Article_top

Докато милиони граждани на Великобритания опустошават магазините преди Коледа, политическите им лидери са сложени на грила или във високоволтовата телевизионна фурна да се пекат "на живо" пред камерите на най-добрите журналисти. Те ги поливат обилно с лютив публицистичен сос, докато рязко усилват огъня, преди да спрат. Резулататът е "а л'англе"...

Няма нищо по-сочно от британско предизборно телевизионно шоу: то е информативно, задълбочено, хранително, горещо, с много подправки и немалко сарказъм или национален хумор между редовете. "Готвачите" са обикновено най-талантливите имена от Би Би Си, Ай Ти Ви или останалите големи медии, докато "печеното" се доставя от двете основни политически партии. Останалите служат за гарнитура.

Този декември донесе на британците не само Коледа, но и предсрочни избори, в които те трябва да си изберат ново правителство. То на свой ред трябва да реши уравнението, известно като "Брекзит". Този "Брекзит", който се превърна в нещо като митичното число 3,14: хем Британия да остане велика (поне в собствените си очи), хем да е постоянна  величина в световната геополитическа математика, с която да се съобразяват не само бившите й колонии... В търсене на тази магическа формула блестящите местни традиции в журналистиката от (дъблинчанина) Джонатан Суифт насам показват безпощадния си професионализъм. Те подлагат на такава термична обработка кандидатите да водят стадото, че дори дебелокожи и твърдоглави политици трудно се отървават с повърхностни изгаряния.

Хората от моето поколение, които са се интересували от тънкостите на втората най-древна професия, сигурно помнят епохалните усилия на един англичанин - сър Дейвид Фрост, който през далечната 1977 г. единствен успя да прикове на стената дебелокожия Ричард Никсън и да го принуди да си признае, а и да се разкае за прегрешенията, извършени по времето на "Уотъргейт". Дейвид Фрост, който си отиде от този свят преди 6 години от масивен инфаркт, задължително трябва да влезе в световната журналистическа кулинария, за да знаят идните поколения как се готви едно телевизионно предаване. 

От Суифт насам многобройна плеяда от интелигентни, аналитични, саркастични и понякога арогантни британски журналисти са оформяли не само политическия силует на Албиона, но до голяма степен са влияли и на останалия свят с майсторството си. От тях се учи и италианската легенда Ориана Фалачи, сигурно най-известната и най-влиятелната интервюираща и инквизираща обектите си журналистка на двайсети век. Който не вярва, да пита Хенри Кисинджър - докато е още жив - за какво най-много съжалява в дългия си живот. За това, че не е издържал на въпросите на Ориана. И е казал това, което тя е искала...

После дойде неуморимият Джеръми Паксмън. Ненадминат майстор в студиото, както и в писането. Тежка артилерия, както скромно казва за себе си една видна наша депутатка с дълбоко деколте и плитки интелектуални помисли.

Последваха Тим Себастиан и Стийвън Сакър. Първият води изгарящата рубрика Hard Таlк ("Тежък разговор") по Би Би Си дълги години, днес Стийвън Сакър даже го надминава по хапливост на езика... Сега "ротвайлерът" Андрю Нийл и конкурентът му Андрю Мар (и двамата от Би Би Си) се надпреварват кой да вдигне повече градуса на фурната, където ще се пекат кандидатите за мястото на Дизраели и Чърчил, на Маргарет Тачър или на Тони Блеър. И за да придобият нещата парадоксален характер, един от тези, които се въртят на ръжена, е също журналист: Александър-Борис Джонсън. Умен, отличен оратор, възпитаник на Оксфорд, прилично арогантен и умело лъкатушещ, той има всички шансове да поеме кормилото на кораба на Нейно Величество и да го изведе извън бурното и мътно общоевропейско море. Предполага се, че знае какъв курс да поеме след това. Кален в много битки, уволняван два пъти от престижни вестници за "артистична употреба на факти и събития",  Александър-Борис Джонсън има дебела кожа и тънко чувство за хумор, което често му помага в неприятни ситуации.

За разлика от много други държави, където журналистиката е често услужлива сервитьорка на властите, британските медии имат стари традиции и в тази област. На част от страниците си, или в ефира, те може и да се заиграват с един или друг политик, но когато дойде ред на наистина "тежката артилерия", тя стреля безпощадно както от коментарните редакционни статии, така и от солидните ефирни предавания, където са повечето "ротвайлери и хрътки". В този смисъл англичаните още вярват, че няма здраво общество с болна журналистика; че няма цяло стадо без добро куче пазач, което да лае и да хапе, когато на върха се покатерят крадци и мошеници. 

