Един актьор се продава, пренебрегвайки вкусовете и убежденията си. Романът за неговото падение е „Мефистофел“ (1936 г.) от Клаус Ман, който вече е по книжарниците от издателство „Кръг“. Първият син на прочутия европейски интелектуалец Томас Ман, който е сред най-важните представители на немскоезичната литература на изгнанието, пише един от първите в света антинацистки романи. Неговият герой е актьорът Хендрик Хьофген, „едно същество покварено до дъното на душата си, символ на суетата и кариеризма, изобщо молиеровски образ“, както казва писателят и драматург Лион Фойхтвангер (автор на „Гоя, или Трудният път към прозрението“).

От провинциален актьор Хендрик става главен интендант на държавните театри, ползвайки се с благоволението на хитлеристката върхушка. За издигането си той използва всякакви средства – сплетничи, лицемерничи, мами и лъже. Превръща се в скрит Мефистофел. Макар да е напълно безчувствен, у него са останали две неща – страхът от обречената загуба на Третия райх и болезненото осъзнаване, че е станал палячо на нацистите.

Заслужава ли си труда да се пише роман за такава фигура? Клаус Ман отговаря сам в едно интервю:

„Вместо характер у този Хендрик има само амбиция, суета, жажда за слава, инстинкт за действие. Той не е човек, само комедиант – символ на един напълно комедиантски, най-дълбоко лъжлив, измамнически режим. Артистът триумфира в държавата на лъжците и измамниците. „Мефистофел” е роман за една кариера в Третия райх.”

Макар авторът да уточнява в бележка накрая на романа и в интервюта, които дава след публикуването на „Мефистофел”, че изобразява типове герои, а не конкретни портрети, един от прототипите на Хендрик е ясен – неговият зет и съпруг на сестра му Ерика – Густав Грюндгенс. Осиновеният син на Грюндгенс издейства съдебна забрана за публикуване на романа след първото му издаване в Западна Германия от началото на 60-те.

След седем години съдебни заседания Върховният съд забранява книгата. Тя продължава да излиза в Източна Германия и в чужбина и става бестселър. През 1981 г. забраната е отменена и романът е публикуван отново в Западна Германия.

Българският превод е на Никола Георгиев, последно публикуван през 1982-ра, а корицата е на дизайнера Дамян Дамянов.

Клаус Ман (1906–1949) предизвиква обществен отзвук не само с творчеството си, но и със скандалния си личен живот – хомосексуалист, пристрастен към наркотиците, който има обтегнати отношения с баща си. В автобиографичната си книга „Повратната точка” той признава, че винаги е изпитвал комплекса на „бащината сянка върху моя път”.

Представяме ви откъс от „Мефистофел“:

VII
Пактът с дявола

Горко ни, помрачи се небето над тая страна. Бог отвърна лицето си от тая страна, река от кръв и сълзи се излива по улиците на всички ней­ни градове.

Горко ни, тази страна е омърсена и никой не знае кога ще може пак да се очисти – с какво въз­мездие и с какъв огромен влог в щастието на чо­вечеството ще може да изкупи тя тъй безмерния си позор? Скръвта и сълзите изметът пръска от всички улици на всички нейни градове. Онова, ко­ето е било красиво, е опетнено, което е било ис­тинно, е заглушено от крясъците на лъжата.

Мръсната лъжа си присвоява властта в тая страна. Тя крещи по събрания, от високоговори­телите, от колоните на вестниците, от филмо­вия екран. Когато зине, от пастта ù се разнася смрад като от гной и чума; много хора прогонва зловонието от тая страна, но принудени ли са да останат, страната се превръща в затвор за тях – тъмница, в която вони.

Горко ни, носят се апокалиптичните конни­ци, тук се настаниха те и наложиха гнусното си владичество. Оттук те искат да завладеят све­та: защото такива са помислите им. Над всички земи искат да властват и над моретата. Навред трябва уродливият им образ да бъде почитан и уважаван. На грозотата им трябва да се дивят като на нова красота. Там, където днес още им се смеят, утре трябва да лежат по корем пред тях. Те са решени да подпалят света със своята война, за да го унижат и покварят след това – така как­то днес вече унижават и покваряват страната, която владеят: нашата родина, над която небе­то се е помрачило и от която Бог гневно е отвър­нал лице. Нощ е в нашата родина. Злите господари пътуват по нейните земи – с големи автомобили, самолети или специални влакове. Усърдно пъту­ват нагоре-надолу. По всички пазарища бръщоле­вят своите лъжи. Навред, където се появят те или долните им помагачи, угасва светлината на разума и настава мрак.

Актьорът Хендрик Хьофген се намираше в Испания, когато благодарение на интригите в двореца на достолепния райхспрезидент и ге­нерал-фелдмаршал онзи човек с лаещия глас, ко­гото Ханс Миклас и заедно с него многобройни невежи и отчаяни хора наричаха свой „водач“, стана райхсканцлер. Актьорът Хендрик Хьоф­ген играеше ролята на елегантния авантюрист в един детективски филм, външните снимки за който се правеха в околностите на Мадрид. След напрегнатия ден той се прибра уморен в хотела, купи си вестници от портиера и засти­на от ужас. Как – нима бе възможно оня устат самохвалко, на когото толкова често се бяха надсмивали в кръга на духовити и прогресивно настроени другари, да стане изведнъж най-сил­ният човек в държавата?! „Та това е ужасно – каза си актьорът Хьофген. – Ужасна изненада! А аз бях твърдо убеден, че на тия нацисти не бива да се гледа сериозно! Как загазихме сега!“

Той стоеше в красивия си бежов пролетен кос­тюм във фоайето на хотел „Риц“, където публи­ка от най-различни националности обсъждаше непредвещаващите нищо добро събития в Герма­ния и тяхното отражение върху борсата. Горещи и ледени тръпки побиха бедния Хендрик, като си помисли какво можеше да го очаква. Много хора, на които той винаги бе правил само зло, щяха може би сега да получат възможност да му отмъстят. Цезар фон Мук например: о, да беше се държал мал­ко по-добре с поета на кръвта и земята, вместо да отхвърля всичките му пиеси! Какви непростими грешки бе направил той – сега разбра това, а беше вече късно. Твърде късно, сред нацистите имаше сума непримирими врагове. Дори за малкия Ханс Миклас си спомни потресеният Хендрик – какво не би дал сега да не се бе стигнало до оня злощастен инцидент в Хамбургския художествен театър! Каква дреболия бе станала тогава повод за едно спречкване, чиито последици след толкова време се оказваха тъй печални? Някаква актриса на име Лоте Линдентал: твърде възможно и самата тя да беше станала изведнъж важна личност, която в решителна степен можеше да бъде полезна или да напакости на човека...

Сподкосени колене Хендрик влезе в асансьора. Отказа една среща за вечерта, която бе уговорил с неколцина колеги. Поръча да му донесат вече­рята в стаята. След като изпи половин бутилка шампанско, самоувереността му се възвърна до­някъде.

Трябваше да запази самообладание, да се пази от панически настроения. Този така наречен „фюрер“ бе станал, значи, канцлер на райха – това бе доста лошо! Все пак той още не беше диктатор и по всяка вероятност изобщо нямаше да стане такъв. „Хората, които го докараха на власт, тия национал-германци, ще внимават много той да не им се качи на главата“ – разсъждаваше Хендрик. После се сети и за големите опозиционни партии, които в края на краищата все още съществуваха. Социалдемократите и комунистите щяха да ока­жат съпротива – може би въоръжена съпротива: така реши Хендрик Хьофген в хотелската си стая при половин бутилка шампанско, не без сладост­ни тръпки на ужас. Не, работата още далеч не беше стигнала до националсоциалистическа дик­татура! Може би дори изненадващо бързо щеше да настъпи някакъв обрат: опитът да се хвърли германският народ в ръцете на фашизма можеше да завърши със социалистическа революция. Тако­ва нещо бе твърде възможно и тогава щеше да се окаже, че актьорът Хьофген бе спекулирал неи­моверно хитро и далновидно. Но дори да приеме­ше, че нацистите ще останат на власт: за какво най-после имаше той: Хьофген, да се страхува от тях? Не принадлежеше към никоя партия, не беше евреин. Преди всичко този факт – че не беше евреин – му се стори изведнъж неимоверно успоко­ителен и важен. Какво неочаквано и значително преимущество, по-рано той съвсем не си бе давал сметка за това! Той не беше евреин, значи, всичко можеше да му бъде простено, дори това, че бе до пуснал да го аплодират като „другар“ в кабарето „Буревестник“. Той беше русокос ренанец. Също и баща му Кьобес беше русокос ренанец, преди коси­те му да побелеят от финансови неволи. Имайка му Бела, и сестра му Йози също бяха неоспоримо русокоси ренанки.

