Съдът е мястото на справедливостта. Освен когато не е съд, а е специализиран наказателен орган, създаден от властта за разправа с неъдобните. Като например Народният съд в България след 9 септември 1944 година. Или като съдилищата в СССР по времето на Сталин. Или – в Германия по времето на Хитлер, стриктно прилагащи законодателството за окончателното изтребление на евреи, цигани, хомосексуални и пр.

Или като Специализирания наказателен съд, създаден в България с явната цел да имитира (за пред чужденците) борба с корупцията, но всъщност да преследва посочените от властта.

Подобни съдилища имат толкова отношение към справедливостта, колкото Хитлеровите щурмоваци – към гимнастиката. Затова издават „строги” присъди дори, когато всяко едно доказателство се оказва несъществуващо или нескопосно фалшифицирано, а единственият свидетел започне да твърди, че е бил притискан да излъже.

Като например в случая с Десислава Иванчева и нейната бивша заместничка, осъдени респективно на 20 и 15 години – не за вземане на подкуп (прекалено смешни се оказаха „доказателствата”), а за искането на такъв. За което доказателства така и не се появиха. А марионетката на властта Петър Дюлгеров, чак след като и той получи 12 години (очевидно – поради недостатъчно рвение) застана пред камерите и разказа, че строителят Ваклин никога не е имал строителни книжа, които бившата кмет на Младост да е „бавила” в очакване на подкуп. 

Всъщност, между „правосъдието” а ла ГЕРБ и правосъдието а ла Сталин има доста повече общо, отколкото изглежда на пръв поглед. Не толкова отдавна сегашният правосъден министър Данаил Кирилов ни осветли, че в работата си следва принципите на Кант и Хегел, тъй като те са учители на Маркс и Енгелс.  А преди две години, на 12 април 2017 година, сегашният министър на финансите Владислав Горанов ни напомни класически постулат на марксизма-ленинизма: „Справедливостта... е класово понятие и е недостижима”. 

Може би затова преди седмици същият Кирилов, тогава все още законо-ковач, ни обясни, че изобщо за справедливост не може да иде реч. Ако КПКОНПИ ти национализира имота, а след това съдът те обяви за невинен – оставаш си национализиран. Нищо не ти се връща. Не поради съображения за справедливост, а защото „обществото иска възмездие” и, ако то не дойде от съда, трябва да дойде от друго място. Конфискаторският орган се оказва над съда. НКВД е по-висш орган на възмездието дори от съветския съд, защото раздава мъст по-ефикасно.

Очевидно е, че върхушката на ГЕРБ, въобразила си, че е господстваща класа, си прави справедливост за себе си. Която изглежда така: ние вземаме, каквото си искаме; а вие, ако много знаете – ето ви едни 20 години в дранголника. Или, както в зората на управлението на Борисов ни обясни депутатът с прозвището Емо Ротманса – „Властта е наша... Правим, каквото си искаме”.

Виждаме тия дни, как „Апартаментгейт” не е разклатил самочувствието на новата господстваща класа. На всеобщото недоволство властта отговаря: „Внимавай, какви ги говориш. Виж, как пъхаме в затвора всеки, когото си искаме”.

От момента на безпрецедентния цирк по арестуването на Иванчева (такъв не видяхме в случая със созополския кмет, обвинен за два милиона...) е ясно: тя е първият политически затворник в България след падането на Стената. И с нея ще бъде постъпвано така, както се постъпва с политически затворници – с демонстративна жестокост, нямаща никакво отношение към някакви реални събития в реалния свят. За да бъдат сплашени всички граждани. Защото е исторически факт, че когато се появи първият политически затворник, доста скоростно се появяват втори, трети, пети, десети и така нататък. 

След като имаме политически затворници – имаме диктатура. А на този фон, кандидатът на ПЕС за председател на Еврокомисията бил оценявал високо волята на българското правителство и лично на хер Цацаров за постигането на напредък по препоръките и констатациите и пр. и т.н. и т.д. 

Няма да влизам отново в темата за парвенюшкото високомерие и слугинската липса на солидарност на европейската върхушка с обикновените граждани, търпящи диктаторски произвол във все повече страни от Източна Европа. Ще констатирам очевидното. Диктаторите в крайна сметка се натъкват на съкрушителен отпор и търпят наказание. А техните помагачи и ятаци просто се опозоряват. 

Няма и не може да има функционираща европейска идея, докато на територията на ЕС има политически затворници и специални репресивни органи, прекопирани от Хитлер и Сталин – т.е. от онези, заради които ЕС изобщо е направен. За да ги няма никога повече.