Типичен пример в това отношение е 70-годишният Андрю Нийл. Неговият агресивен прокурорски стил на интервюиране плаши всички политици, които са поканени да седнат срещу камерата му. Блестящ аналитичен ум, гарниран със солидно образование и дълъг стаж в медиите (в това число и на Мърдок), Нийл отправи безпрецедентно предизвикателство към Борис Джонсън да се яви на "разпит" пред него за 30 минути. Докато пиша тези редове, бившият журналист от "Таймс" , "Дейли телеграф" и "Стейтсмън" Борис Джонсън още се колебае дали да поеме хвърлената ръкавица, или да го сметнат за страхливец. Преди дни конкурентът му Джеръми Корбин се яви на разпит пред ротвайлера, при условие че и Борис ще бъде подложен на същия огън. Но колебанието на последния кара лейбъристите да мърморят недоволно, че Би Би Си не спазва обещанието всички да седнат "под ножа". По този повод Андрю Нийл заяви официално: "Винаги сме подхождали добронамерено и с надеждата, че политическите лидери ще участват. И в предишните избори те го правеха. Всички до един. Докато не стигнахме до този случай (с Джонсън - б.а.). Все още не е късно. Въпросите ни за интервюто са готови. Фурната е включена, както самият г-н Джонсън обича да казва." 

От кабинета на Борис-Александър обаче плахо отвърнаха, че досега премиерът е дал десетки интервюта, говорил е на още толкова десетки предизборни срещи и на хората им е дошло до гуша от излиянията на политиците.

На което ротвайлерът отвърна: "Няма закон, нито решение на Върховния съд, което да задължава г-н Джонсън да се яви на интервю пред Би Би Си. Но министър-председателят на нашата нация все някога ще трябва да се изправи пред президента Тръмп, пред президента Путин или пред китайския президент. Така че искането ми да се изправи половин час пред мен не е чак толкова голямо..."

Интересното в случая е, че Нийл минава за симпатизант на консерваторите. Но след интервюто му преди дни с Джеръми Корбин, от което последният излезе с дълбоки рани в областта на антисемитизма, сега екипът на Джонсън не бърза да го прати във фурната. Още повече че и устатият Найджъл Фараж беше добре нахапан от ротвайлера почти веднага след лидера на лейбъристите. Тези публични предизборни клади принуждават стратезите във всяка партия да премислят сто пъти дали да кажат "да" за интервю, особено пред майстори като Нийл. Даже една от звездите на Ай Ти Ви - миловидната и немного агресивна Джули Етчингъм, получи отказ от щаба на Борис Джонсън за интервю с него в най-гледаното време, известно на български като "прайм тайм".

Но ако Нийл е ротвайлерът, тогава вероятно другият шотландец - Андрю Мар, също от Би Би Си, е доберманът на "старата дама", както мнозина колеги тук наричат иконата на световната журналистика. Преди десетина дни Мар подложи Борис Джонсън на такъв труден разговор, на толкова детайлни и парливи въпроси, че гостът му излезе от студиото със залепнала на гърба риза. И понеже това се случи в момента, когато един друг Андрю, който се явява принц, син на Нейно Величество и брат на другия принц (Чарлз), беше опечен жив пред камерите на Би Би Си по негово желание - Борис Джонсън използва всичкия си речников запас, за да излезе жив от студиото на Мар. Нещо, което не се удаде на принц Андрю, който трябваше да обяснява, че няма нищо общо с оргиите на американския милиардер Джефри Ъпстейн, когото май самообесиха в затворническата килия, ако се вярва на популярния политически фолклор. След интервюто си пред "старата дама" принц Андрю загуби белия си кон, последната капка от публичното си уважение във Великобритания, както и приятната годишна рента от 270,000 паунда (около 626,000 лева), която по нареждане на милата му майка беше спряна with immediate effect, тоест на другия ден след интервюто, както пък се казва на английски...