– Аз съм русокос ренанец – затананика си Хен­дрик Хьофген, развеселен от шампанското и от резултата на своите размишления, и си легна в добро разположение на духа.

На другата сутрин, разбира се, той отново се почувства доста угнетен. Как щяха да се от­насят сега с него колегите му, които никога не бяха излизали на сцената на „Буревестник“, нито пък някога бяха наричани „културболшевики“ от поета Цезар фон Мук? Инаистина, когато по­теглиха заедно за външните снимки, му се сто­ри, като че ли се държат малко студено с него. Само комикът евреин подхвана по-дълъг разговор с него, което можеше да се изтълкува по-скоро като обезпокоителен признак. Тъй като Хендрик се чувстваше изолиран и вече малко нещо като мъченик, той стана опърничав и невъздържан. На комика даде да разбере, че нацистите много скоро щели да се провалят и да станат за смях. Дребничкият хуморист обаче забеляза плахо:

– О, не... докопат ли се веднъж до властта, те дълго ще останат. Дано само даде Господ да се по­вразумят и да бъдат по-снизходителни към та­кива като нас. Ако човек си стои съвсем, съвсем мирно и тихо, не може да му се случи кой знае как­во – изрази надежда смешникът, която Хендрик дълбоко в себе си споделяше, макар че беше твър­де горд да я изрази гласно.

Лошото време попречи на трупата немски ак­тьори да снимат няколко дни на открито; бяха принудени да останат в Мадрид до края на февруари. Новините, които идваха от родината, бяха противоречиви и тревожни. Изглеждаше вън от всякакво съмнение, че Берлин е изпаднал в истин­ски делириум на въодушевление от идването на националсоциалистическия райхсканцлер. Съвсем другояче стояха нещата – ако можеше да се вярва на съобщението във вестниците и на частните сведения – в Южна Германия и особено в Мюнхен. Някои твърдяха, че можело да се очаква отделя­нето на Бавария от райха и провъзгласяването на вителсбахската монархия. Ала може би това бяха само празни слухове или поне тенденциозни преувеличения. Във всеки случай беше по-разумно човек да не се осланя твърде много на тях и де­монстративно да изтъква симпатиите си към новата власт. Така и правеха немските артисти, които бяха събрани в Мадрид, за да снимат детек­тивския филм. Младият любовник – хубав мъж с дълго, звучащо по славянски име – започна извед­нъж да се хвали, че бил от години член на Нацио­налсоциалистическата германска работническа партия, което досега настойчиво бил премълча­вал; партньорката му, чиито меки, тъмни очи и леко извит нос навеждаха на съмнения в чисто­тата на германската ù раса, даде да се разбере, че кажи-речи е сгодена за един висш функционер от същата партия; еврейският комик обаче видимо ставаше все по-унил.

Хьофген от своя страна реши да възприеме най-простата и най-резултатна тактика: обгър­на се с тайнствено мълчание. Никой не биваше да подозира колко много тревоги имаше да крие той. Защото новините, които получи от госпо­жица Бернхард и от другите предани приятели в Берлин, бяха съкрушителни. Роза пишеше, че трябвало да бъдат готови за най-лошото. Гово­реше с неясни намеци за „черни списъци“, които нацистите водели още от години насам и в кои­то не липсвали имената нито на тайния съвет­ник Брукнер, нито на професора, нито на Хен­дрик Хьофген. Професорът се намирал в Лондон и на първо време смятал да не се връща в Берлин. Госпожица Бернхард внушаваше на своя Хендрик засега и той да стои далеч от германската сто­лица – ледени тръпки полазиха по гърба му, кога­то прочете това. Довчера само той беше един от най-изтъкнатите, а сега изведнъж трябваше да стане изгнаник. Не му беше никак лесно да запази невъзмутимото си изражение пред мнителните колеги и да бъде тъй непринуден и „разложен“ на снимките, както се очакваше от него.

Когато групата вече се готвеше за връщане в родината и дори еврейският комик започна с угри­жено лице да стяга куфарите си, Хендрик заяви, че важни преговори по филмови въпроси го заставят да замине за Париж. Мисълта му беше: „Трябва да печеля време“. Едва ли би било благоразумно да се покаже точно сега в Берлин. След няколко седмици духовете вероятно ще се успокоят...

Ала тепърва предстояха зашеметяващите изненади. Когато Хьофген пристигна в Париж, първото, което научи, беше новината за пожа­ра в германския Райхстаг. Хендрик, свикнал от дългогодишната си практика в пресъздаването на мошенически роли да отгатва криминалните причинни връзки и нелишен от вроден усет за долнопробните комбинации на подземния свят, разбра веднага кой бе замислил и извършил това провокационно злодеяние: безогледната и при това инфантилна хитрост на нацистите се бе обучавала и подхранвала именно от онези фил­ми и театрални пиеси, в които Хендрик обикно­вено играеше главните роли. Хьофген не можеше да скрие от себе си, че в ужаса, който изпита от грубоватия трик с този палеж, се примеси и едно друго чувство – на удовлетворение и едва ли не на сладострастие. Единствено покварената фан­тазия на авантюристи можеше да се реши на тази нагла, лесно прозираща измама, която само и затова имаше успех, защото в самата Германия вече никой не смееше да вдигне глас срещу нея и защото останалият свят, повече загрижен за собственото си спокойствие, отколкото за нрав­ствеността на европейския политически живот, не проявяваше склонност да се намесва в зловещи­те афери на тази дълбоко подозрителна страна.

„Колко силно е злото! – си каза актьорът Хьоф­ген, потръпвайки от почтителен ужас. – Какво ли не може да си позволи и безнаказано да върши то! На тоя свят наистина всичко става така, както във филмите и пиесите, в които аз толкова чес­то съм бил героят.“ Това беше засега най-дръзка­та мисъл, която можеше да мине през главата му. Но в смътно прозрение, което още не искаше да признае пред себе си, той почувства за пръв път някаква тайнствена общност между собствено­то си същество и онази нечиста, покварена сфе­ра, където се замисляха и вършеха вулгарни зло­действа като този пожар.

На първо време, разбира се, Хендрик не беше разположен да размишлява надълго върху психологията на германските злодеи и върху това, което може би го свързваше с тези типове от измета; най-близкото бъдеще му създаваше достатъчно големи грижи. След пожара в Райхстага бяха арес­тувани в Берлин редица лица, с които той бе под­държал приятелски връзки, в това число и Ото Улрихс. Роза Бернхард бе напуснала службата си в театрите на „Курфюрстендам“ и бе заминала на бърза ръка за Виена. Оттам тя заклеваше с пис­ма приятеля си Хьофген за нищо на света да не стъпва на немска земя. „Иначе животът ти е в опасност!“ Така тревожно пишеше Роза от хотел „Бристол“ във Виена.

Хендрик смяташе, че може да приеме тези думи като романтично преувеличение. При все това не беше спокоен. От ден на ден отлагаше отпътува­нето си. Без работа и нервен се шляеше из париж­ките улици. Не познаваше града, пък и сега съвсем нямаше настроение да се наслаждава на неговото очарование или дори само да го забележи.

Това бяха горчиви седмици, най-горчивите може би, които някога бе преживявал. Не се виждаше с никого. Знаеше наистина, че някои от неговите познати бяха пристигнали в Париж, но не смееше да се свърже с тях. Пък и какво имаше да си каже той с тях? Те щяха да го нервират с патетични изблици на ужас от събитията в Германия – кои­то действително се развиваха все по-лудешки и по-страшно. Без съмнение тези хора бяха изгори­ли вече всички мостове към една родина, чиито тирани те така непримиримо мразеха. Те бяха вече емигранти. „Иаз ли съм емигрант?“ – се пи­таше уплашен Хендрик Хьофген. Но всичко у него се бунтуваше срещу едно такова признание.
От друга страна, през дългите самотни часо­ве, които прекарваше в хотелската си стая, по мостовете, улиците и кафенетата на Париж, у него започна да се надига някакъв неясен про­тест – здрав протест, най-доброто чувство, което някога го бе обладавало. „Принуден ли съм наистина да моля тази шайка убийци за прош­ка? – казваше си той тогава. – Нима съм зависим от тях? Няма ли името ми вече международна из­вестност? Аз мога навсякъде да се наложа – вярно е, че няма да бъде лесно, но все ще провърви. Как­во облекчение, какво избавление дори би било да се оттеглиш гордо и доброволно от една страна, където въздухът е отровен; с висок глас да обя­виш солидарността си с онези, които са решили да се борят срещу окървавения режим! Как чист бих се почувствал, ако можех въпреки всичко да взема такова решение! Скакъв нов смисъл, с как­во ново достойнство би се изпълнил тогава жи­вотът ми!“

