Article_top

Христо Карастоянов е един от най-четените съвременни български писатели. Автор е на десетки книги, а последните му романи "Една и съща нощ" и "Послепис" бяха оценени високо от публика и литературни конкурси. Предлагаме ви откъс от последния му роман „Животът няма втора половина“ (Жанет 45, 2018).

Антон Страшимиров не знаел как да им разкаже на младежите от ямболския Народен университет, че някъде в края на май месец при него дошъл Лалю Маринов, тая луда глава от Калейца, и му признал, че Маркъм довел англичаните и при него, но че и той ги отпратил да си вървят с празни ръце. Антон Страшимиров мълчал и чакал да чуе какво иска да му каже Лалю, а той отчаяно настоял да му обясни кое как станало...
„Трябва да ти разкажа! – викал – Иначе ще полудея!...”
„Е слушам те де!...” – подканил го Антон Страшимиров.
И Лалю Маринов изпъшкал лошо.
„Идват, значи, бай Страшимиров – казал, сякаш останал без дъх, – питат ме какво зная, какво съм видял и какво съм чул... И тъкмо да си отворя голямата уста, виждам с тях и една фамозна личност, дето съм я срещал хем между нас, хем в Дирекцията на полицията!...”
„Аха...” – промърморил Антон Страшимиров.
„Именно! – възкликнал още по-отчаяно Лалю Маринов – Именно аха!... Нисък един такъв, набит, ръцете му къси, и въобще същински борец по панаирите, обаче иначе много изискан, избаран... Гледа ме тоя катил втренчено, пуши си цигарата и дори ми се хили весело! И както весело ме гледа, на мен ми настръхва косата, ти казвам!”
„И ти какво?” – въздъхнал Антон Страшимиров.
„И аз какво... – казал онзи – Извинете, викам, господа, но не съм чувал за никакви зверства, не разбирам, викам, за какво говорите!... Ония тяхната си знаят. Ама вие, викат, сам сте писал стихове за тия неща! Моля ви се, им викам, какво говорите?! Това моето, викам, е поезия, метафори, викам, метафори и фантазии... Аз, викам, понеже това одите, това дитирамбите изобщо не ги владея, та затова я карам с метафори и фантазии, им викам. Сблъсък, им викам, на стария свят и новия, образи, железни икони, това-онова... Дрънкам, та дрънкам, бай Страшимиров, само и само да ги разкарам по-бързо, Маркъм превежда, а на оня зад тях очите му като свредели! И ми кима едно такова одобрително, ако ме разбираш какво ти казвам...”
Антон Страшимиров го попитал какво станало след това, а Лалю Маринов отвърнал, че нищо не е станало след това. Комисията си заминала, а заедно с комисията и оня!
И като си тръгнали англичаните, като си излязъл и Маркъм, той останал последен: обърнал се от вратата, пак се ухилил и най-вежливо му изкозирувал. И чак тогава си излязъл!
„Целият в черно, черно палто, черна широкопола шапка, изискан, направо свети... – преглъщал Лалю Маринов – И ми козирува! Както си беше с цигарата между двата пръста ми козирува и димът от цигарата изписва отвратителна дъга... Чист пратеник на Смъртта, бай Страшимиров!”
Казал го тъй, че сякаш наистина смъртта била с голямо „С”...
„И какво стана после?” – попитал Антон Страшимиров.
„Уплаших се! – възкликнал Лалю Маринов – Това стана!”
„Страх, а?” – измърморил Антон Страшимиров.
„Страх, бай Страшимиров! – отвърнал съкрушено Лалю Маринов – Голям страх, ти казвам!”
„И кой беше тоя човек?” – попитал Антон Страшимиров, макар да се досещал какво ще му отговори Лалю Маринов.
И познал!
Лалю Маринов го изгледал ужасéно и почти изпищял:
„Да не съм луд?! Докато съм жив – казал – от устата ми няма да излезе името му! Този човек убива за нищо! Аз лично го видях да убива – казал. – Нà, атеист съм, но ти сторвам честен кръст, че го видях!” – казал и наистина се прекръстил.
Антон Страшимиров го изгледал недоверчиво, казал му, че чак пък да е видял някого да убива..., обаче Лалю Маринов снишил глас и му разказал как една вечер през март се прибирал посреднощ от кръчмата и налетял на полицейска блокада. Изкарал си ангелите – уплашил се да не би да е за него тая работа! – но не било за него: стражарите въобще не му обърнали внимание. Даже един му махнал с ръка да стои настрана. И Лалю Маринов се спрял на ъгъла да гледа какво става. Уличният фенер светел, тъй че всичко се виждало като посред бял ден. И тъй видял как трима униформени измъкнали от някаква къща един уплашен младеж. Младежът дори не се дърпал, толкова бил вцепенен, а ония го влачели към полицейската камионетка... Защото имало и полицейска камионетка, разбира се.
„И точно тогава, бай Страшимиров – казал, – един човек слезе от някакъв черен автомобил, отиде при тях, вдигна пистолета и просто му пръсна главата на момчето! Просто му пръсна главата! Ей така, все едно че нищо!...”
„Стига бе!” – свъсил вежди Антон Страшимиров.
„Няма стига! – отвърнал Лалю Маринов – И чакай да ти кажа какво стана после! Оня си прибра пистолета в джоба, обърна се и ме погледна! И като ме погледна, видя, че и аз съм видял!... Аз че няма да го забравя, то ясно, ама и той няма да ме забрави, бай Страшимиров...”
„И викаш, че е бил същият, това ли ми казваш? – продължавал да се въси Антон Страшимиров – Дето след туй е бил с англичаните?...”
„Точно това ти казвам! – охнал Лалю Маринов – Не ми е за първи път да го виждам бе, човек! И в „Копривщица” съм го виждал като сме се събирали там, и в участъка съм го виждал... Тъй че идеално го познавам, ама и той мене ме познава... И докато съм жив от моята уста името му няма да излезе!”
Антон Страшимиров го попитал да не би да е дошъл да му каже, че се срамува от себе си, а Лалю Маринов отвърнал, че нищо подобно.
„Дошъл съм да ти кажа – рекъл, – че ме е срам, задето изобщо не ме е срам...”
Казал така, станал и хукнал да се крие при другарите си в Троян.