Когато дебатите се водят с двамата основни кандидати, както беше на 6 декември, тогава водещият е по-неутрален, по-малко агресивен, стараейки се да създаде климат на "балансирана хармония" в студиото, така че неговите герои да се чувстват спокойни в мислите и отговорите си. В този контекст петъчният диригент на Би Би Си Ник Робинсън води настъпателна, но не враждебна битка с двамата лидери. Ако останем с примерите от политическата зоология, Ник Робинсън се претвори временно в телевизионна лисица, която умело примамва нарцисистичните кокошки в курника си, преди да ги захапе елегантно.

Много обигран коментатор и ученик на легендата Дайвид Димбълби, който в продължение на три десетилетия разпъваше на кръст британските политици от всякакъв сорт, калибър и цвят, Робинсън сподели в "Дейли телеграф", че след бутилка хубаво вино с неговия ментор Димбълби му казал как да води дуела: "Не се старай да изглеждаш много начетен. Не парадирай с това колко си умен... Помни, че си на сцената от името на зрителите!" Точно това и направи 56-годишният ученик (Робинсън) на 81-годишния си учител (Димбълби) - и двамата възпитаници на Оксфорд.

В тази специфична и почти миролюбива атмосфера Джонсън и Корбин оцеляха прилично, като според местните социологически барометри Джонсън спечели по точки с 52:48 срещу Корбин в последния предизборен дуел преди изборите на 12 декември. Според тях Джонсън бил по-добър в области като националната сигурност, икономиката и "Брекзит". Както и че "би стоял по-добре в ролята на премиер и бил по-харесван"... За сметка на това Корбин изпъкна като човек, на когото може да се вярва повече, който е по-близо до обикновените хора и по-справедлив в социалната област. Остават още няколко дни да разберем дали и избирателите мислят така.

Картината обаче коренно се променя, когато интервюиращите хищници са лице в лице с жертвите си на екрана. Тогава няма милост, особено ако играта се води от колеги като Нийл, Мар или Робинсън. Те се подготвят така, както правеше Ориана Фалачи: наточват си езиците, преди да започнат угощението в името на професията и на зрителите. И ръфането започва. 30 минути са напълно достатъчни един 90-килограмов политик да бъде "опечен, нарязан внимателно, изстискан като лимон и отпратен с хладна, но вежлива британска усмивка". Който е работил с англосаксонци, знае какво имам предвид. Империя не се гради с балканско кикотене.

Дори Найджъл Фараж, който се смята за почти непобедим в дебатите, не излезе цял от фурната след срещата с Нийл. За нещастие това се случи почти по времето, когато четирима от ключовите му съпартийци от Европейския парламент го напуснаха внезапно и той се оказа малко самотен на сцената, като един български политик - бивш журналист и бъдещ обшински съветник. В една бурна предколедна седмица тук президентът Тръмп беше mocked (осмян с подигравки), докато Фараж беше mogged - изоставен от колежката си Анунциата Рийс-Моуг, сестра на Джейкъб Рийс-Моуг. Тази почти римувана аристократична игра на думи (mocked - mogged) трудно може да се вкара в калъпа на българската журналистика без дълги обяснения. На срещата на НАТО в Лондон канадската телевизия Си Би Си успя да запише един взривоопасен разговор, в който президентът Тръмп беше осмян от колегите си от Канада, Нидерландия и Франция. Като домакин пред избори Борис Джонсън се дистанцира  внимателно от тях... Той добре знае, че Големия брат понякога върти и голяма тояга. Докато артистично-аристократичната Анунциата от могъщия клан Рийс-Моуг се смята, че е повлякла след себе си още трима отцепници, оставяйки гордия Фараж да плаче сам в "нощта на дългите ножове"...

Който от читателите на Клуб Z обича историята на гордия Албион, знае, че бащата на Джейкъб и Анунциата - Уилям Рийс-Моуг, беше един от стълбовете на Консервативната партия и дълги години главен редактор на "гръмовержеца" "Таймс". Сега синът му Джейкъб е дясната ръка на Александър-Борис и лицето на партията на торите в парламента. Той е и най-безупречно облеченият аристократ сред равните нему: обноските му са като на прочутия майор Томсън от още по-прочутия роман на френския писател Пиер Данинос.

Единствено един наш виден депутат може да се мери с Джейкъб по умението да съчетава в превъзходен финес скъпите си ризи, изящните костюми в неизменното райе, нежните стъкълца на очилцата и златните ръкавели на двойните маншети на ризата, които едва-едва покриват бутиковия швейцарски часовник. Естествено приликата между двамата свършва дотук. Прощавайте за отклонението. Просто исках да спомена някои детайли, защото "дяволът често е в детайлите", както казват англосаксонците. Всякакви алегории или прилики с други журналистически традиции и политически тресавища са абсолютно случайни. Да сме наясно.

