„Работата на журналистите е не да правят оценки, а да предават фактите такива, каквито са, и да не вземат политическа страна, и да ми глаголстват по теми, които дали ги разбират или не ги разбират, това си е тяхна работа. Да си имат убежденията, да си ги държат вкъщи".

Това заяви лидерът на ВМРО и част от управляващата коалиция Красимир Каракачанов навръх празника на независимостта по повод скандала в БНР. Да припомня – над директора на БНР е оказан натиск от ненанозаван от него висшестоящ да свали от ефир журналистката Силвия Великова, в противен случай, цитирам, “щях да бъдя сготвен, заплашваха и семейството ми.“ В паниката на ръководството се стига до там, че за първи път в историята на БНР е дръпнат шалтера и са заглушени предавателите му.

Случаят със Силвия Великова е емблематичен за ставащото с медиите и журналистите у нас. Само през последния мандат на ГЕРБ и Борисов поменикът с отстреляни, свалени, заглушени, уволнени, понижени, заплашвани, тормозени и многократно сваляни и връщани журналисти запова да прилича на безкрайно дългия списък на „падналите в бой за свобода“, който ни рецитират на всеки празник като днешния.

А ако се сетим и за заслугите на БСП към този поменик, списъкът става още по-дълъг:

  • Лили Маринкова, БНР
  • Силвия Великова, БНР
  • Искра Ангелова, БНТ
  • Камен Алипиев, БНТ
  • Мария Чернева, БНТ
  • Милена Цветанска, БНТ
  • Евгения Атанасова, БНТ
  • Весела Петрова, БНТ
  • Валя Ахчиева, БНТ
  • Йоана Левиева, БНТ
  • Генка Шикерова, Нова тв
  • Миролюба Бенатова, Нова тв
  • Ани Цолова, Нова тв
  • Милен Цветков, Нова тв
  • Иво Инджев, Бтв
  • Люба Кулезич
  • Светла Петрова, Бтв
  • „Гонг“ и сайтовете на „Дарик“
  • „Господари на ефира“
  • „Шоуто на Слави“
  • „Нощни птици“
  • „Открито“
  • Цялата телевизия BIT

Този списък може да се продължи още, в него сложих само онези, за които се вдигна шум през последните години. А без много шум си отидоха още няколко пъти по толкова журналисти.

Какво правят и къде са те сега? Някои се местят от телевизия в телевизия, от сайт в сайт, пишат в блога си или изцяло се отказват от журналистиката. Генка Шикерова успя да пусне филма си, заради който бе отстранена. „Война за трупове“ може да се види в ютюб. Миролюба Бенатова пък кара такси. Доста хора реагираха на тези два факта с „Браво“ и „Ето, че човек може да оцелее, да си покаже филма, без да се подчинява на силните на деня!“. Принципно това е така. И Генка, и Миролюба, и всички останали в списъка ще намерят какво да правят, за да си плащат тока и парното. Въпросът обаче не е какво ще правят те, а какво ще прави обществото без тях?

Колко филма може да направи и пусне в ютюб Генка? Един. Журналистическите разследвания са най-скъпото перо в журналистиката. За да докараш едно разследване докрай, ти трябва екип. Трябва някой да ти осигури гърба – и финансово, и юридически. Да те остави да работиш няколко месеца и после да ти публикува разкритията. Понякога се случва така, че разследването въпреки това е неуспешно. Няма как един човек да оцелее сам на това поприще. То просто изисква огромен ресурс.

Колко колеги като Миролюба Бенатова ще заемат празнината, която тя остави? Нула. Просто в журналистиката не важи принципа, че незаменими хора няма. Има. За да се получи една Миролюба Бенатова, трябват медии, които да й позволят да работи и да се изгражда като журналист поне 20 години. Такива вече у нас няма. Или да погледнем малко по-назад. Колко са водещите на политическа публицистика, които заеха напълно равностойно мястото на Светла Петрова? На Жени Атанасова? На Кулезич, която каквито и духове да разбунва има едно ужасно неудобно качество – не страда от амнезия и знае политическия път през годините на доста от днешните силни на деня. А кой може да интервюира така, както Милен Цветков? Колко са непокорните като колегите от „Гонг“ и „Дарик“? Къде другаде видяхте сатира за Пеевски освен в „Шоуто на Слави“? Кой откликва на ежедневни проблеми, за които властите иначе мълчат, освен „Господари на ефира“? Какво се случва изобщо с предаванията за култура в националния ефир?

И трябват ли му на българското общество въобще журналисти?

През последните години не останаха колеги на предния фронт. Онези, които задават въпроси. Които

1. Знаят какво да питат,

2. Знаят защо и кого да питат и

3. Знаят как да получат отговор.

През последните дузина години се насади едно такова гузно-доволно отношение към журналистите у нас: Ние сме журналя, които докараха страната до 111-о място по свобода на словото. Само че, мили слушатели, читатели и зрители, не ние, журналята, сме на 111-о място, а ние, обществото, сме на 111-о място. Защото тези индекси не оценяват качеството на медиите, а средата, в която те могат да работят. А такава среда вече няма, та и 100-о място ни е много. Средата се прави обаче от всички нас.

Примирили сме се с водевилите, които ни разиграват и даваме на драго сърце ухо на всякакви слухове, които биха принизили поредния уволнен журналист. От гледна точка на психологията, последното е разбираемо. Най-трудно е да си признаеш, че си част от проблема, а не негова жертва. И нямаме против да вярваме, че премиерът „не знаел какво става“. Че СЕМ „ще сезират прокуратурата“, сякаш не те са назначили въпросните директори на БНР и БНТ. Да поздравяваме журналистите с това, че вече са си намерили „почтена“ работа. Сякаш журналистиката е непочтена. И в този смисъл да се съгласяваме изцяло с Каракачанов, за когото задаването на въпроси е „глаголстване“, а мнението трябва „да си го носим у дома“. То така си го носеха у дома и родителите ни при Тодор Живков, когато истинските новини се слушаха тайно по радиото, а коментарите се правеха само под юргана.

И ако обществото вече напълно е загубило допирателната и не може да се ориентира кое е допустимо и кое не в журналистиката, то политическите партии би трябвало много добре да знаят цената на дръпването на шалтера. Но, странно, нито една политическа партия не се опълчи и не зае ясна позиция срещу безобразията, извършвани срещу журналисти. Което за мен означава, че всички се боят от въпросите.