Че „Фолксваген“ ще предпочете Турция пред България за новата си инвестиция в завод, стана ясно още, когато Реджеп Ердоган пренебрегна важащите за ЕС ограничения за държавните субсидии и удвои сумата, която обеща на германците, ако те се спрат на Измир. Така от допустимите в ЕС 250 милиона евро държавна подкрепа за едно предприятие, Турция гарантира на „Фолксваген“, че ще даде направо 400 милиона евро, като по този начин участва с две трети от сумата, нужна за построяване на мощностите. Към това щедро обещание по-късно се прибавиха и други сладки за инвеститора, но доста съмнителни откъм правните положения в ЕС обещания.

Работниците в Турция взимат под 1,40 евро на час, стачките са всъщност забранени, а профсъюзни дейци често са арестувани и преследвани. Мъмренето от страна на ЕС, че Турция е изхвърлила по непочтен начин България от съревнованието, не впечатли нито Ердоган, нито „Фолксваген“. ЕС протестира, че като член на митническия съюз с ЕС Турция всъщност нямаше право да предлага държавна инвестиция, надхвърляща горната граница от 250 милиона евро. Но освен да изрази протест, няма какво друго да направи засега.

Концернът продължава да настоява, че решението за инвестицията в Измир е чисто икономическо и не се влияе от политическата ситуация. Другото дежурно оправдание за това решение е, че ако големите инвеститори избягват Турция, то ще накажат не толкова президента Ердоган, колкото хилядите обикновени турци, нуждаещи се от работа. Доста съмнителен откъм морал аргумент, защото от работа, за да не умрат, вероятно се нуждаят и затворниците в лагерите в Северна Корея.

Дотук нищо не разклати намерението на германския автомобилен завод да построи новите си мощности именно в Турция. Но картите отново се разбъркват и може да опровергаят твърденията му, че политическата ситуация не е определяща. Не и ако се стигне наистина до ембарго, с каквото заплаши Доналд Тръмп. ЕС също се чуди как да реагира на нападението на турската армия срещу кюрдите в северната Сирия. Явно в момента има разнобой сред европейските членки – от една страна люксембургският външен министър Жан Аселборн твърди, че всички членки на ЕС са се споразумяли да наложат оръжейно ембарго, от друга пък членките все още имат свобода сами да определят до каква степен да участват в това ембарго. Германия вероятно не е много склонна да се стига до крайни ограничения, тъй като Турция е един от основните купувачи на германски танкове и хеликоптери.

От друга страна именно германската канцлерка Ангела Меркел договори споразумението между Ердоган и ЕС за задържане на бежанци от Близкия Изток в Турция и не би искала то да пропадне в края на кариерата й на канцлер. Срещу това споразумение Ердоган получава солидни траншове, от които трудно би се отказал, но това не му пречи да заплаши с отваряне на границата към Европа за 3-те милиона сирийски бежанци.

Възможно ли е обаче тази ситуация да продължава дълго? Ако кризата в Турция се задълбочи и военните действия срещу кюрдите преминат във война със Сирия, ще се наложи членките на НАТО да се включат в тази война на страната на Турция, предупреди още Аселборн. Ще продължи ли Берлин да си затваря благосклонно очите пред инвестиционните намерения на една от най-големите си автомобилни фирми? Ще удържи ли и самият „Фолксваген“ на подобен скандал, след като още не е излязъл напълно от скандала с фалшивите замервания на СО2 на автомобилите си, в които бе уличен?

Ако бъдем обективни, то големите западни инвеститори никога не са се притеснявали да инвестират и да си сътрудничат с диктаторски режими. Условията на една диктатура са доста удобни за бизнес, който иска да пести от надници и да няма досадни преговори с профсъюзи и социални и здравни министерства. Единственото, което може да откаже един голям инвеститор от толкова удобно вложение, е точно политическата ситуация. Засега тя става все по-неудобна за „Фолксваген“ в Турция.