--------------------------------------------------------------------------------------

Ето така изглежда в моите очи предизборна и предколедна Великобритания и най-вече нейната специфична журналистика. Флийт стрийт като неин символ отдавна го няма, както го няма и моят професор Дафин Тодоров, виенски възпитаник, бонвиван и европейски джентълмен, много напомнящ ми за самия Борис-Александър. Вместо това днес телевизионните звезди направляват общественото мнение. Повечето от тях идват от Оксфорд, Кеймбридж или други престижни университети, някои от най-добрите са шотландци (Нийл и Мар плюс покойният Джеймс Рестън, най-авторитетният глас на "Ню Йорк таймс" през последните 50 години); почти всички са минали през елитните печатни издания като "Таймс", "Икономист", "Дейли телеграф", "Скотсмън" и "Спектейтър", преди да овладеят телевизиите. Невероятна интелектуална и професионална машина. И това е само малка част от пейзажа.

"Всеки народ има такава журналистика, каквато заслужава", би казал оня покоен френски президент, на когото се приписват подобни думи, само че за правителствата. Ние може да намираме колкото си искаме кусури на британската журналистика, но понякога си струва скромно да замълчим и да се поучим от чуждия опит. Може и да научим нещо...

------------------------------------------------------------------------------------

И накрая остава само да разберем дали - и как - Андрю Нийл ще опече на шотландската си фурна бившия си колега Александър-Борис. Както самият той казва, "...от седмици го молим да ни определи ден, час и място... Досега нямаме отговор." На което Борис отговори:

"Аз съм първият министър-председател, който участва в два предизборни дебата лице в лице, безкрайни пресконференции и интервюта с всички видове Андрювци от Би Би Си. И ще продължа да се пека на този огън..."

Както казахме, фурната е нажежена, но героят да влезе в нея още се очаква.

 

Докато милиони граждани на Великобритания опустошават магазините преди Коледа, политическите им лидери са сложени на грила или във високоволтовата телевизионна фурна да се пекат "на живо" пред камерите на най-добрите журналисти. Те ги поливат обилно с лютив публицистичен сос, докато рязко усилват огъня, преди да спрат. Резулататът е "а л'англе"...

Няма нищо по-сочно от британско предизборно телевизионно шоу: то е информативно, задълбочено, хранително, горещо, с много подправки и немалко сарказъм или национален хумор между редовете. "Готвачите" са обикновено най-талантливите имена от Би Би Си, Ай Ти Ви или останалите големи медии, докато "печеното" се доставя от двете основни политически партии. Останалите служат за гарнитура.

Този декември донесе на британците не само Коледа, но и предсрочни избори, в които те трябва да си изберат ново правителство. То на свой ред трябва да реши уравнението, известно като "Брекзит". Този "Брекзит", който се превърна в нещо като митичното число 3,14: хем Британия да остане велика (поне в собствените си очи), хем да е постоянна  величина в световната геополитическа математика, с която да се съобразяват не само бившите й колонии... В търсене на тази магическа формула блестящите местни традиции в журналистиката от (дъблинчанина) Джонатан Суифт насам показват безпощадния си професионализъм. Те подлагат на такава термична обработка кандидатите да водят стадото, че дори дебелокожи и твърдоглави политици трудно се отървават с повърхностни изгаряния.

Хората от моето поколение, които са се интересували от тънкостите на втората най-древна професия, сигурно помнят епохалните усилия на един англичанин - сър Дейвид Фрост, който през далечната 1977 г. единствен успя да прикове на стената дебелокожия Ричард Никсън и да го принуди да си признае, а и да се разкае за прегрешенията, извършени по времето на "Уотъргейт". Дейвид Фрост, който си отиде от този свят преди 6 години от масивен инфаркт, задължително трябва да влезе в световната журналистическа кулинария, за да знаят идните поколения как се готви едно телевизионно предаване. 

