Article_top

Лин и майка ѝ населяват свят, в който питейната вода е на изчерпване и се е превърнала в най-голямата ценност за хората. Все пак двете са щастливки – в близост до къщата им има малко езеро. За 16-годишното момиче това е единственото, което познава. Лин никога не е виждала град, не е ходила на училище. Но майката е научила дъщеря си на жестоките правила на природата – никога на никого да не се доверява и първо да стреля, после да пита.

Останала сама след смъртта на майка си, Лин установява контакт с добронамерен възрастен мъж, който живее наблизо. Те започват да си помагат и постепенно Стебс успява да размекне твърдата ѝ черупка. Един ден двамата откриват барака, в която живеят младеж, неговата невръстна племенница и бременната ѝ майка. С времето между Лин и младия Илай прехвърчат искри, той учи мъжкараната да флиртува, а тя него – да стреля с пушка. И точно когато всичко започва да изглежда все по-идилично, историята драматично се преобръща.

С „Нито капка вода“ Минди Макгинис прави впечатляващ дебют, в чийто център е не толкова един суров антиутопичен свят, колкото вечният въпрос за отношенията между хората. Откривайки нещо доскоро непознато за нея – добротата, главната героиня ще намери и смелостта да преодолее егоизма си, да се грижи за друг и да обича.

Клуб Z публикува откъс от „Нито капка вода“ Минди Макгинис (изд. Прозорец)

 

Чувството на отговорност я събуди от дрямката и тя се зае с утринните си задачи. Липсата на сън в съчетание с непознатите емоции бяха размътили главата ѝ и притъпили всяка мисъл в съзнанието ѝ. Което беше добър начин да се затриеш. Празните кофи се блъскаха в коленете ѝ, докато уморено се влачеше към езерото, твърдо решена да изтрие хлъзгавите чувства и да се фокусира върху действителността.

Лин познаваше чувството на вина отпреди – изпитвала го бе, когато не успееше да изпълни някоя проста задача, възложена от майка ѝ, или пийнеше една глътка повече от пречистената вода. Смазващата тежест на ролята, която бе изиграла в смъртта на майка си, не я напускаше, като тъмен облак, който следваше мислите ѝ през деня и тътнеше буреносно в кошмарите ѝ през нощта. 

А ето че започваха да я бодат и по-малки игли от вина. Пред очите ѝ мина образът на Стебс, подпрян на камъка в полето, и тя се опита да се отърси от него. Честната сделка с обработка на еленското месо срещу претърсване на лагера на Речниците беше прераснала в каша, която ѝ донесе повече работа, отколкото имаше преди. Но по някаква причина, вместо да се ядосва, че се e насадила на пачи яйца, тя се чувстваше виновна, че не му помогна и го остави да се прибира сам вкъщи.

Трябваше да му бъде ядосана, задето самоволно предложи помощ на Илай и Нева от името и на двамата, мислеше си горчиво тя, докато потапяше първата кофа в ледената вода. Стебс като че ли беше решил, че Речниците са тяхна отговорност, а Лин всъщност не беше сигурна, че и тя не мисли така. Оставени сами на себе си, те щяха да са мъртви още преди зимата. Двамата със Стебс имаха шанса да предотвратят тази участ. 
Коремът ѝ се сви от първите нотки на съмнение. Тъмните, свещени стени на хамбара я успокоиха и тя вдиша въздуха им – застоял и влажен, дъхтящ на разлято масло и призрака на бензин. Над всичко това усещаше уханието на водата; носът ѝ долавяше миризмата на оцеляването. Знаеше какво би направила майка ѝ: нищо. А до малкия гроб под ясените щяха да се появят още два големи. 

Лин бързо изля втората кофа в резервоара, за да пропъди тази мисъл. После дълго стоя неподвижна, загледана във вълнистото си отражение във водата, чак докато повърхността ѝ се успокои.

*
Луси се събуди и видя новата си закрилница да седи на отсрещното легло със скръстени ръце и зареян поглед. Протегна се лениво, наслаждавайки се на миризмата на чистата си коса и меките одеяла на гърба си. Топлината я унесе отново, но ръцете ѝ напипаха нещо непознато: червено плюшено кученце, протрито от дългогодишни игри.
– Какво е това?
– Нищо особено. Намерих го на тавана и ти го донесох – отвърна Лин.
Луси погали меката червена козина и твърдата пластмаса на черното носле и очичките.
– Твое ли е било? Как се казва?
– Наричах го просто Куч.
– Куч – повтори Луси, като вдигна големите му уши и ги пусна върху лицето си. – Не те бива много с имената.
– Някога имах истинско куче. И на него му казвах Куч. Нямаше нищо против.
Луси подхвърли играчката във въздуха.
– Какво стана с него?
– Не искаш да чуеш – рече Лин, като ловко се пресегна и улови животинчето.
Момиченцето протегна ръце, размахвайки пръсти да хване подаръка си.
– Може ли да го кръстя Червения куч?
– Можеш да го кръстиш, както си искаш – отвърна Лин и пусна кученцето върху гърдите на детето. Луси го прегърна. – Вече е твой.
Тя се сгуши отново под завивките, стиснала новия си прекръстен любимец в ръце, и се унесе в сън, докато галеше с пръсти ухото му.
– Може ли да те питам нещо?
Луси се сепна.
– Аха?
– Аз хубава ли съм?
Детето кимна енергично със златните си къдрици.
– Много даже – измърмори то в отговор. 
Настъпи тишина, нарушавана единствено от равномерното дишане на Луси.
– Ха – рече накрая Лин сама на себе си. – Кой да предположи? 


