Наброски за привидността на нещата и безобидните уж дрешки, с които Злото обича да се кипри.

Великото прозрение на тази песен - пък и на целия мюзикъл "Кабаре" от 1972 г., който навремето спечелва 8 Оскара - е в краткия път от невинната забава до необратимата заплаха. От сълзливата мелодичност до маршовата безцеремонност. Колко лесно демокрацията може да се изроди в диктатура.

Навярно ще речете, че е банално, но изглежда често трябва да се напомня: Онова, което свършва в гигантско престъпление, често започва като нещо незлобливо, простодушно, чистосърдечно и миловидно. Едно красиво момче извисява непорочно гласче в безвредна сантиментална песничка - която секунди по-късно вече кънти като марш, настъпващ и мачкащ неумолимо. Гениално.

Tomorrow belongs to me e написана от американския композитор Джон Кандър, текстът е на Фред Еб. Малцина обаче знаят, че за първообраз им служи германската народна песен In einem kühlen Grunde, по известното любовно стихотворение от 1809 г. на Йозеф фон Айхендорф, един от символите на немския романтизъм. Онази музика написва Йохан Фридрих Глюк през 1814 г. Романтика, любов, красота. Чуйте я, взаимстването е очевидно:

 


Tomorrow belongs to me има и немска версия, озаглавена Der morgige Tag ist mein. В "Кабаре" я изпълнява певецът и актьор Марк Ламбърт. Ролята на русолявия хлапак от Хитлерюгенд пък се играе от германския актьор Оливер Колиньон, по време на снимките е бил 15-годишен. Свои версии на песента по-късно пускат различни изпълнители, вкл. и неонацистки рок банди (напр. Radikahl), но и творци от класата на Бликса Баргелд и неговите Einstürzende Neubauten (това е изключителен пърформанс).

 

 

 

В тоя ред на мисли си струва да се отбележи и фактът, че националсоциалистическите маршове са предимно съвсем безобидни любовни мелодии, преливащи от сълзлив наивизъм, почит към природата и т.н. Маршът "Ерика" (Auf der Heide blüht ein kleines Blümelein) - за който се твърди, че бил любим и на Аугусто Пиночет - например разказва за цъфтящо в пустошта малко цвете, изтравниче. То се нарича Ерика - както и русото девойче, вярна любима на лирическия герой. Женското име Ерика произхожда от наименованието на изтравничето. (Дължа известно извинение за линковете, в някои страни това съдържание е забранено и подсъдно, но за нуждите на просвещението е неизбежно).

 

 

Друга популярна маршова песен на Вермахта е "Лоре, Лоре, Лоре" (Im Wald, im grünen Walde). Там пък иде реч за малката щерка на горския. Малката Лоре (17-18-годишна) стреля също толкова добре, колкото и баща си. Да, ама таткото прострелва елен, докато Лоре поразява баш сърцето на младежа.

 

 

В друга германска войнишка песен от Втората световна война - In einem Polenstädchen - героят си проси целувка от красиво полякинче (най-красивото момиче, дето можело да се открие в Полша). Да, ама девойката се дърпа, не дава целувка, макар че дойчовският солдат продължава с ухажването. В третата строфа загадката се разплита, и то по зловещ начин: в развъдник за шарани откриват труп с бележка в ръката, на която пише "Целунах веднъж, и тежко заплатих". Много хитроумна пропаганда, нали?

 

 

Думата ми е за друго. С тези весело-любовни мелодийки Вермахтът гази из Европа. С уж наивните и безобидни "Ерика" и "Лоре" на уста се вършат огромни злини, масови убийства, смазват се народи, изличават се етноси. Налага се жестока, тотална диктатура.

И няма гаранция, че утрешният ден няма да им принадлежи. Пак.

Текстът на автора е от профила му във фейсбук. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.