От няколко месеца на перничани хич не им е лесно. Първо им свърши водата, след това ги натрови местният ТЕЦ. Воден режим и мръсен въздух – скоро ще се превърнат в български стандарт. Както бихме накъдрили онзи стар виц  – животът в България скоро ще се поема изцяло от здравната каса. И е учудващо защо тази пернишка трагедия не успява да намери съпричастност в сърцата на останалите българи. Като че ли солидарността и разбирането за кризата, пред която са изправени близо 120 хиляди души, е нещо далечно и откъснато.  

От няколко дни идеята да се напълни пресъхналият язовир „Студена“ от язовир „Бели Искър“, като водата мине през водните резерви на София, среща критични и дори егоистични коментари. Едва ли не софиянци не си дават водата на перничани. Та, нима през последните години Перник не стана, образно казано, един от големите квартали на София? Хиляди перничани всеки ден пътуват по магистрала „Люлин“, Северната тангента, Владая, за да дойдат на работа в съседния по-голям град. Ако, не дай си Боже, плъзнат някакви зарази и болести заради водния режим, къде ще се лекуват тези хора? Най-вероятно - в софийските болници. Как си представяте да сложим под карантина една цяла област, в която немалка работна сила всеки ден пътува и пребивава в столицата?

Случаят „Перник“ е показателен, че никой не е застрахован от поредната управленска и престъпна неадекватност на местно и национално ниво. Преди три години се борехме с наводненията, сега ни застигна сушата. Под специален режим са и в Шумен, Ботевград, Ловеч, Габрово, Сливен. Така че надигащата се водна криза вероятно няма да се ограничи само и единствено с Пернишка област. 

Такива моменти са най-сериозният тест за това имаме ли адекватни институции, но имаме ли и гражданско общество в България. По традиция сме си съгласни, че политиците и чорбаджиите са най-голямото зло, което е родило българската земя. Наблюдаваме пасивно и сеирджийски. Тия в парламента мислят само за себе си – българската политика е един евтин театър от статисти, повярвали си, че са голямата работа. А когато се подпукат едрите бизнесмени и някой от тях започне да плаче по медии, че го мачкат, пляскаме с ръце и се надяваме да свърши с екшън.  

Ако някой реши да си търси правата и да протестира заради простата идея, че трябва да има закон и ред в нашата държава, го гледаме със съмнение. Липсата на солидарност ни докара дотам да се раздробим в система, в която всяка група се спасява както може. Лекари, учители, полицаи, военни, политици, ресторантьори и хотелиери, зърнарите с техните трактори, автопревозвачи с тирове и автобуси, строители, таксиметрови шофьори, журналисти – списъкът няма свършване. Има и очевидно етническо разделение, колкото и да се тупаме в гърдите, че сме толерантен народ.

В тази разпарчетосана среда всяка група лесно е манипулируема. Кой когато има нужда може да извади свиневъдите да го защитават, друг собствениците на казани за ракия, хазартният бизнес - футболните фенове, кандидатът за главен прокурор – нацепени батки... Пазарува се на дребно.  

Атомизацията в българското общество от години е в ход. И тук въпросът не е какви са причините за него – те са многобройни и всеки може сам да ги даде, а как да живеем заедно оттук насетне. Това е всичко друго, но не и общество.