Родена в царска България, Вера Мутафчиева започва кариерата си в академичните среди като османист, но десетилетие по-късно започва да пише не само в научни журнали. Десетки романи, разкази, есета с историческа и съвременна тематика излизат в следващия половин век изпод перото й.

Рядката комбинация между професионален историк и увлекателен писател създава творби, не само интересни и увлекателни, но и истински нужни за българските читатели. 

Година преди смъртта й - през 2008 г. - Комисията по досиетата разкри, че Вера Мутафчиева е била агент на VI управление на Държавна сигурност. Ако в други случаи подобни разкрития предизвикаха отвращение, от този хората проумяха ужасяващата способност на комунистическите служби да използват за целите си и най-светлите умове.

На днешния ден Вера Мутафчиева щеше да навърши 90 години. Публикуваме словото, което поетът Георги Борисов произнесе на сцената на Народния театър по повод кончината й:

Освен голям писател Вера Мутафчиева беше велик труженик, такива навремето, а най-вече днес сред писателското ни племе със свещ да ги търсиш. Следваше плътно пословицата „На вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата” и държеше сама да свърши и своята, не се доверяваше твърде на околните. Знаеше, че просто други като нея няма и че трябва тя да разчисти и подреди света, който ще ни завещае.

Угасна през един непоносимо горещ юнски ден. Беше вече изпратила достойно и стоически своята 80-годишнина и най-важното – изчела буква по буква дванайсетте тома на нейните избрани съчинения. „Вера – казвах й, като гледах в упор червените й от безсъние и взиране очи – има си коректорки за тия неща, ти пиши!”

Познавах Вера от около 30 години, но се сближихме последните три. Първите ми непосредствени контакти с нея бяха по времето на една международна писателска среща в Кьолн, от заседанията на която, особено когато се изказваха членовете на съветската делегация начело с Александър Чаковски, автора на „Блокада”, ние бягахме в съседната бирария. На тази среща Хайнрих Бьол произнесе знаменитата си реч за начина, по който хората се превръщат във врагове – от разстояние, когато са надалеч един от друг, не могат да се видят очи в очи. Възхищавах се от Вера, която за разлика от сънародниците си нямаше нужда от преводач и без да се озърта подозрително наоколо си, общуваше свободно с колегите си от цял свят.

Освен със своя независим ум и вътрешна широта Вера ме привличаше като магнит и с умението си да те приема като равен, с естественото си държание, което мигновено събаряше всякакви бариери. Никакви стойки, пози и надути купешки слова, поучения и многозначителни паузи, преизпълнени от съзнание за собствената си значителност. Случвало ми се е да общувам и с други велики хора и съм забелязал, че колкото по-голям е един творец и човек, толкова по-обикновен и дружелюбен е в поведението си. 

Със смъртта на Вера Мутафчиева ние загубихме дух, който не се побираше не само в отреденото му тяло и в границите на държавата, направила всичко възможно да го смаже и отрови последните му глътки въздух, загубихме интелектуалец в най-високия смисъл на тази дума, учен и писател от световна величина, може би измежду малцината достойни за заветната за поколения българи Нобелова награда.

Готвейки се преди години за един обширен разговор с Вера Мутафчиева, който след това тя не ми разреши да публикувам в списание „Факел”, препрочетох на един дъх „Случаят Джем” и останах поразен от продължението му във времето, от явната му прилика и нескрита близост с един от романите, значително по-скорошен, заради който Орхан Памук стана нобелист – „Името ми е червен”.

Казах й го, питайки по-скоро себе си, възможно ли е комшията Орхан да не е чел „Джем”, а тя отсече: „Не. Издаван е осем пъти в Турция.” Позамисли се и добави: „Сега чета последната книга на Памук –  „Нов живот”. И стигам до края, там, където той се изповядва в любов към Райнер Мария Рилке, и то към това, което е най-сложното от поезията му – „Дуински елегии”. Те са много тежки – и като поетика, и като философия. Та се разбира, че и той е влюбен в Рилке, че е под негово влияние, а тия елегии и на мене са любимите ми. Явно оттам идва тая близост помежду ни, мисля си.”

С приближаването към своя край човек рязко ограничава безплодните и безразборни контакти, свива пределно кръга на хората, които допуска до себе си. Вера особено се пазеше от медиите, беше спряла да дава интервюта, а ако даваше, предпочиташе казаното от нея да излиза изпод нейната ръка. Предпочиташе да се събира в кухничката у дома с по-младите и чистите, а и по-объркани може би души. 

Но вероятно е разширявала постоянно кръга на ония, сред които вече се намира и за срещата си с които се е готвела старателно. Знам от близките й, че всяка сутрин за гимнастика е рецитирала по една басня на Лафонтен в оригинал и че вечер, също в оригинал, си е препрочитала Рилке, макар да помнеше елегиите му наизуст.

Тя беше ненаситен пътешественик и в известен смисъл авантюрист и скитник. Кой знае къде със себе си е отнесла своите тайни и горчиви истини за живота – за да ни го завещае по-чист, по-подреден и по-мъдър. И откъде сега ни гледа и ни се чуди на акъла…

 

(Произнесено на вечерта, посветена на Вера Мутафчиева, в Народния театър „Иван Вазов”, 9 юни 2010 г.)