От Суифт насам многобройна плеяда от интелигентни, аналитични, саркастични и понякога арогантни британски журналисти са оформяли не само политическия силует на Албиона, но до голяма степен са влияли и на останалия свят с майсторството си. От тях се учи и италианската легенда Ориана Фалачи, сигурно най-известната и най-влиятелната интервюираща и инквизираща обектите си журналистка на двайсети век. Който не вярва, да пита Хенри Кисинджър - докато е още жив - за какво най-много съжалява в дългия си живот. За това, че не е издържал на въпросите на Ориана. И е казал това, което тя е искала...

После дойде неуморимият Джеръми Паксмън. Ненадминат майстор в студиото, както и в писането. Тежка артилерия, както скромно казва за себе си една видна наша депутатка с дълбоко деколте и плитки интелектуални помисли.

Последваха Тим Себастиан и Стийвън Сакър. Първият води изгарящата рубрика Hard Таlк ("Тежък разговор") по Би Би Си дълги години, днес Стийвън Сакър даже го надминава по хапливост на езика... Сега "ротвайлерът" Андрю Нийл и конкурентът му Андрю Мар (и двамата от Би Би Си) се надпреварват кой да вдигне повече градуса на фурната, където ще се пекат кандидатите за мястото на Дизраели и Чърчил, на Маргарет Тачър или на Тони Блеър. И за да придобият нещата парадоксален характер, един от тези, които се въртят на ръжена, е също журналист: Александър-Борис Джонсън. Умен, отличен оратор, възпитаник на Оксфорд, прилично арогантен и умело лъкатушещ, той има всички шансове да поеме кормилото на кораба на Нейно Величество и да го изведе извън бурното и мътно общоевропейско море. Предполага се, че знае какъв курс да поеме след това. Кален в много битки, уволняван два пъти от престижни вестници за "артистична употреба на факти и събития",  Александър-Борис Джонсън има дебела кожа и тънко чувство за хумор, което често му помага в неприятни ситуации.

За разлика от много други държави, където журналистиката е често услужлива сервитьорка на властите, британските медии имат стари традиции и в тази област. На част от страниците си, или в ефира, те може и да се заиграват с един или друг политик, но когато дойде ред на наистина "тежката артилерия", тя стреля безпощадно както от коментарните редакционни статии, така и от солидните ефирни предавания, където са повечето "ротвайлери и хрътки". В този смисъл англичаните още вярват, че няма здраво общество с болна журналистика; че няма цяло стадо без добро куче пазач, което да лае и да хапе, когато на върха се покатерят крадци и мошеници. 

Типичен пример в това отношение е 70-годишният Андрю Нийл. Неговият агресивен прокурорски стил на интервюиране плаши всички политици, които са поканени да седнат срещу камерата му. Блестящ аналитичен ум, гарниран със солидно образование и дълъг стаж в медиите (в това число и на Мърдок), Нийл отправи безпрецедентно предизвикателство към Борис Джонсън да се яви на "разпит" пред него за 30 минути. Докато пиша тези редове, бившият журналист от "Таймс" , "Дейли телеграф" и "Стейтсмън" Борис Джонсън още се колебае дали да поеме хвърлената ръкавица, или да го сметнат за страхливец. Преди дни конкурентът му Джеръми Корбин се яви на разпит пред ротвайлера, при условие че и Борис ще бъде подложен на същия огън. Но колебанието на последния кара лейбъристите да мърморят недоволно, че Би Би Си не спазва обещанието всички да седнат "под ножа". По този повод Андрю Нийл заяви официално: "Винаги сме подхождали добронамерено и с надеждата, че политическите лидери ще участват. И в предишните избори те го правеха. Всички до един. Докато не стигнахме до този случай (с Джонсън - б.а.). Все още не е късно. Въпросите ни за интервюто са готови. Фурната е включена, както самият г-н Джонсън обича да казва." 

От кабинета на Борис-Александър обаче плахо отвърнаха, че досега премиерът е дал десетки интервюта, говорил е на още толкова десетки предизборни срещи и на хората им е дошло до гуша от излиянията на политиците.

На което ротвайлерът отвърна: "Няма закон, нито решение на Върховния съд, което да задължава г-н Джонсън да се яви на интервю пред Би Би Си. Но министър-председателят на нашата нация все някога ще трябва да се изправи пред президента Тръмп, пред президента Путин или пред китайския президент. Така че искането ми да се изправи половин час пред мен не е чак толкова голямо..."