 

 
КУЛТУРА христо карастоянов

Христо Карастоянов е един от най-четените съвременни български писатели. Автор е на десетки книги, а последните му романи "Една и съща нощ" и "Послепис" бяха оценени високо от публика и литературни конкурси. Предлагаме ви откъс от последния му роман „Животът няма втора половина“ (Жанет 45, 2018).

Антон Страшимиров не знаел как да им разкаже на младежите от ямболския Народен университет, че някъде в края на май месец при него дошъл Лалю Маринов, тая луда глава от Калейца, и му признал, че Маркъм довел англичаните и при него, но че и той ги отпратил да си вървят с празни ръце. Антон Страшимиров мълчал и чакал да чуе какво иска да му каже Лалю, а той отчаяно настоял да му обясни кое как станало...
„Трябва да ти разкажа! – викал – Иначе ще полудея!...”
„Е слушам те де!...” – подканил го Антон Страшимиров.
И Лалю Маринов изпъшкал лошо.
„Идват, значи, бай Страшимиров – казал, сякаш останал без дъх, – питат ме какво зная, какво съм видял и какво съм чул... И тъкмо да си отворя голямата уста, виждам с тях и една фамозна личност, дето съм я срещал хем между нас, хем в Дирекцията на полицията!...”
„Аха...” – промърморил Антон Страшимиров.
„Именно! – възкликнал още по-отчаяно Лалю Маринов – Именно аха!... Нисък един такъв, набит, ръцете му къси, и въобще същински борец по панаирите, обаче иначе много изискан, избаран... Гледа ме тоя катил втренчено, пуши си цигарата и дори ми се хили весело! И както весело ме гледа, на мен ми настръхва косата, ти казвам!”
„И ти какво?” – въздъхнал Антон Страшимиров.
„И аз какво... – казал онзи – Извинете, викам, господа, но не съм чувал за никакви зверства, не разбирам, викам, за какво говорите!... Ония тяхната си знаят. Ама вие, викат, сам сте писал стихове за тия неща! Моля ви се, им викам, какво говорите?! Това моето, викам, е поезия, метафори, викам, метафори и фантазии... Аз, викам, понеже това одите, това дитирамбите изобщо не ги владея, та затова я карам с метафори и фантазии, им викам. Сблъсък, им викам, на стария свят и новия, образи, железни икони, това-онова... Дрънкам, та дрънкам, бай Страшимиров, само и само да ги разкарам по-бързо, Маркъм превежда, а на оня зад тях очите му като свредели! И ми кима едно такова одобрително, ако ме разбираш какво ти казвам...”
Антон Страшимиров го попитал какво станало след това, а Лалю Маринов отвърнал, че нищо не е станало след това. Комисията си заминала, а заедно с комисията и оня!
И като си тръгнали англичаните, като си излязъл и Маркъм, той останал последен: обърнал се от вратата, пак се ухилил и най-вежливо му изкозирувал. И чак тогава си излязъл!
„Целият в черно, черно палто, черна широкопола шапка, изискан, направо свети... – преглъщал Лалю Маринов – И ми козирува! Както си беше с цигарата между двата пръста ми козирува и димът от цигарата изписва отвратителна дъга... Чист пратеник на Смъртта, бай Страшимиров!”
