвеждам това. Нещо повече може да достигне вече само друг човек.“

Писателят твърди, че обича много историческата тематика, интересен му е „този друг свят, който ние не виждаме“:

„Изпитвам към него голяма любознателност, както на хората са им интересни други страни. В някакъв смисъл миналото е чужда страна. Вглеждането в него е поглед в свят, който не познаваме, и за мен той е много любопитен. Защото историята ми прилича на много дълъг разказ с изключително изобретателен автор. Там разказвачът е нечовешка сила. Там ще намерите такива неща, които въобще не можете да си представите в света, който ви заобикаля. Невероятни неща, страхотни сюжети, не можете да ги измислите.“

Няколко пасажа по-нататък Русков все пак заявява, че е уморен от „потапянето“ в българската история:

„Да, дотежа ми от този интериор, от средата и типа герои. Може би ще премина към нещо друго, но може и да напиша още една българска книга. Когато свърших „Чамкория“, си казах, че никога повече няма да пиша толкова сложна книга, че следващата ми книга в никакъв случай няма да е за България. Малко по малко обаче човек си почива, отърсва се от това неразположение към средата, за която е разказвал и която му е омръзнала. А тя му е омръзнала просто защото писането на книгата го е уморило, било е много трудно, продължило е дълго и той се е отегчил от това усилие. И като се отегчи от това усилие, смята, че се е отегчил и от средата, и от темата, и от героя. А всъщност не е така.“

Милен Русков споделя, че още докато пишел „Чамкория“, я сравнявал с „Възвишение“, тъй като искал да е наясно коя книга е по-добра – и според него „Възвишение“ „има значително по-интересен език, но „Чамкория“ има леко предимство откъм герой и сюжет“.

Запитан за финала на „Чамкория“, дали смъртта на Бае Славе е избавление или по-скоро гибел, Русков прави неочакван завой. Мисълта му тръгва от пътя между София до Чамкория, който по думите му е символ на живота. Сетне писателят прави следното признание:

„Аз вярвам в прераждането и смятам, че хората се връщат на земята много пъти. Също така смятам, че това не е хубаво. Изобщо не мисля, че Земята е много хубаво място. И въртенето на курса София–Чамкория – този сезон, следващия сезон… – е метафора на вечното завръщане на човека тук, на земята, в тяло, за да не мърда много. Това връщане според мен е голямо нещастие. И когато полицейските агенти вземат Славе от Чамкория, за да го върнат отново в София, тоест в изходна позиция, тогава се появява Джина, хвърля жълтата чанта с взрива, взривява ги и го освобождава от този кръговрат.“

На въпрос за досътворяването на творбата от читателя Милен Русков споделя, че читателят не му е интересен, когато види, че тълкува погрешно книгите му, не разбира иронията, заложена в нея – „и поради тази причина обърква смисъла“. Писателя обаче дава пример с ревю в американски сайт за книгата му „Захвърлен в природата“, което му дава нова гледна точка към неговото писане и въобще за отношението му към света:

„На едно място нейният автор казва: „В тази книга има жесток възглед за света“. Това не ми беше хрумвало никога и щом го прочетох, си казах: „Наистина, в моите книги има жесток възглед за света.“ И започнах да се замислям за писателите, които харесвам най-много. Най-напред отворих Кърт Вонегът и започнах да чета „Кланица 5“, книга, която винаги съм чел с грамадно удоволствие. И още в началото си казах – ето това е нещо, което много харесвам. Да видим сега какво има тук. Прочетох първата, втората, третата страница и си казах – да, жесток възглед за света. После си помислих: „Абе, да не би аз всъщност да съм жесток човек? Може би тъкмо затова в книгата ми има жесток възглед за света.“

Останах поразен от тази мисъл. Чак отидох до огледалото. Гледах се известно време и реших, че наистина има жесток възглед за света в моите книги, но той не е зъл, той е по-скоро продиктуван от скептицизъм, от недоверие и разочарование от грамадното зло, което властва в света. Това не е злонравен възглед за света, а е продиктуван от страдание, при което се опитваш да останеш мъжествен. Както е в „Кланица 5“, там има един човек, който е натикан под бомбите, дето ги пускат неговите хора, собствените му сънародници, и той трябва някак си да оцелее – война, мъчителни неща… Самият Вонегът въобще не е жесток човек, ни най-малко.

Така стигнах до извода, че нито аз, нито Вонегът сме жестоки хора и че такъв жесток възглед за света всъщност има в много книги, които едва ли са писани от жестоки хора. Жесток възглед за света има и при Достоевски. Това тръгва още от древните стоици.“

В едно старо интервю Милен Русков твърди, че пише за боговете. А пред „Култура“ писателят разкрива личните си опасения какво би го попитал Господ. Разговорът тръгва от книга с разговори с полския журналист, поет и писател Ришард Капушчински. Подготвяйки се за интервютата с Капушчински, журналистът, който разговаря с него, си задава въпроса за какво би го запитал Господ Бог. На този въпрос отговаря и Русков.

„Тъй като смятам света за доста мрачно място, допускам, че може да съм в огромна грешка. Така че въпросът, който Той би могъл да ми зададе и който ме изпълва с опасения, е: „Защо не ме разбра?“ Което би имало лоши последици… Ами ако не разбираш Този, Който управлява света… Ще бъдеш наказан, защото не го разбираш.“

"Площад Славейков"