Интересното в случая е, че Нийл минава за симпатизант на консерваторите. Но след интервюто му преди дни с Джеръми Корбин, от което последният излезе с дълбоки рани в областта на антисемитизма, сега екипът на Джонсън не бърза да го прати във фурната. Още повече че и устатият Найджъл Фараж беше добре нахапан от ротвайлера почти веднага след лидера на лейбъристите. Тези публични предизборни клади принуждават стратезите във всяка партия да премислят сто пъти дали да кажат "да" за интервю, особено пред майстори като Нийл. Даже една от звездите на Ай Ти Ви - миловидната и немного агресивна Джули Етчингъм, получи отказ от щаба на Борис Джонсън за интервю с него в най-гледаното време, известно на български като "прайм тайм".

Но ако Нийл е ротвайлерът, тогава вероятно другият шотландец - Андрю Мар, също от Би Би Си, е доберманът на "старата дама", както мнозина колеги тук наричат иконата на световната журналистика. Преди десетина дни Мар подложи Борис Джонсън на такъв труден разговор, на толкова детайлни и парливи въпроси, че гостът му излезе от студиото със залепнала на гърба риза. И понеже това се случи в момента, когато един друг Андрю, който се явява принц, син на Нейно Величество и брат на другия принц (Чарлз), беше опечен жив пред камерите на Би Би Си по негово желание - Борис Джонсън използва всичкия си речников запас, за да излезе жив от студиото на Мар. Нещо, което не се удаде на принц Андрю, който трябваше да обяснява, че няма нищо общо с оргиите на американския милиардер Джефри Ъпстейн, когото май самообесиха в затворническата килия, ако се вярва на популярния политически фолклор. След интервюто си пред "старата дама" принц Андрю загуби белия си кон, последната капка от публичното си уважение във Великобритания, както и приятната годишна рента от 270,000 паунда (около 626,000 лева), която по нареждане на милата му майка беше спряна with immediate effect, тоест на другия ден след интервюто, както пък се казва на английски...

Когато дебатите се водят с двамата основни кандидати, както беше на 6 декември, тогава водещият е по-неутрален, по-малко агресивен, стараейки се да създаде климат на "балансирана хармония" в студиото, така че неговите герои да се чувстват спокойни в мислите и отговорите си. В този контекст петъчният диригент на Би Би Си Ник Робинсън води настъпателна, но не враждебна битка с двамата лидери. Ако останем с примерите от политическата зоология, Ник Робинсън се претвори временно в телевизионна лисица, която умело примамва нарцисистичните кокошки в курника си, преди да ги захапе елегантно.

Много обигран коментатор и ученик на легендата Дайвид Димбълби, който в продължение на три десетилетия разпъваше на кръст британските политици от всякакъв сорт, калибър и цвят, Робинсън сподели в "Дейли телеграф", че след бутилка хубаво вино с неговия ментор Димбълби му казал как да води дуела: "Не се старай да изглеждаш много начетен. Не парадирай с това колко си умен... Помни, че си на сцената от името на зрителите!" Точно това и направи 56-годишният ученик (Робинсън) на 81-годишния си учител (Димбълби) - и двамата възпитаници на Оксфорд.

В тази специфична и почти миролюбива атмосфера Джонсън и Корбин оцеляха прилично, като според местните социологически барометри Джонсън спечели по точки с 52:48 срещу Корбин в последния предизборен дуел преди изборите на 12 декември. Според тях Джонсън бил по-добър в области като националната сигурност, икономиката и "Брекзит". Както и че "би стоял по-добре в ролята на премиер и бил по-харесван"... За сметка на това Корбин изпъкна като човек, на когото може да се вярва повече, който е по-близо до обикновените хора и по-справедлив в социалната област. Остават още няколко дни да разберем дали и избирателите мислят така.

Картината обаче коренно се променя, когато интервюиращите хищници са лице в лице с жертвите си на екрана. Тогава няма милост, особено ако играта се води от колеги като Нийл, Мар или Робинсън. Те се подготвят така, както правеше Ориана Фалачи: наточват си езиците, преди да започнат угощението в името на професията и на зрителите. И ръфането започва. 30 минути са напълно достатъчни един 90-килограмов политик да бъде "опечен, нарязан внимателно, изстискан като лимон и отпратен с хладна, но вежлива британска усмивка". Който е работил с англосаксонци, знае какво имам предвид. Империя не се гради с балканско кикотене.

