Нямаше начин да не стигнем и дотук – да застанем от двете страни на един тиган. Тиганът като барикада, а от едната и от другата страна две армии. Едната, заливаща се от саркастичен кикот, другата, изживяващи се като Божии воини. Онази кампания, която те осведомява, че майка ти би се зарадвала повече на внуче, отколкото на нов тиган (ами на нова тенджера?), не се появи сред нищото. Тя си е точно на мястото в световната битка, за която все още не си даваме ясна сметка.

Битката впрочем не е нова, тя е откакто свят светува, макар да носи различни наименования: свободата срещу сигурността, новото срещу старото, напред срещу назад, сега най-краткото й название е либерализъм срещу консерватизъм. Като си помисли човек спокойно и миролюбиво, хубави неща има и в новото, и в старото, и в свободата, и в сигурността, и в отиването напред и във връщането назад, и в либерализма, и в консерватизма. Само че тук става дума не толкова за самите сигурност, свобода, ново, старо, либерализъм, консерватизъм, а за техните крайности. За онези погранични зони, в които вярванията преминават във непримиримост, враждуване, непоносимост. А започнат ли в тези погранични зони на крайния фанатизъм да се образуват циклони, първи жертви на вражеските ветрове са слабите в обществото: в този случай жените, не че децата, хомосексуалните хора, циганите, инвалидите са пожалени. Но напоследък на мода са жените.

„Жените са по-слаби умствено. Разбира се, случват се там някакви Марии Кюри, но това е рядкост“- това са думи на ръководителя на Патриаршеската комисия по въпросите на семейството, защитата на майчинството и детството протойерей Дмитрий Смирнов. Отчето влиза в когнитивен дисонанс със следващото си уточнение за мъжете, които са по-умни, но не много: „Влизат в църква и стърчат като Пномпен в Камбоджа, мигат на парцали и не могат дума да обелят, докато жената всичко обяснява повече или по-малко разумно.“

Не търсете много логика, в онези крайни територии на вярванията, логиката не е на почит. Както се вижда това схващане е с адрес Русия, традиционно находище на консерватизъм. Когато махалото, което отмерва битката на днешното време, лудо се люшне в едната си крайност, то най-често отива там – в Русия. След което засилено се връща в обратната посока и тя обикновено е САЩ. И ако в тези дни четем подобни мнения за жените и гледаме примери за прилично облекло на православни християнки (отново с руски пребрадени модели), то обратното наблюдавахме месеци наред и то носеше названието #metoo. Не сте забравили, нали? Кампанията „Мен също“ се роди уж от дреболия и заля като лавина социалните мрежи, помете известни имена в Холивуд, завъртя като в центрофуга всички известни мъжки и женски имена от артистичния свят и накрая вече никой не беше сигурен какво точно се е случило и защо то е толкова грешно.

Срещата между Изтока и Запада е на „Червения площад“ и тя е пагубна и за двете страни, написа преди време Виктор Ерофеев. Е, този път срещата между Изтока и Запада стана в Калифорния, когато Кобрата целуна някоя си Суши и това наистина беше пагубно и за двете страни. Тук на нея ѝ излезе име, там на него му излезе наказание.

Обратно в България, където ветровете винаги са се пресичали с такава жестокост, че народът ту се върти като полудял ветропоказател, ту се снишава да отмине бурята (по Тодор Живков). Но най-често се смее и на едните, и на другите. В момента обект на присмех е кампанията „Направи го сега“. Тя наистина не дойде от нищото и сред нищото. Мястото ѝ е в онази крайна зона на консерватизъм, където фанатизмът изглежда ту плашещ, ту комичен. Зад кампанията застават хора с доказан вкус и известни имена, привлечени като че ли повече от добрата цел – повече деца, и напъна за шеговито агитиране.

Едва ли са се замислили къде в общата картинка на живота ни попада тази нелепа кампания. Ако бяха се замислили, може би щяха да се сетят, че тя идва (не случайно, разбира се, така се прави в света на агитацията и пропагандата) след изцепките на Волен Сидеров за забрана на абортите. Ако руският отец постави жените на мястото на малоценната част от човечеството, то Волен Сидеров предяви обществен иск към женските утроби, а кампанията „Направи го сега“ сведе жената до алтернатива на тиган. Това е законът на махалото: когато първо #metoo го е люшнало до място, в което поставя жената в поза на богиня, която мъжът няма право да докосне дори с поглед, то няма как махалото да не се люшне в противоположната посока до място, в което е изравнена с тиган. И едното, и другото е еднакво притеснително, плашещо и опасно. Както всяка крайност, и както всеки фундаментализъм. Странното е, че в най-високите октави на препирните и едната, и другата страна се обвиняват в близост с фашизма. Крайностите не просто си приличат, те се и докосват, събират се в точка, която затваря кръг, от който не се излиза лесно.

Ако едната страна не иска да поощрява другата страна в крайности, трябва да може да спира себе си. То е малко като караницата, в която по-умният отстъпва. Само че тук отстъпване не се забелязва. Махалото се блъска от едната крайност в другата до виене на свят, до повръщане, накрая – до загубване на съзнание кое е нормално, кое е разумно, кое е човешко. На фейсбук няма как да му се сложат юздите на разума. Там винаги ще се препуска или по посока на съответното торнадо, или срещу него. Най-голямата илюзия, която създаде социалната мрежа, е, че като противоречиш на някого – ти ставаш равен с него, като го обидиш – победил си го, като го осмееш – станал си по-умен от него. Този най-голям недостатък на социалната мрежа е и най-привлекателната му черта – тя винаги ще притегля към себе си хора с комплекси, а кой на практика не е с комплекси. В медиите също не може да се разчита на общоприетия разум, защото те винаги ще бъдат движени от интересите на собствениците, а интересите на собствениците са техните хора (или направо самите те) да бъдат избирани в парламента. Там битката няма как да е по-различна от „фундаментализмът ми е по-добър от фундаментализма ти“. Ето защо беше важно поне обществената телевизия да се ръководи от човек обективен и независим, човек, който търси допирните точки на хората от една общност, за да я развива, ограмотява, прави по-силна, а не войн на тази или онази армийка. Но тъй като всичко засега поощрява тази люта битка най-силното ни оръжие за защита е кривата усмивка и подигравката – в едната и в другата посока, в която беснее махалото.

"Редута"