„Историята не е само учителка, не е нещо мъртво и непотребно, а е меката сила, която не осъзнаваш как те изгражда.“ 

Едва ли някои от нашите читатели с по-голям житейски опит биха повярвали, че тези думи са на едно 26-годишно момче, което говори за исторически личности и събития без клишета и излишен патос. Едно момче, което вярва убедено в „дълга към обществото“. И с огромно уважение разказва за предприемачите от XIX и началото на XX век. Онези, които са били отговорни пред обществото и с лични средства са помагали за изграждането на църкви и училища. Един младеж, който смята себе си „за здраво стъпил на земята“, защото знае, че „светът не започва и не свършва с него“. Това е Иван Кънчев. Един от тримата основатели на общността „Българска история“, която само във фейсбук има над 360 000 последователи.

Срещаме се с Иван в столично кафене, където преди седем години заедно с Марио Мишев са решили да се захванат с това начинание. По-късно към тях се присъединява и Мартин Стаматов. Никога не са мислили, че ще се занимават с история. Били в 12-и клас ученици, които се готвели за кандидатстудентски изпити през 2012 г.

„Много пъти сме си говорили за това как само заради името са се случили нещата. Някак си „Българска история“ звучи задължаващо, всеки във фейсбук ще хареса такава страница, като я види“, спомня си той.

През 2013 г. гостували и на първото училище. Поканила ги учителка в град Луковит, защото знаела, че зад страницата стоят млади хора. 

„В първите месеци се радвахме на една народна любов“, казва с усмивка Иван.

Близо 2 години читателите на сайта им пращали дарения, за да обикалят из училищата в страната. С дарения бил направен и първият исторически филм – за полк. Владимир Серафимов и родопската шипка. А след това дошли и по-големите спонсори. 

„Винаги сме искали да представяме историята обективно, да не заемаме страна и да го правим поне интересно“, казва Иван. 

Бързам да питам как се представя историята обективно? А той отговаря: 

„Малко е невъзможно да я представиш обективно. Но се опитваме да не заемаме страна, а да излагаме факти. Осланяли сме се на документи. Интересуваме се от история, всеки от нас има и своите политически убеждения. Но за това, за което сме писали, никога не сме си позволявали да натрапваме личното ни мнение. Работим и с преподаватели по история. Имаме нужда от тях, защото искаме тяхното знание да достигне до повече хора. А ние пък имаме трибуна, която те нямат. В началото не ни приемаха сериозно, за което ги разбирам напълно. Но днес вече не е така. Работим не само с университетски преподаватели, но и с докторанти по история.“

Иван разказва, че екипът на „Българска история" много често получава писма от читатели за непознати герои от техния край. Това много им помага да разкриват забравени истории.

Признава, че досега не е имало спорни моменти за събития и личности, които да провокират истински спорове и разногласия в техния екип. И повтаря важното правило: „не да заемаме страна по спорните исторически въпроси, а да излагаме фактите за тях“.

Дава за пример темите с произхода на българите, който по думите му е „обект на милион теории“, „дали е хан или кан“, вечния въпрос за „турското робство“, днешните разбирания за русофилите и русофобите. Но уверява, че нито веднъж в екипа не са си налагали автоцензура.

„Имало е случаи, в които да ни заклеймяват. Наричали са ни и русофили и обратното – Сорос ни плащал. Но гледаме много да не обръщаме внимание“, смее се Иван.

В "Българска история" се вадят и исторически фрагменти от социалистическо минало на България -  за историята на производството на електокари или панелното строителство, как и защо се появява, разяснява Иван.

Винаги търсим вината извън нас

Неизбежно достигаме до темата за загасващата родова памет на българина, за това, че все по-малко знаем за корените на фамилното родословно дърво, за нашите прародители.

„Изключително много българи имат интерес и отношение към историята, но генерално не си познаваме историята. Това е някакъв парадокс. Хората не вникват задълбочено, имат някакви предразсъдъци.

Или всички заедно сме обременени от нашата народопсихология, трудно се абстрахираме от личното и гледаме обективно на събитията. А и винаги търсим вината винаги извън нас“, коментира Иван Кънчев.

Според него последното има много дълго наслагване. И продължава:

„Преди 500 години властта е била у другите. По време на турското робство сме имали много малко възможности да развиваме самостоятелна дейност като общество. Това е причинило и друго – липсата на това да се поема лична отговорност. Тя тръгва от всекидневието и се пренася в цялото общество, отразява се дори и върху отношението към историята.“ 

По думите му "историята е ценна“, защото „показва личните примери на нейните герои, които са заставали с името и позицията си и са довеждали своите идеи и цели докрай“. 