Дори Найджъл Фараж, който се смята за почти непобедим в дебатите, не излезе цял от фурната след срещата с Нийл. За нещастие това се случи почти по времето, когато четирима от ключовите му съпартийци от Европейския парламент го напуснаха внезапно и той се оказа малко самотен на сцената, като един български политик - бивш журналист и бъдещ обшински съветник. В една бурна предколедна седмица тук президентът Тръмп беше mocked (осмян с подигравки), докато Фараж беше mogged - изоставен от колежката си Анунциата Рийс-Моуг, сестра на Джейкъб Рийс-Моуг. Тази почти римувана аристократична игра на думи (mocked - mogged) трудно може да се вкара в калъпа на българската журналистика без дълги обяснения. На срещата на НАТО в Лондон канадската телевизия Си Би Си успя да запише един взривоопасен разговор, в който президентът Тръмп беше осмян от колегите си от Канада, Нидерландия и Франция. Като домакин пред избори Борис Джонсън се дистанцира  внимателно от тях... Той добре знае, че Големия брат понякога върти и голяма тояга. Докато артистично-аристократичната Анунциата от могъщия клан Рийс-Моуг се смята, че е повлякла след себе си още трима отцепници, оставяйки гордия Фараж да плаче сам в "нощта на дългите ножове"...

Който от читателите на Клуб Z обича историята на гордия Албион, знае, че бащата на Джейкъб и Анунциата - Уилям Рийс-Моуг, беше един от стълбовете на Консервативната партия и дълги години главен редактор на "гръмовержеца" "Таймс". Сега синът му Джейкъб е дясната ръка на Александър-Борис и лицето на партията на торите в парламента. Той е и най-безупречно облеченият аристократ сред равните нему: обноските му са като на прочутия майор Томсън от още по-прочутия роман на френския писател Пиер Данинос.

Единствено един наш виден депутат може да се мери с Джейкъб по умението да съчетава в превъзходен финес скъпите си ризи, изящните костюми в неизменното райе, нежните стъкълца на очилцата и златните ръкавели на двойните маншети на ризата, които едва-едва покриват бутиковия швейцарски часовник. Естествено приликата между двамата свършва дотук. Прощавайте за отклонението. Просто исках да спомена някои детайли, защото "дяволът често е в детайлите", както казват англосаксонците. Всякакви алегории или прилики с други журналистически традиции и политически тресавища са абсолютно случайни. Да сме наясно.

--------------------------------------------------------------------------------------

Ето така изглежда в моите очи предизборна и предколедна Великобритания и най-вече нейната специфична журналистика. Флийт стрийт като неин символ отдавна го няма, както го няма и моят професор Дафин Тодоров, виенски възпитаник, бонвиван и европейски джентълмен, много напомнящ ми за самия Борис-Александър. Вместо това днес телевизионните звезди направляват общественото мнение. Повечето от тях идват от Оксфорд, Кеймбридж или други престижни университети, някои от най-добрите са шотландци (Нийл и Мар плюс покойният Джеймс Рестън, най-авторитетният глас на "Ню Йорк таймс" през последните 50 години); почти всички са минали през елитните печатни издания като "Таймс", "Икономист", "Дейли телеграф", "Скотсмън" и "Спектейтър", преди да овладеят телевизиите. Невероятна интелектуална и професионална машина. И това е само малка част от пейзажа.

"Всеки народ има такава журналистика, каквато заслужава", би казал оня покоен френски президент, на когото се приписват подобни думи, само че за правителствата. Ние може да намираме колкото си искаме кусури на британската журналистика, но понякога си струва скромно да замълчим и да се поучим от чуждия опит. Може и да научим нещо...

------------------------------------------------------------------------------------

И накрая остава само да разберем дали - и как - Андрю Нийл ще опече на шотландската си фурна бившия си колега Александър-Борис. Както самият той казва, "...от седмици го молим да ни определи ден, час и място... Досега нямаме отговор." На което Борис отговори:

"Аз съм първият министър-председател, който участва в два предизборни дебата лице в лице, безкрайни пресконференции и интервюта с всички видове Андрювци от Би Би Си. И ще продължа да се пека на този огън..."

Както казахме, фурната е нажежена, но героят да влезе в нея още се очаква.

Коментари

Истинско удоволствие

за четене. Благодаря!
geg's picture
geg
geg

Ами прекрасен съвет:

"Не се старай да изглеждаш много начетен. Не парадирай с това колко си умен.... "

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията

Анкета

Само Нено Димов ли е виновен за водната криза и боклука?