През 2017 г. Република България подписа Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество с тогавашната Република Македония, днес Северна Македония. Във въпросния договор в чл. 8, ал. 2 се дефинира създаване на: "...Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия на паритетен принцип по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори за научно тълкуване на историческите събития..." Комисията представя пред правителствата на договарящите се страни годишни доклади за своята работа.

Въпросната комисия е двустранна политически създадена структура, която няма ясно дефинирана дейност, освен да “допринесе”, т.е. не става ясно какво прави, какъв мандат има, кой е обектът на нейната работа, какъв е времевият диапазон, в който ще разглежда и тълкува “историческите събития”, и какъв следва да бъде крайният резултат от нейната работа. Тази неяснота буди тревожни настроения сред широки обществени среди в България и Северна Македония.

В двете държави се оформя общественото виждане, че някакви хора - историци, се пазарят – “тоя е наш”, “оня е ваш”, “тоя е “общ” в историята. Това е напълно несъстоятелно. До 1944 г. няма македонска национална дефиниция, спомената или реализирана по някакъв начин – не е упомената в нито един документ в света, освен в хартиените резолюции на Коминтерна и писанията на шепа полуинтелектуалци от географската област Македония в Царство България. Следва да се знае, че няколко хартийки на Коминтерна или на страдащи от необходимостта да се докажат със своята интелигентност и оригиналничене хора не са доказателство за национална принадлежност, национално самосъзнание или национално определение на повече от 2 милиона души във Вардарска Македония в периода до 1944 г.

Знам, че е трудно и тежко - малко хора го разбират, да се приеме, че дядо ти е бил българин и виждаш кръщелното му свидетелство, а ти днес се чувствуваш македонец – но това е животът. Животът е жесток. И колкото българите сме македонци, толкова македонците са българи, казано чисто философски. Ние сме хора, живи хора от едно цивилизационно пространство, жестоко разцепено от бурята на историята и войните, в които на тази територия, на територията на Македония, са текли реки от кръв.

В този смисъл смятам, че подходът на някакъв пазарлък “тоя наш”, “оня ваш”, “тоя общ” е крайно вреден за българския национален интерес, за интереса на държавата, а и за интереса на Северна Македония.

България няма право и никой не е дал мандат на някаква комисия да пренаписва националните чувства и самоопределение на нашите покойни предци Гоце Делчев, Даме Груев, Сребро Янакиев (мой вуйчо между другото) и т.н. Те не могат да бъдат национално предефинирани от някакви съвременни историци и пазарувани като на чаршия. Както и не са били и не могат да бъдат с някаква двойна национална идентичност или самоличност.

Който отиде на семейния гроб на фамилия Дрангови в гробището “Бутел” в Скопие, където са препогребани от двора на църквата “Св. Спас” костите на полковник Дрангов - български национален герой, ще разбере целия трагизъм на онова, което се е случвало във Вардарска Македония през миналия век. Казвам това неслучайно, тъй като през 1998 г. лично заснех гроба му и го публикувахме за първи път в българска медия. Чест прави на Министерството на отбраната, че впоследствие организира редовното полагане на цветя на гроба на големия герой, който до онзи момент бе с почти неизвестно местонахождение и тънеше в самотна забрава.

Националното самоопределение на всеки човек е въпрос на негов много личен избор.

Подобни мисли могат да ви обземат, като си зададете въпроса кой е Кръстьо (Кръсте) Петков Мисирков? Клетият полуинтелектуалец написал книжлето “За македонцките работи”, в което прави смешен опит да обоснове “македонството” и обособеността на македонеца от българина в духовно отношение на литературен български език. Само където след упражнението му в македонство Кръсте Мисирков завършва земния си път като учител по български език в гимназията в гр. Копривщица. Жителите на града до днес не са видели делегация от Скопие да е дошла, да му е потърсила гроба и да е сложила цвете на него.

Въпросът е ясен - кога започва да се оформя македонска национална идентичност и как. Това историците могат да обсъждат – има много документи. Ако желаят, разбира се.

Националната историческа памет на България не е стока, с която може да се търгува. И никой не може да предоставя правото някому да прави пазарлък с нея, от което да си взема хонорарите.

Не трябва да се забравя, че България, и по-точно българските политици от 1923 г. насам са големи длъжници на хората, живеещи в Северна Македония и определящи себе си като македонци днес, и най-вече към техните предци.

Фактите, господа, само фактите. В една обща интернет платформа. И след това да се дискутира какво се е случило след 1944 г. на територията на днешна Северна Македония. В това отношение България може да помогне. Има обширна документална база.

Пазарлъци със сърбомакедонизма, подквасен с овехтяла коминтерновска, днес руска закваска, не могат да се правят. Със съвременното македонство може да се разговаря и да се стигне до общиприемливи формули на разбирателство – няма да е лесно, но не е невъзможно.

И ако някой македонец се учуди и ви каже “ама какво значи, че преди 1944 г. ние нямаме национална история?“ – отговорът е много прост:

“История има твоята суверенна държава Северна Македония. И ако ти се чувстуваш македонец в нея днес и се възприемаш като част от македонски народ днес – добре, така да бъде. Само че не можем нито ти, нито аз да пренапишем написаното от братя Миладинови, Гоце Делчев и да го покръстим по друг начин със задна дата.“

Българската държава следва да определи писмено ясен мандат на българската част от т.нар. смесена комисия. Просто нашата история не е някаква собственост, дадена за разпореждане или концесия на някакви професори историци.

Този въпрос е политически и към него следва да се подходи отговорно.