Един човек, който е внимавал в часовете по физика повече от мен, разказа какъв експеримент направила учителката. Напълнила една чаша с вода. До ръба. Толкова до ръба, че вече нямало място дори за една капка повече. Дори показала на учениците как повърхността на водата не е съвсем равнинна, а леко издута. След което пуснала в чашата една карфица. Всички очаквали водата да се разплиска и да прелее, но не. После пуснала втора карфица, никаква промяна. Трета, четвърта, пета – водата не преливала. Той не си спомня точно на коя, но май на петнайсетата карфица една капка прескочила ръба и се проточила надолу по чашата. Той беше забравил какъв точно физичен закон доказвал този експеримент, но каза, че сегашното политическо състояние в България му напомня точно на това – чашата на търпението е пълна до самия ръб, а някакви карфички продължават да падат в нея.

И всеки следи с любопитство кога ще прелее търпението

Има обаче Нютонов закон, че всяко действие се уравновесява с равно по големина и противоположно по посока противодействие и в случая се сещам за експеримента с жабите. Всички сте го чували: в тенджера със студена вода се слагат жаби и водата започва да се загрява на котлон. Загряването е постепенно, така че жабите не усещат разликата и така, лека-полека в един момент се сваряват. Тъй като ние бяхме постепенно сварени, без да се усещаме, сега търпението ни прелива по равно по големина и противоположно действие като пускането на карфици постепенно една по една до момента на непоносимост.

Засега петнайсетата карфица успя да прелее водата на търпението в чашата на журналистиката. Тук трябва да направя отклонение и да кажа, че едно от най-сполучливите неща, които бяха направени в големия експеримент с нас, е, че ни разделиха и всеки се интересува какво става в неговата чаша. Лекарите пет пари не дават какво е положението в чашата на образованието, учителите са слепи за състоянието на чашата на здравеопазването, на театрите не им пука за чумата по прасетата, фермерите представа си нямат какво е положението на строителните предприемачи и тъй нататък. Трябва да им се признае на авторите на експеримента, че приложиха „разделяй и владей“ много успешно. Кога и как е ставало това ли? Ами докато са загрявали водата в тенджерата и ние сме си квакали безметежно и безхаберно.

И ето че тези дни петнайсетата карфица цопна в чашата на журналистиката в един сайт под формата на няколко снимки на приятелката на кандидат за кмет на София. Едно от значенията на думата сайт (отпреди появата на интернет) е парцел. В разпарцелираната ни журналистика бяхме виждали и други предназначени за убождане предмети, но точно такива снимки видяхме за първи път. И се стреснахме. Толкова много се стреснахме, като че ли не сме подозирали, че в точно този парцел на журналистиката може да се случи всичко, което въображението е в състояние да си представи. Бяхме си траяли, когато същият парцел пишеше каквото му хрумне за когото му хрумне. (На това изречение клавиатурата ми изписа парцал вместо парцел и ме остави да се чудя дали да го поправя.) Кога си траяхме ли? Ами когато температурата на водата в онази жабешка тенджера се повишаваше много бавничко, почти неусетно.

И както си мислехме, че вече нищо не може да ни изненада, се изненадахме

Толкова скандално се изненадахме, че вече нямаше как да останем нито безразлични, нито безучастни. Декларацията, която се разграничи от онези снимки и призова политиците да не ползват публикувалия ги парцел, подписана в началото от петнайсет медии (чисто съвпадение с бройката на карфиците), е нещо, което до този момент не беше се случвало в журналистиката. Никога досега медиите не са се обединявали за нищо. Не се обединихме, когато трябваше да решим как да запазим Съюза на българските журналисти – като професионален или като синдикален. Затова и сега нямаме съюз на българските журналисти, имаме нещо, което се нарича така и е обединило неколцина души около симпатията им към Русия и Латинска Америка, както и около остатъчната недвижима собственост на бившия СБЖ. Вместо да запазим организацията си и да я укрепваме, за да упражняваме през нея контрол и натиск над работодателите си, ние предпочетохме да се самосправяме – всеки да се оправя със собствения си работодател както може. Вместо да си създадем сами Етичен кодекс, който да защитава включително и нас в правото ни на свобода на словото пред работодателите, ние се начетохме на кухи, фалшиви, лицемерни етични кодекси, съчинени и подписани от самите работодатели, на всичкото отгоре и щедро финансирани с уж идеална цел. Вместо сами да опазваме стандартите на журналистиката и да реагираме на всяко посегателство над тях, ние се правехме на слепи и глухи за прегрешенията в професията, защото по този перверзен начин разбирахме колегиалността. Кога го правехме всичко това ли? Ами докато водата в жабешката тенджера се стопляше малко по-малко, а ние се чувствахме относително добре – всяка жаба в своя гьол.

По тези причини декларацията, която беше разпространена със заглавие „Днес е денят“, е нещо ново не само в нашата професия, но и в нашата страна. Тя постави граници – това дотук е журналистика, онова не е журналистика. Никога преди това не е казвано на толкова висок глас, толкова отчетливо и от толкова много медии. Но сред тях има и медии, които сме виждали сами да нарушават стандартите на журналистиката – възмутиха се читатели. По този повод ми се иска да припомня нещо, което звучи така: Хората стават такива, на каквито се преструват, оставете ги да се преструват, поощрявайте ги да се преструват постоянно, да се преструват все повече, все по-искрено, докато накрая наистина се превърнат в онова, на което се преструват. Това е детайл. По-важното е, че за първи път в журналистиката се обединихме, и то по най-важния въпрос: различихме истинската от пиратската журналистика, съгласихме се да сложим граници и да не ги пристъпваме и помолихме политиците да се съобразяват с това.

Това впрочем ни препоръчваха много отдавна доброжелателни мониторингови доклади. То се нарича саморегулация. Не знам как са го наричали някога майсторите кондурджии в еснафа, които са отказвали да приемат някого, защото не е станал истински кондурджия. Но днес то се нарича саморегулация и тя се случи за първи път в българската журналистика. Стана, защото нашата чаша преля. И стана бавно, защото преди това бяхме добре кипнати в онази тенджера. Но все пак стана. Реших, че си заслужава да го опиша, защото всеки ден се пускат карфички във всякакви чаши и трябва да сме нащрек – петнайсетата не трябва да бъде пропускана, поне след нея трябва да има реакция.

"Редута"