Няма никаква изненада в идеята на управляващото мнозинство за частичната отмяна на машинното гласуване. Това е логичен резултат от начина, по който се взе това решение, както и всички останали решения по темата с изборните правила. Те винаги се взимат не за да се реши някакъв проблем с изборите, а за да се поиграе на политика. И това не е изобретение на това мнозинство. Това е практика, която датира поне от 2005 г. Припомнете си всички промени, които се правят от тогава: смяната на вида бюлетини на почти всички избори, абсурдните мажоритарни райони, които БСП въведоха през 2009 с идеята да бият ГЕРБ, абсолютно ненужното пренаписване на Изборния кодекс от Мая Манолова през 2013.

Машинното гласуване, както неговото приемане, така и неговата отмяна, е просто поредния епизод от продължаващата вече много дълго политическа и обществена игра. В нея постоянно дискутираме различни решения за изборите. Дали мажоритарна система, дали машинно или интернет гласуване. Но всъщност ние никога не дискутираме проблемите, на които тези идеи трябват да бъдат решение. Какво искаме да поправим или подобрим? Изглежда, че  никой не иска да си зададе този въпрос. Ако гледаме докладите на международните наблюдатели най-сериозният проблем в България е купуването и продаването на гласове. Ако погледнем протоколите от изборите – очевидно е администрацията. Но само ако имаме одит на целия процес, можем да решаваме какво да променяме. Иначе целим на сляпо.

В играта на нови изборни правила основна роля играят политическите партии, които периодично намират нужда да отворят Изборния кодекс и да правят промени, без значение дали има смисъл и време за това. Това, което днес се променя, беше гласуване малко по-рано тази година. Това трябва да спре. Една от възможностите, които биха пресекли политическия апетит за непрестанни и много често глупави промени, е всички промени в изборното законодателство да влизат в действие от по-следващите избори или следващ изборен цикъл.

Машинното гласуване и неговият провал са резултат и от още нещо: постоянното ни търсене на лесни, много често технологични решения. Политическите партии все по-трудно намират хора за секционните комисии; изборите стават все по-сложни;  очакванията и изискванията на гражданите – по-тежки; обучението на ЦИК е все по-непригодно за тази нова реалност. Как отговаряме на всичко това? Вкарваме машини за гласуване, въпреки, че в много от европейските държави този опит се провали. Няма технилогични панацеи. За всички експерти по света отдавна е ясно, че те могат да бъдат само допълнение. Няма как технически решения да заменят сериозни експертни и политически решения и избори, които трябва да се направят. Цялото залитане по технологични панацеи всъщност доведе до този провал, а най-вероятно и до провала на дистанционното интернет гласуване.

Този провал има ясен източник – ЦИК. И тук съвсем не става въпрос за състава на тази комисия, а за постоянния отказ да променим структурата на комисията, която, с малки промени, е тази от 1990 г. Очевидно е, че задачите на този орган през 1990 са били едни, а през 2019 са съвсем  други. Едва ли през 1990 някой е очаквал от членовете на ЦИК да правят обществени поръчки за машини за гласуване с компании от целия свят или да имат капацитета да внедрят технологични решения в рамките на месеци. Времето просто се промени, а начина на работа и рекрутиране на изборната администрация е същият като от 1990. Трябва да потърсим други възможни модели на организация на ЦИК и на по-долните нива на изборна администрация, които да гарантират по-добра и професионална работа. Но това ще стане трудно., защото целта на партиите в момента не е да има честни и добре проведени избори, а просто техният интерес в ЦИК или в секционната комисия да бъде защитен. 

Така се озоваваме в омагьосан кръг на политическа безотговорност и тотално пренебрегнат публичен интерес. А бъдещите провали в правенето на честни избори в България изглеждат заложени и почти сигурни. Те не трябва да бъдат изненада, докато ги мислим по модели от миналия век.