 

 

Лин и майка ѝ населяват свят, в който питейната вода е на изчерпване и се е превърнала в най-голямата ценност за хората. Все пак двете са щастливки – в близост до къщата им има малко езеро. За 16-годишното момиче това е единственото, което познава. Лин никога не е виждала град, не е ходила на училище. Но майката е научила дъщеря си на жестоките правила на природата – никога на никого да не се доверява и първо да стреля, после да пита.

Останала сама след смъртта на майка си, Лин установява контакт с добронамерен възрастен мъж, който живее наблизо. Те започват да си помагат и постепенно Стебс успява да размекне твърдата ѝ черупка. Един ден двамата откриват барака, в която живеят младеж, неговата невръстна племенница и бременната ѝ майка. С времето между Лин и младия Илай прехвърчат искри, той учи мъжкараната да флиртува, а тя него – да стреля с пушка. И точно когато всичко започва да изглежда все по-идилично, историята драматично се преобръща.

С „Нито капка вода“ Минди Макгинис прави впечатляващ дебют, в чийто център е не толкова един суров антиутопичен свят, колкото вечният въпрос за отношенията между хората. Откривайки нещо доскоро непознато за нея – добротата, главната героиня ще намери и смелостта да преодолее егоизма си, да се грижи за друг и да обича.

Клуб Z публикува откъс от „Нито капка вода“ Минди Макгинис (изд. Прозорец)

 

Чувството на отговорност я събуди от дрямката и тя се зае с утринните си задачи. Липсата на сън в съчетание с непознатите емоции бяха размътили главата ѝ и притъпили всяка мисъл в съзнанието ѝ. Което беше добър начин да се затриеш. Празните кофи се блъскаха в коленете ѝ, докато уморено се влачеше към езерото, твърдо решена да изтрие хлъзгавите чувства и да се фокусира върху действителността.

Лин познаваше чувството на вина отпреди – изпитвала го бе, когато не успееше да изпълни някоя проста задача, възложена от майка ѝ, или пийнеше една глътка повече от пречистената вода. Смазващата тежест на ролята, която бе изиграла в смъртта на майка си, не я напускаше, като тъмен облак, който следваше мислите ѝ през деня и тътнеше буреносно в кошмарите ѝ през нощта. 

А ето че започваха да я бодат и по-малки игли от вина. Пред очите ѝ мина образът на Стебс, подпрян на камъка в полето, и тя се опита да се отърси от него. Честната сделка с обработка на еленското месо срещу претърсване на лагера на Речниците беше прераснала в каша, която ѝ донесе повече работа, отколкото имаше преди. Но по някаква причина, вместо да се ядосва, че се e насадила на пачи яйца, тя се чувстваше виновна, че не му помогна и го остави да се прибира сам вкъщи.

Трябваше да му бъде ядосана, задето самоволно предложи помощ на Илай и Нева от името и на двамата, мислеше си горчиво тя, докато потапяше първата кофа в ледената вода. Стебс като че ли беше решил, че Речниците са тяхна отговорност, а Лин всъщност не беше сигурна, че и тя не мисли така. Оставени сами на себе си, те щяха да са мъртви още преди зимата. Двамата със Стебс имаха шанса да предотвратят тази участ. 
Коремът ѝ се сви от първите нотки на съмнение. Тъмните, свещени стени на хамбара я успокоиха и тя вдиша въздуха им – застоял и влажен, дъхтящ на разлято масло и призрака на бензин. Над всичко това усещаше уханието на водата; носът ѝ долавяше миризмата на оцеляването. Знаеше какво би направила майка ѝ: нищо. А до малкия гроб под ясените щяха да се появят още два големи. 

Лин бързо изля втората кофа в резервоара, за да пропъди тази мисъл. После дълго стоя неподвижна, загледана във вълнистото си отражение във водата, чак докато повърхността ѝ се успокои.

*
Луси се събуди и видя новата си закрилница да седи на отсрещното легло със скръстени ръце и зареян поглед. Протегна се лениво, наслаждавайки се на миризмата на чистата си коса и меките одеяла на гърба си. Топлината я унесе отново, но ръцете ѝ напипаха нещо непознато: червено плюшено кученце, протрито от дългогодишни игри.
– Какво е това?
– Нищо особено. Намерих го на тавана и ти го донесох – отвърна Лин.
Луси погали меката червена козина и твърдата пластмаса на черното носле и очичките.
– Твое ли е било? Как се казва?
– Наричах го просто Куч.
– Куч – повтори Луси, като вдигна големите му уши и ги пусна върху лицето си. – Не те бива много с имената.
– Някога имах истинско куче. И на него му казвах Куч. Нямаше нищо против.
Луси подхвърли играчката във въздуха.
– Какво стана с него?
– Не искаш да чуеш – рече Лин, като ловко се пресегна и улови животинчето.
Момиченцето протегна ръце, размахвайки пръсти да хване подаръка си.
– Може ли да го кръстя Червения куч?
– Можеш да го кръстиш, както си искаш – отвърна Лин и пусна кученцето върху гърдите на детето. Луси го прегърна. – Вече е твой.
Тя се сгуши отново под завивките, стиснала новия си прекръстен любимец в ръце, и се унесе в сън, докато галеше с пръсти ухото му.
– Може ли да те питам нещо?
Луси се сепна.
– Аха?
– Аз хубава ли съм?
Детето кимна енергично със златните си къдрици.
– Много даже – измърмори то в отговор. 
Настъпи тишина, нарушавана единствено от равномерното дишане на Луси.
– Ха – рече накрая Лин сама на себе си. – Кой да предположи? 


 

Коментари

Все едно са в България.

Само дето у нас мутрите щяха да са им изпили водата, да са ги изнасилили и да са ги понабили.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията