Article_top

Клуб Z публикува откъс от "Илона идва с дъжда" на Алваро Мутис (изд. Прозорец).

Вече мислех, че през ръцете ми са минали всички ръкописи, писма, документи, разкази и спомени на Макрол Юнгата и че онези, които са наясно с интереса ми към житейските му истории, са претърсили всички писмени следи за окаяното му скиталчество. Но случайността все още пазеше за мен любопитна изненада в момента, в който най-малко я очаквах.

Едно от тайните удоволствия по време на разходките ми из Готическия квартал на Барселона е да посещавам антикварните му книжарници. Според мен в тях има най-богат избор на книги, а собствениците им все още притежават изкусни умения, доставяща наслада интуиция и скрито познание, които са сред качествата на истинския книжар – вид, заплашен от неминуемо изчезване. Преди време свих по улица „Ботилерс“ и вниманието ми бе привлечено от витрината на стара книжарница, която през повечето време не работи, но предлага изключителни екземпляри на ненаситните колекционери. Онзи ден беше отворена. Прекрачих прага с благоговението, с което се влиза в храм на отдавна забравена религия.

Млад мъж с гъста черна брада на ортодоксален евреин, с лице като от слонова кост и воднисти черни очи, застинали в едва доловимо изражение на учудване, очакваше клиентите си зад купчина разбъркани книги и карти, които вписваше в каталог със старателен старовремски почерк. Усмихна ми се леко и като добър книжар, спазващ традициите, ме остави да се ровя между рафтовете, опитвайки се да остане възможно най-незабележим. Докато отделях няколко книги, които възнамерявах да закупя, неочаквано се натъкнах на красиво издание, подвързано с пурпурна кожа. От години търсех тази книга на П. Реймон, публикувана в Bibliothèque de l’École de Chartes  през 1865 г., чието заглавие само по себе си е обещаващо: Enquête du Prévôt de Paris sur l’assassinat de Louis Duc D’Orléans .

Така дългогодишното ми чакане бе възнаградено от тази прищявка на случайността, на която отдавна не смеех да се надявам. Взех екземпляра, без да го отгръщам, и попитах брадатия младеж за цената. Той произнесе цифрата с онзи категоричен, решителен и безапелационен тон, присъщ на горделивото му братство. Платих томчето без колебание заедно с останалите вече избрани книги. Излязох и седнах на една от пейките на малкото площадче със статуята на барселонския граф Рамон Беренгер Велики. Исках да се порадвам на придобивката си насаме, бавно и сладостно.

Докато разгръщах страниците, забелязах, че на задната корица има широк джоб, първоначално предназначен да съхранява карти и родословни дървета, които са допълвали увлекателния текст на професор Реймон. Вместо тях открих множество листове, повечето розови, жълти или небесносини, приличащи на фактури и счетоводни бланки.

Когато ги разгледах по-внимателно, си дадох сметка, че са покрити със ситен почерк, бих казал треперещ, дори трескав; беше използван лилав молив, чийто цвят от време на време е бил подсилван със слюнка от автора на смачканите ръкописи. Бяха изписани от двете страни, а оригинално отпечатаните букви и цифри бяха старателно заобиколени. Скоро се убедих, че това наистина са различни търговски книжа. Изведнъж едно изречение изскочи пред очите ми и ме накара да забравя добросъвестното проучване на френския историк, отнасящо се до коварното убийство на брата на френския крал Шарл VI, поръчано от Жан Безстрашни – херцог на Бургундия .

В края на последната страница можеше да се прочете надпис със зелено мастило и с малко по-уверен почерк: „Писано от Макрол Юнгата по време на пътуването му нагоре по река Ксурандò. Да бъде връчено на Флор Естевес, където и да е тя. Хотел „Фландрия“, Антверпен“. В книгата бяха направени множество подчертавания и бележки със същия молив. Беше лесно да заключа, че за да не изгуби тези страници, нашият герой е предпочел да ги пази в джоба, предназначен за малко по-значими и академични цели.

