Влизам оня ден в магазина, искам да си купя нещо интелектуално. Изкуство! Ей, ало, кое ви е най-скъпото тука – питам една от продавачките. Тя се понацупи. Не било магазин, а галерия, а тя не била продавачка, а художничка. Абе чшшшш, ти на мен ли ще ми обясняваш кое какво е, аз да не съм некоя проста. Аз съм меценатка! Макар да не обичам да се фукам и рядко го споменавам. То и думата една такава, неприятна, „меценатка“. Все едно съм некоя 100 кила, а не XXS. За тая година си бех поставила три цели – да сваля от 36-и на 34-и номер, да стегна малко дупето и да напиша роман. Първите две ги постигнах, романът обаче ми се опъна малко. Но ще стане, толко статуси у фейса съм написала, за пет романа ще стигнат. За да се вдъхновя от голямото изкуство обаче, реших да се снабдя с такова. Викам си, пари имам, отивам и взимам най-скъпото. Щото то е ясно – пазарът знае най-добре. Хубавото изкуство е скъпото изкуство, а най-хубавото изкуство е най-скъпото изкуство. Вие обаче да не си помислите, че аз досега у дома нищо художествено не съм имала? Имам, разбира се, осем гоблена само във вестюбила съм сложила. „Тайната вечеря“, „Мона Лиза“, „Девойка храни лебеди“ – всичко имам. И знам и как да ги подбирам. В трапезарията – натюрморти. В хола – скъпите неща, че там и чужди хора влизат, да не се излагам. Спалнята ми е по-класическа: Микеланджело на тавана, Рафаело на двете стени, малко Гоген, малко оня с мустаците. Един майстор ми ги прави, сега си намери работа по строежите в Англия, самороден талант. Аз го открих, като видях как творчески реди плочките по улицата пред нас, веднага усетих в него онова непокорство на неоткрития талант. Всички други редят плочките така, само той – напреко. Абстракционист! Обожавам абстрактните решения и веднага го викнах да ми измаже апартамента. И фрески ми направи, и банята даже пипна – тоалетната чиния представлява римска колона с трон. Аз съм на принципа, че и на скришните места требе да е хубаво. Ще кажете, че у нас е еклектика, но аз ще ви опровергая само с една дума: синергия! И фън шуй, разбира се. Балконът ще ми го ремонтирам лятото като си дойде от Англия, едни гипсови лъвове съм си харесала, египетски стил, тях негов братовчед от Осогово щял да ми направи. Така че станах меценатка и аз.

А сега търся нещо да си окача над бюрото, ама по-обрано така – нещо като Пикасо, там молив и две черти, не повече, че да не стане претрупано. Даже си харесах една картина още щом влезнах, изчистена – бял фон, черни графики, червени букви.

Питам я оная колко струва, тя ми вика не се продавала. Ма как не се продава бе, всичко на тоя свят се продава. Мога да я замерям с пачки от тук до квартирата й у „Люлин“ 5, хич да не ми се надува, че е художничка. Вика не се продавало, това било схемата за евакуация. Ясно, нищо нямат в тоя магазин, дето да си струва парите, ама нямах време да ходя по други, та й викам, като немате скъпи неща, поне големи имате ли? Е така, три на четири – от стената до стена. Аз обичам изкуството и съм готова да влагам в него. Не е нужно да е на известен художник даже, на мен работата ми е да откривам таланти, викам й. То, момичето, посърна така, като ме слушаше, сигурно тъжно й стана, че няма моя талант и нюх, а се е изтъпанила в галерия да работи. Тупнах я по гърба утешително, викам й, не се притеснявай мила, то моят вкус е дар от бога, не всеки има такъв. Вие за това, дето аз го мога, требе години да учите и пак не сте го научили, а аз така съм си се родила. Глей, викам й, кви грозотии си окачила. Ми то не се разбира кое е рисунка и кое е избил мухъл, бе, мила, викам. Е тия цапаници там – ми кво е тва? Тва било оригинална скица на Кристо, най-ценното в галерията. Ма тва ли е оня, дето опакова, викам? Ми то надценена работа. Хванал молива и забравил да гледа какво рисува, викам да не го е боляла главата, една права линия няма тоя човек, бе, кой му е казал, че е художник. Хитрец е Кристо, викам на момичето и му смигам, метне два парцала върху дърво и вика гениален съм. И му верват, пазаруват. Че то и аз така мога. Викам дай нещо, дето аз не мога да го нарисувам – да се вижда жена ли е, мъж ли е, крава ли е. Пейзаж от Созопол нещо, натюрморт, красавица някоя или още по-добре – карасавец. С плочки на корема, мускули по ръцете, знаеш, викам. Като го погледна и да знам за кво съм ги давала тия пари. Тя мълчи. Некадърна работа. За кво си губят времето по тия художествени академии, не знам. Май няма да купя нищо, че то тия, дето ги окачват по галериите са връзкарска работа. Нищо не могат, а художници били. Ей го тва момче от Англия, строителчето, не е учило, ама като хване четката – Сикстинската капела ви казвам. Ще се наложи и над бюрото да сложа натюрморт, намерих един на плажа миналото лято, някой простак го е хвърлил, не е разбрал какъв шедьовър е държал в ръцете си. Нестандартно решение – натюрморт, ама провокативен! Печено пиле с бутилка уиски. И пилето – пиле, и уискито – уиски. Всичко се разбира. Даже малко попепреченка кокошката, викам, таз домакиня, дето я е пекла за картината, и тя горката нищо не може, аз да видите каква печена кокошка правя, ма айде. Каквото – такова. Важното е, че е красота! И си тръгнах от галерията. Няма пазар в тая България за изкуство, бе, няма художници, проста работа!