Казал го тъй, че сякаш наистина смъртта била с голямо „С”...
„И какво стана после?” – попитал Антон Страшимиров.
„Уплаших се! – възкликнал Лалю Маринов – Това стана!”
„Страх, а?” – измърморил Антон Страшимиров.
„Страх, бай Страшимиров! – отвърнал съкрушено Лалю Маринов – Голям страх, ти казвам!”
„И кой беше тоя човек?” – попитал Антон Страшимиров, макар да се досещал какво ще му отговори Лалю Маринов.
И познал!
Лалю Маринов го изгледал ужасéно и почти изпищял:
„Да не съм луд?! Докато съм жив – казал – от устата ми няма да излезе името му! Този човек убива за нищо! Аз лично го видях да убива – казал. – Нà, атеист съм, но ти сторвам честен кръст, че го видях!” – казал и наистина се прекръстил.
Антон Страшимиров го изгледал недоверчиво, казал му, че чак пък да е видял някого да убива..., обаче Лалю Маринов снишил глас и му разказал как една вечер през март се прибирал посреднощ от кръчмата и налетял на полицейска блокада. Изкарал си ангелите – уплашил се да не би да е за него тая работа! – но не било за него: стражарите въобще не му обърнали внимание. Даже един му махнал с ръка да стои настрана. И Лалю Маринов се спрял на ъгъла да гледа какво става. Уличният фенер светел, тъй че всичко се виждало като посред бял ден. И тъй видял как трима униформени измъкнали от някаква къща един уплашен младеж. Младежът дори не се дърпал, толкова бил вцепенен, а ония го влачели към полицейската камионетка... Защото имало и полицейска камионетка, разбира се.
„И точно тогава, бай Страшимиров – казал, – един човек слезе от някакъв черен автомобил, отиде при тях, вдигна пистолета и просто му пръсна главата на момчето! Просто му пръсна главата! Ей така, все едно че нищо!...”
„Стига бе!” – свъсил вежди Антон Страшимиров.
„Няма стига! – отвърнал Лалю Маринов – И чакай да ти кажа какво стана после! Оня си прибра пистолета в джоба, обърна се и ме погледна! И като ме погледна, видя, че и аз съм видял!... Аз че няма да го забравя, то ясно, ама и той няма да ме забрави, бай Страшимиров...”
„И викаш, че е бил същият, това ли ми казваш? – продължавал да се въси Антон Страшимиров – Дето след туй е бил с англичаните?...”
„Точно това ти казвам! – охнал Лалю Маринов – Не ми е за първи път да го виждам бе, човек! И в „Копривщица” съм го виждал като сме се събирали там, и в участъка съм го виждал... Тъй че идеално го познавам, ама и той мене ме познава... И докато съм жив от моята уста името му няма да излезе!”
Антон Страшимиров го попитал да не би да е дошъл да му каже, че се срамува от себе си, а Лалю Маринов отвърнал, че нищо подобно.
„Дошъл съм да ти кажа – рекъл, – че ме е срам, задето изобщо не ме е срам...”
Казал така, станал и хукнал да се крие при другарите си в Троян.

 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Кой ще понесе отговорността за НАПлийкс?