Гълъбите не спираха да цапат благородната фигура на завоевателя на Майорка и зет на Сид, а аз зачетох шарените листове. Върху тях под формата на дневник Юнгата разказваше за несполуките, спомените, размишленията, мечтите и фантазиите си, докато се е изкачвал нагоре по реката – една от многото, които се спускат от планините, за да се изгубят в растителния полумрак на необятната джунгла.

Доста откъси бяха изписани с по-стабилен почерк; очевидно вибрациите от мотора на плавателния съд, с който е пътувал Юнгата, са били причина за това треперене, което отначало отдадох на често срещаната в този климат треска, неподатлива на каквото и да е лекарство или лечение

Дневникът на Юнгата, подобно на много негови писания, свидетелстващи за противоречивата му съдба, е неопределима смесица от различни жанрове: от тривиални разкази за ежедневни случки до изброяване на непроницаемите принципи на житейската му философия. Опитът да преработя тези страници би бил наивна глупост и би допринесъл твърде малко за изпълнението на първоначалната им цел – да пресъздадат ден по ден преживяванията му по време на това пътуване, от чиято монотонност и безполезност вероятно го е разсейвала работата му на летописец.

От друга страна, ми се струва справедливо заглавието на този дневник да носи името на мястото, където Макрол най-дълго се е наслаждавал на относително спокойствие, както и на грижите на Флор Естевес – стопанката на въпросното място, жената, която най-добре го е разбирала, споделяла е невероятния размах на мечтите му и мъчителната бъркотия на живота му.

Хрумва ми също, че за читателите може да е интересно да имат достъп и до други сведения за Макрол, свързани по един или друг начин с факти и лица, споменати в неговия Дневник. Затова събрах в края на книгата някои хроники, появили се в по-ранни издания и отнасящи се до нашия герой – струва ми се, че тук те заемат мястото, което действително им се полага.


 

 

Клуб Z публикува откъс от "Илона идва с дъжда" на Алваро Мутис (изд. Прозорец).

Вече мислех, че през ръцете ми са минали всички ръкописи, писма, документи, разкази и спомени на Макрол Юнгата и че онези, които са наясно с интереса ми към житейските му истории, са претърсили всички писмени следи за окаяното му скиталчество. Но случайността все още пазеше за мен любопитна изненада в момента, в който най-малко я очаквах.

Едно от тайните удоволствия по време на разходките ми из Готическия квартал на Барселона е да посещавам антикварните му книжарници. Според мен в тях има най-богат избор на книги, а собствениците им все още притежават изкусни умения, доставяща наслада интуиция и скрито познание, които са сред качествата на истинския книжар – вид, заплашен от неминуемо изчезване. Преди време свих по улица „Ботилерс“ и вниманието ми бе привлечено от витрината на стара книжарница, която през повечето време не работи, но предлага изключителни екземпляри на ненаситните колекционери. Онзи ден беше отворена. Прекрачих прага с благоговението, с което се влиза в храм на отдавна забравена религия.

Млад мъж с гъста черна брада на ортодоксален евреин, с лице като от слонова кост и воднисти черни очи, застинали в едва доловимо изражение на учудване, очакваше клиентите си зад купчина разбъркани книги и карти, които вписваше в каталог със старателен старовремски почерк. Усмихна ми се леко и като добър книжар, спазващ традициите, ме остави да се ровя между рафтовете, опитвайки се да остане възможно най-незабележим. Докато отделях няколко книги, които възнамерявах да закупя, неочаквано се натъкнах на красиво издание, подвързано с пурпурна кожа. От години търсех тази книга на П. Реймон, публикувана в Bibliothèque de l’École de Chartes  през 1865 г., чието заглавие само по себе си е обещаващо: Enquête du Prévôt de Paris sur l’assassinat de Louis Duc D’Orléans .

Така дългогодишното ми чакане бе възнаградено от тази прищявка на случайността, на която отдавна не смеех да се надявам. Взех екземпляра, без да го отгръщам, и попитах брадатия младеж за цената. Той произнесе цифрата с онзи категоричен, решителен и безапелационен тон, присъщ на горделивото му братство. Платих томчето без колебание заедно с останалите вече избрани книги. Излязох и седнах на една от пейките на малкото площадче със статуята на барселонския граф Рамон Беренгер Велики. Исках да се порадвам на придобивката си насаме, бавно и сладостно.

Докато разгръщах страниците, забелязах, че на задната корица има широк джоб, първоначално предназначен да съхранява карти и родословни дървета, които са допълвали увлекателния текст на професор Реймон. Вместо тях открих множество листове, повечето розови, жълти или небесносини, приличащи на фактури и счетоводни бланки.

Когато ги разгледах по-внимателно, си дадох сметка, че са покрити със ситен почерк, бих казал треперещ, дори трескав; беше използван лилав молив, чийто цвят от време на време е бил подсилван със слюнка от автора на смачканите ръкописи. Бяха изписани от двете страни, а оригинално отпечатаните букви и цифри бяха старателно заобиколени. Скоро се убедих, че това наистина са различни търговски книжа. Изведнъж едно изречение изскочи пред очите ми и ме накара да забравя добросъвестното проучване на френския историк, отнасящо се до коварното убийство на брата на френския крал Шарл VI, поръчано от Жан Безстрашни – херцог на Бургундия .

В края на последната страница можеше да се прочете надпис със зелено мастило и с малко по-уверен почерк: „Писано от Макрол Юнгата по време на пътуването му нагоре по река Ксурандò. Да бъде връчено на Флор Естевес, където и да е тя. Хотел „Фландрия“, Антверпен“. В книгата бяха направени множество подчертавания и бележки със същия молив. Беше лесно да заключа, че за да не изгуби тези страници, нашият герой е предпочел да ги пази в джоба, предназначен за малко по-значими и академични цели.

Гълъбите не спираха да цапат благородната фигура на завоевателя на Майорка и зет на Сид, а аз зачетох шарените листове. Върху тях под формата на дневник Юнгата разказваше за несполуките, спомените, размишленията, мечтите и фантазиите си, докато се е изкачвал нагоре по реката – една от многото, които се спускат от планините, за да се изгубят в растителния полумрак на необятната джунгла.

Доста откъси бяха изписани с по-стабилен почерк; очевидно вибрациите от мотора на плавателния съд, с който е пътувал Юнгата, са били причина за това треперене, което отначало отдадох на често срещаната в този климат треска, неподатлива на каквото и да е лекарство или лечение

Дневникът на Юнгата, подобно на много негови писания, свидетелстващи за противоречивата му съдба, е неопределима смесица от различни жанрове: от тривиални разкази за ежедневни случки до изброяване на непроницаемите принципи на житейската му философия. Опитът да преработя тези страници би бил наивна глупост и би допринесъл твърде малко за изпълнението на първоначалната им цел – да пресъздадат ден по ден преживяванията му по време на това пътуване, от чиято монотонност и безполезност вероятно го е разсейвала работата му на летописец.

От друга страна, ми се струва справедливо заглавието на този дневник да носи името на мястото, където Макрол най-дълго се е наслаждавал на относително спокойствие, както и на грижите на Флор Естевес – стопанката на въпросното място, жената, която най-добре го е разбирала, споделяла е невероятния размах на мечтите му и мъчителната бъркотия на живота му.

Хрумва ми също, че за читателите може да е интересно да имат достъп и до други сведения за Макрол, свързани по един или друг начин с факти и лица, споменати в неговия Дневник. Затова събрах в края на книгата някои хроники, появили се в по-ранни издания и отнасящи се до нашия герой – струва ми се, че тук те заемат мястото, което действително им се полага.


 

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Къде ще почивате на официалните празници през септември?