И добавя вече добре познатото: „Такава ни е народопсихологията - мрънкаме, оплакваме се, винаги някой друг ни е виновен, търсим оправдания извън себе си. То се вижда и в миналото, и в настоящето. Това е едно вековно натрупване, трудно е да намерим неговия генезис, защото не е еднократен акт.“

Иван Кънчев се връща отново към „онези 500 години“, през които нашите предци са осъзнавали, че властта не е била у тях и заради това сме закъснели много с процесите, които вече са ставали в Западна Европа.

Устремът на Следосвобожденския период обаче е бил преобърнат от годините на родния комунизъм. За това време Иван смята, че „генерално хората са се чувствали по-добре от живота си“. 

„Колкото и абсурдно да звучи това, което казвам, те са били в едно такова блажено спокойствие и липса на избор. Знаеш, че цял живот ще работиш в завода. Тук не говорим за дисидентите и родовете на интелигенция. А за обикновения човек, за когото е било важно детето му да получи образование, да има спокойствие в живота. Опитвам се да разглеждам историята многопластово, без да търся носталгия или да осъждам. Ясно е било, че тази система в един момент ще рухне. Без да искам да реабилитирам този исторически период, смятам, че хората са живели по-спокойно“, казва той.

Но добавя, че напълно осъзнава цената, платена неговите родители, баби и дядовци, за да има днес възможностите, които те са нямали. 

С радост обаче би живял в началото на ХХ век

„Пречупвам го през нашата история, защото не си представям, че бих живял някъде другаде. Изчел съм толкова много писма на войници, в които виждам как описват цялата мизерия на войната. Ние никога не сме и възхвалявали войната. Основният повод за гордост не е, че сме печелили битки, а че държавата е имала икономическата способност да мобилизира 1 млн. души. Това е показателно, че държавата е била силна. Чел съм писма на войници, в които казват колко обичат семейството и децата си. Но и че трябва да помогнат на родината и на нашите събратя в Македония и Одринска Тракия, които дори не са и познавали лично. Имали са вродено и искрено чувство към родината. Имали са национална идея, която да ги обедини. А днес не е така, всеки мисли за себе си“, тъжен е Иван.

Според него у българското общество днес липсва тази национална идея. Ако последната национална цел е била влизането на България в Европейския съюз преди 12 години, то следваща няма.

„Липсва ми националният идеал, за който в началото на ХХ век политици са се записвали в армията. Или примерите, които са давали тогавашните предприемачи като Димитър Ценов, издигнал с лични средства Свищовската академия. Имало е предприемачи, които са били социално отговорни. Това е някакъв дух, възрожденски идеал, който се е формирал и е покълнал у младата и нова българска държава. А тогава също далеч не е било розово. Когато се е строял Лъвов мост, са се шегували как лъвовете били с отрязани езици, за да не разказват колко се е откраднало. Но ако сте попитали тогава хората по улицата какво трябва да се направи, са щели да ви отговорят: „Да се освободи Македония!“ Днес всеки ще каже нещо различно“, разсъждава Иван. 

„Изпростяваме жестоко“, отвръща бързо той на въпроса каква е разликата между тогавашните и днешните политици. По думите му нивото на политическите и обществените дебати преди и сега са много различни. 

„Дори когато четеш стенограми от заседания на политици от началото на 90-те години или от царско време, можеш да видиш какво е било нивото. Естествено времето на Стамболийски и земеделците, които идват с него, са с тотално друг наратив, но пак е имало по-голямо уважение между хората.

Имало е и кръчмарски сцени, и подмолни игри. Но днешният ни елит е политически прост, макар и тази дума да не е на място. Заради начина си живот старият български елит е говорил е по три-четири езика, независимо че населението ни е било в мнозинството си селско. Промените на една държава се водят от елита. Питайте някой от представителните на днешния елит как вижда България след 10 години. Да видим какво ще отговори“, коментира Иван Кънчев. 

Продължава с разсъждението, че днес не сме амбициозни за собственото си бъдеще. И изрежда, че за да имаме постижения, трябва да се стремим към нещо. „Иначе си живуркаме“, допълва той.

Провокирам го доколко са уместни сравненията между Бойко Борисов и Стефан Стамболов – прилики, каквито виждат някои от привържениците на днешния премиер. А Иван отговаря, без да се замисля:

„Абсурд е да намеря паралели между тях! Най-малкото Стамболов е бил твърд човек и често последователен като управленец. Борисов я няма тази последователност.“

Отбелязва, че Бойко Борисов няма аналог в съвременната история. Не са много тези, които управляват едно десетилетие почти необезпокоявано. И Александър Малинов е имал пет премиерски мандата, но не и последователни.

„Но днес е много лесно, най-малкото не е имало войни. Не е имало и такъв сблъсък с Великите сили. Днес хем искаме да сме със Запада, хем не искаме да отстоим своите интереси пред Русия. Най-трудно е да бъдеш лидер, когато не ти пука, че можеш да изпаднеш в международна изолация. Имаме сериозен комплекс за национална малоценност“, смело завършва Иван Кънчев.