„Ако не разбирате думите на Франция, то поне помнете, че Франция ви обича!“

Това са думи на френския президент Еманюел Макрон, отправени към германския Бундестаг. Отношенията между Германия и Франция рядко са били толкова вледенени през последните 50 години, както сега, когато начело на Франция е Макрон. Думите му объркаха не само свикналите на ясни и лишени от излишни емоции политически речи германци, но и целия ЕС. За няма и две години начело на Франция Макрон от пламенен проевропейски оратор се превърна в спирачка пред общността и никакви любовни приказки не могат да маскират това.

Всъщност между речите от началото на мандата му и действията му през последната година зейва все по-голяма пропаст. Макрон се държи като Краля Слънце и се опитва авторитарно и без оглед на щетите, които нанася, да налага на цялата общност своята визия за ЕС, която до този момент не е споделяна дори от най-нужния му съюзник за големи реформи – Германия. Все по-често цели процеси са блокирани единствено заради неговото вето, като най-болезнен бе отказът му да допусне започване на преговори за членство със Северна Македония и Албания. Постъпка, която може и да му носи краткосрочни вътрешнополитически дивиденти, но в дългосрочен план ще има трагични последствия за Балканите и целия ЕС.

Кратък преглед на политическото поведение на Макрон като европейски лидер само задълбочава объркването, което той внася навсякъде и гневи всички членки – от Берлин до София.

Последният сериозен дипломатически гаф бе интервюто му за френското крайнодясно списание „Вальор актуел“, в което той заяви, че предпочита легални имигранти от Африка пред каналджийските банди от Украйна и България.

Изказването му предизвика скандал и в София, и в Киев, като и двете столици привикаха френските посланици за обяснения. У нас по традиция пламна спор около детайлите (в случая около превода), който както винаги изцяло затъмни и погреба основните проблеми. А в това интервю те са няколко и засягат целия ЕС, не само България и стремящата се към членство Украйна. Първо, да изясним все пак какво точно е казал президентът. Той не говори за каналджиите на бежанци, а за проблема с нископлатената работна ръка от Източна Европа, която подбива цената на местния пазар, като често фирми успяват да заобиколят изискванията за високи социални осигуровки и данъци, плащани в страни като Франция, наемайки уж командировани от Източна Европа работници.

Препратката е към прокарания от него мобилен пакет в ЕС, който уж изравни условията на работа между транспортните работници в цялата общност, но де факто отстрани конкурентите си от България и други източноевропейски държави. Зад уж проевропейската загриженост на Макрон всъщност стоят изцяло френски интереси и това не е първият такъв случай.

Интервюто му пък точно в това списание също е многозначителен жест. Макрон е изправен пред местни избори през март и отново основният му съперник е крайнодясната Марин льо Пен. На европейските избори през май тази година движението на президента остана второ след нея, същата картина се очертава и през март догодина. Интервюто му в един от крайнодесните медийни стожери означава, че Макрон е готов на всичко, за да открадне гласове от Льо Пен. Трудна задача обаче за политик, който едновременно с това се опитва да наложи свои решения по най-болезнените общоевропейски въпроси, един от които е квотното разпределение на бежанци в ЕС.

Та ако наистина искаме точен, макар и не буквален превод на казаното от него, то е: „Проблемът на френските крайнодесни не са бежанците, а източноевропейците. Съсредотечете се в тях, докато аз си прокарвам идеите за решаване на миграционните кризи в ЕС.“ Колко лесно се обединяват хората около несъществуваща заплаха виждаме непрекъснато и в България, където покрай избори пламват битки с джендъри, ирански травестити и норвежки крадци на деца.

Така че появата на това интервю и репликите към България не са гаф, а точно изчислена маневра.

Макрон последователно показва, че е готов да жертва и Източна Европа, и Балканите, за да прокара своето виждане за това какъв трябва да е ЕС. Европейският съюз на Макрон всъщност е една малка общност, състояща се от няколко богати членки и съюзена с много периферни квази-членки. Задачата на периферните членки е да участват в лелеяната от него обща военна структура, но да са ограничавани или изключвани от финансовите обединения. Логично е, че Макрон е и твърд противник на разширяването на ЕС.

