Традициите биват хубави, глупави, вредни, измислени, смесени и ментета. Традицията на женското многогласно пеене е сред най-хубавите в нашия фолклор. Играенето на хоро в центъра на София пред Народния театър е менте – няма такава традиция. Още по-нетрадиционни са пък хорáта из разни европейски столици.

Традицията на Богоявление да се скача без дрехи в ледени води е от смесен вид (хем глупав, хем опасна, хем не е ясно дали е автентична). А „традиционната“ Шопска салата (която не е никак лоша) е измислена през 60-те години от специалист по обществено хранене в „Балкантурист“.

Що се отнася до хорáта и ръчениците, има си предостатъчно места за този тип забавление – на селския мегдан, в концертните зали, по фолклорни събори и ресторантски сватби и юбилеи (но ако държите на традицията – забравете „Бяла роза“, тя не е народна песен). Хоро може и у дома, но само по терлици, ако под вас живеят други хора. Ако е 31 декември и има безплатен концерт на Николина Чакърдъкова, или по-добре на Нина Николина – може и на площада в центъра на града.

Въобще, много традиции могат да са доста полезни и възпитателни – стига само да си знаят мястото и времето. От вредните традиции обаче трябва незабавно да се освобождаваме. Например традиционна медицина, с нейните традиционни похвати, включваща баене против уроки, леене на куршум против уплах и уринотерапия… неясно срещу какво.

Да вземем например традициите, свързани с вярата. Твърди се, че старите българи традиционно вярвали в Тангра, а старите славяни – в Перун. Днес нашият уж славянски народ изобщо не се сеща кой е Перун. А Тангра е само съмнителен символ от репертоара на недоучили националисти, забравили, че преди хиляда и кусур години Княз Борис пенсионира тази традиция. И по молба на нашите приятели византийците, въвежда с огън и меч новата „традиционно българска вяра“ – християнството.

Според друга стара селска традиция, онова специализирано малко помещение, от което всички се нуждаем по няколко пъти на ден и е важен показател за хигиената на една нация, трябва да се намира на двора. Всъщност преди появата на външната тоалетна (по-известна като нужник) е имало друга древна традиция. За селянина светът е бил голям и спасение от нуждата е дебнело във всяко храстче…

Докато сме на тази тема, да помислим и защо традиционните потури нямат „дюкян“ или копчалък, но имат дълбоко увиснало дъно. По традиция потурът се запасва с няколкометров вълнен пояс, което прави малко сложно свалянето му, особено в случай на спешно възникнала нужда. Народният дизайнер е намерил оригинален изход от ситуацията – и е скрил този изход сред гънките на увисналото дъно. Така сложното сваляне на потурите може да бъде заменено с едно просто клякане.

Едва ли обаче това традиционно решение е използвано и в народните носии съвременно производство, например тази, с която всяка година Цветан Цветанов и хиляди други любители на фолклора ходят на събора в Жеравна. Там са разположени съвсем нетрадиционни химически тоалетни – и слава Богу, иначе щеше да е страшно. Както например е в Борисовата градина, където обществената тоалетна е една - нетрадиционно чиста, но традиционно скъпа, за разлика от безплатните околни храсти.

Впрочем, можем да се замислим – защо най-популярната българска тоалетна е известна като „турска“? Могат да ни отговорят в БАН – в сградата на централното им управление по традиция все още ползват такава.

"Площад Славейков"