На плаж в строителна количка

Тази година журито от шестима куратори и арт директори, трима от тях чужденци (Ирина Баткова, Бошко Бошкович, останалите може да видите в сайта на СГХГ), бе щедро и номинира максималния позволен брой от осем млади художници: Александър Александров, Венета Андрова, Милена Георгиева, Невена Екимова, Мария Налбантова, Радостин Седевчев, Севда Семер… Наградата бе присъдена на 28-годишния Вълко Чобанов, на когото по регламент ще му бъде осигурен двумесечен творчески престой в Ню Йорк и право да се представи със самостоятелна изложба в галерията на организаторите – Института за съвременно изкуство – София.

Заради разнообразието си, това може би е най-интересната изложба в София през юлските жеги, включително и с тези произведения (и представянето им), които не разбрах или не ми допаднаха – поне не веднага.

Какво не ми хареса

Едно от затрудненията в тази изложба е, че произведенията на петима от участниците включват аудио сегменти – общо 8 на брой с дължина от 1 до 15 минути. За всеки от тях трябва да се използват слушалки и може да се наложи доста да почакате, докато ви дойде редът, а това е обезкуражително за много от посетителите. Не сме свикнали да чакаме на опашка пред експонат в изложба.

Друг проблем е, че цялостната подредба на изложбата не позволява на посетителите лесно да се ориентират кое произведение на кого е и как се нарича. В едно скорошно интервю директорката на СГХГ Аделина Филева отбеляза: „Като махнете заглавието на една творба, остава само вашата фантазия”. Но никой не е казал, че на зритетеля трябва да му е лесно, особено пък на изложба със съвременно изкуство.

Не успяха да ме впечатлят работите на Александър Александров, който показва четири преднамерено несръчни рисунки, а идеите ми се струват елементарни.

Какво не разбрах

Работата на победителя Вълко Чобанов има заглавие, но то не помага много: „#нахъсасезанасъщния, не губя последователи последователите губят мен/ако спечеля печели цял народ ако загубя губя само БАЗА#follow4follow”. Дори не знам дали това е едно много дълго заглавие, или няколко по-къси, изписани заедно. Но зад него (или зад тях) стоят три видеа от монитори, оставени на пода, няколко рисунки, двайсетина саксийки със зелени треви върху черна материя и нещо като крака на труп, подаващи се изпод завеса в ъгъла на залата.

В едно от видеата авторът монотонно изрежда на английски хиляди дреболии, които не харесва в някого. Във второто видео – вече на френски и на фона на прочутата песен „Je t’aime… moi non plus“, от монитор, украсен с червени рози и елегантно надиплена драперия, с роза в ръка и между зъбите, Чобанов говори (доколкото разбрах) за любовта. Не успях да се добера до третото видео и за мен идеята на победителя, както и основанията на журито, останаха загадка.

Какво ми хареса

Хареса ми работата на Мария Налбантова „Многократна употреба”, включваща строителни инструменти и материали, акрил, намерена фотография, хербарий. В гнездата за бушоните на елтабло са се загнездили изсушени растения, режещата част на трион е украсена със стръкчета трева, над стара фотография на жени с военни униформи се сипе нежен дъжд от цветни венчелистчета, между челюстите на ръждясало менгеме са покълналиват сини цветенца… Тези и други други подобни контрасти припомнят за конфликта между между природата и застрашаващите я човешките технологии. Може би не е много оригинално, но визуалните образи са ефектни и запомнящи се.

Особено силно впечатление прави една строителна количка с малко вода по дъното (море) и няколко рисунки по плажуващи хора и крайбрежни строежи па вътрешните стени. Чудесно представяне на цялата дългогодишна драма на българското Черноморие с презастрояването, туризма, екологията, плажовете. Министър Ангелкова бе трябвало да си я купи и да я държи на бюрото си.

На подобна тема, но с по-обобщена идея, е работата на Невена Екимова – „Любовна история в две части. Секс и смърт”. Първата част – „Секс” представлява три плота, върху които са оставени цветни моливи, хартия и ножици, с указания в три части как да си направим лента на Мьобиус (и какво ще се случи, ако я разрежем на две по дължина). Тази лента представлява математически неориентирана повърхност, върху която няма ляво и дясно, нито горе и долу. Останалото зависи от сексуалното въображение на зрителя.

Втората част на любовната история – „Смърт”, е представяна като гигантско отсечено дърво и неговия дънер, изработени с фини детайли, изцяло от хартия. Невена Екимова обръща обичайния ред в цивилизования свят, в който хартията се прави от дървета, а не обратното. Тук и визуалната страна е впечатляваща (всяко листо е малко хартиено самолетче), а с мащабите си работата ѝ, разположена в средата на залата, доминира цялото пространство.

Един от най-интересните автори в изложбата за мен е Милена Георгиева – жената с камшика от откриването на изложбата. „Песента на жената” и „Има нещо, за което трябва за поговорим”, са двете смислово обединени части на нейното представяне. Песента ѝ включва списък от думи, нарицателни за жена (от майка и домакиня, през стара чанта и мръсница, до крава и овца). По време на пърформанса тези думи, произнесени като свободни асоциации, се наслагват многократно върху лууп, което създава илюзията за множество различни гласове, които повтарят отново и отново множеството нарицателни, сгъстяващи се с времето до неразбираем шум. Във втората част с камшик в ръка авторката илюстрира звука физически, като започва да обикаля все по-бързо очертаното пространство. В кулминацията бичува празната стена, която затваря пространството – следите от бича са нейната яростна рисунка.

Още от останалите участници: Радостин Седевчев е представен с две инсталации и видеолууп, творбата на Севда Семер „Кои сме били” се състои от четири части — два аудиозаписа, видео и рисунки. А Венета Андрова показва 14-минутно видео с компютърна анимация за проблемите на един млад инвеститор с немския теолог Мартин Лутер.

 

 

 

 

"Площад Славейков"