Според него той не може да функционира вече в този си вид – 27 членки, които вземат решенията си единодушно. Целта му е най-вече да се промени начинът на гласуване и да е достатъчно простото мнозинство. На страни като Северна Македония може да предложи най-много сътрудничество като това с Норвегия. Предложение, което вероятно би предизвикало интерес, ако обикновен гражданин го пусне като статус във фейсбук, но от един президент се очаква да не зачерква споразумения и договори, изпълнявани от кандидатките с години, за да им каже: „Чудесно, справихте се, но това вече не важи!“

Дали решението му да блокира единствен поканата за преговори за членство към Северна Македония ще му донесе леляните два-три процента повече избиратели във Франция? Едва ли, но дори и да стане така, последствията от ветото му са катастрофални. Дори и за него самия – политика, който уж иска да се прекрати практиката на блокиране на процеси с един-единствен глас в ЕС. За Балканите и за България, но и за целия ЕС, поведението му ще носи негативи дълги години. Македония се изправи пред предсрочни избори, постъпката на Макрон наля масло в националистическите страсти и нищо чудно махалото в Скопие да залитне в обратна посока и да се окажем със съседка, управлявана от евроскептици със сантимент към Китай и Русия. А само преди две години във встъпителната си реч в Сорбоната той заяви, че Балканите трябва да получат своята европейска перспектива.

Действията на Макрон са противоречиви и насаждат евроскептицизъм не само в Източна Европа и на Балканите. Негова е вината и за пълния провал в стартирането на новата Еврокомисия. И по тази тема твърде силно вече се забелязват противоречията, в които Макрон сам се оплита. Урсула фон дер Лайен беше неговият избор за председател на ЕК. Той не пожела да подкрепи кандидата на Меркел Манфред Вебер и с това настрои срещу себе си най-силната формация в Европарламента – тази на Европейската народна партия. Една от първите задачи на Урсула фон дер Лайен бе да състави новата комисия от равен брой жени и мъже и Макрон горещо подкрепи това намерение, за да го провали сам само няколко месеца по-късно.

Първо той номинира като френски еврокомисар Силви Гулар, въпреки че тя е разследвана за доходите си и очаквано това се превърна в пречка за одобрението й. След като бе отхвърлена, Макрон номинира още по-спорен кандидат – Тиери Бретон. Шеф на дигиталната компания „Атос“, бивш финансов министър, човек с огромни лични интереси в бизнеса. А това би могло да се приеме не като предимство за ресора, който ще ръководи – вътрешен пазар, а и като сблъсък на интереси. Немалко европейски депутати приеха предложението му като поредното предизивкателство.

Макрон постепенно започва да прилича по поведение на Тръмп и от негов антипод все повече влиза в ролята на огледалния му образ. Големи приказки, флирт с народната маса, популизъм и твърде малко реални решения.

Макрон се надцени многократно, а мечтата му да е Краля Слънце на ЕС, лидер, чиято дума не се оспорва, започва да изглежда нелепо на фона на всичките му провали.

Провал засега е и политиката му в Сирия. Всъщност той искаше Франция да е една от страните, които вземат решенията за бъдещето на региона в Близкия изток. Неслучайно френски военни части вземат участие в битките там. Но какво от това, след като на призивите му Турция да спре атаката срещу кюрдите в Северна Сирия Ердоган отговаря само с подигравателна усмивчица?

Идеята му пък да реформира ЕС най-вече в бюджетната сфера също увиснаха, като от плановете му за общи данъци в еврозоната не остана нищо след мълчаливия отказ на Германия.

Същата е съдбата и на френско-германската идея за квотно разпределение на бежанци. За спазването на общи норми в опазването на околната среда. За създаването на голяма европейска армия. За нито една от тези идеи той не намери достатъчно съюзници, нито пък успя да надскочи красивите речи и да мотивира останалите в ЕС към дела.

До следващите президентски избори във Фанция през 2022 година има още време. Но дали то е достатъчно, за да поправи всички вече нанесени щети и загубата на важни съюзници?

Може би е крайно време Макрон да проумее, че ЕС не е Франция и в него той няма тази централизирана власт, нито пък тези огромни правомощия, каквито има в родината си. „Европейският съюз, това съм аз“ е губещ лайтмотив за политика в Европа от 2019 година. ЕС е парламентарен като философия и като структура и всички решения се вземат след дискусии, компромиси и дебати, колкото и дълго време да отнема това. И това е добре така!