В минути на подобни настроения, които го обземаха бурно и му доставяха някакво мрачно удовлетворение, но никога не траеха дълго, не­изменно се пробуждаше и потребността да види отново Барбара и дълго да разговаря с нея – с Бар­бара, която някога бе нарекъл своя добър ангел. Колко неотложно нужна му беше тя тъкмо сега! Ала той не беше чул нищо за нея от месеци насам, не знаеше дори къде се намира. „Вероятно си седи в имението на генералшата и нехае за нищо! – го­вореше си ядовито той. – Нали ù го бях предска­зал, че тя ще открие нещо интересно и във фа­шисткия терор. Така и трябваше да стане: аз съм мъченикът и се скитам по улиците на този чужд град, а тя в момента може би разговаря с някого от тия убийци и палачи, както едно време разго­варяше с Ханс Миклас…”

Тъй като самотата започваше да му тежи не­поносимо, той си играеше с мисълта да повика принцеса Тебаб от Берлин в Париж. Как освежи­телно и укрепващо щеше да му подейства да чуе отново ръмжащия ù смях, да докосне силната ù ръка, чиято кожа се усещаше грапава като кора на дърво! Да обърне гръб на Германия и да започне нов, волен живот с принцеса Тебаб: о, колко хуба­во и правилно би било това! Нима не можеше да стане то! Нима не беше в кръга на постижимото! Трябваше само да телеграфира в Берлин и още на следващия ден Черната Венера щеше да пристиг­не със зелените си ботуши и с червения плетен камшик в куфара. Хендрик сънуваше сладки и бун­товни сънища, в чийто център стоеше принцеса Тебаб. Сярки и вълнуващи краски си рисуваше той живота, който щеше да заживее заедно с нея. В началото можеха да изкарват хляба си като тан­цов дует в Париж, Лондон или Ню Йорк – Хендрик и Жулиета, двамата най-добри степ-танцьори в света. Но с танците навярно нямаше да свърши всичко. Хендрик обмисляше по-дръзки възмож­ности. От танцовия дует можеше да стане двой­ка авантюристи – колко забавно би било да играе веднъж и в истинския живот ролята на светски престъпник, която толкова често бе въплъща­вал във филми и театрални пиеси – с всичките ù опасности, с всичките ù последици! Рамо до рамо с тая разкошна дивачка, да мами и безцеремонно да разиграва едно ненавистно общество, което сега бе разкрило във фашизма истинския си от­вратителен лик – каква опияняваща мисъл! Дни наред Хендрик беше като обсебен от нея. Иможе би наистина щеше да направи първата стъпка за осъществяването ù и да телеграфира на тъмно­кожата принцеса – ако не се бе получило известие, което с един замах промени положението му.

Това тъй важно писмо беше от малката Ан­гелика Зиберт – кой би помислил, че тъкмо тя, която Хендрик така жестоко и високомерно бе отминавал, щеше още веднъж да играе такава решаваща роля в живота му! Колко отдавна не си бе спомнял Хьофген за малката Зиберт и сега, когато се опита да си представи лицето ù – ми­ловидното и плахо личице на тринайсетгодишно хлапе с присвити късогледи светли очи, – стори му се, че то винаги е било обляно със сълзи. Не пла­чеше ли малката Ангелика почти непрестанно? Ине беше ли ù давал той доста често повод за ридания? Хендрик си спомняше твърде ясно кол­ко непристойно се бе държал обикновено с нея... Ивъпреки всичко нежното ù своенравно сърце му бе останало вярно. Това учудваше Хендрик. Сдо­бри основания – защото съдеше за другите по себе си – той винаги очакваше от хората проява на се­бична непочтеност. Доброто дело, достойната и нежна постъпка го слисваше. Седнал в голата си хотелска стая, чиито стени и мебели вече така добре познаваше, че бе започнал да ги мрази и да се плаши от тях, той се разплака, като прочете писмото на Ангелика. Не само нервността и раз­дразнителността изтръгнаха тези ридания, но и едно искрено умиление пълнеше очите му със сълзи. Какво блаженство, какво възмездие за тол­кова много мъки би било за малката Ангелика, ако можеше да види, че той, за когото тя бе пролива­ла безкрайни сълзи, сега сам плачеше и че в края на краищата все пак нейната любов беше тази, коя­то пълнеше скъпоценните му, опасни и студени очи със солени сълзи. 

В писмото си Ангелика пишеше, че се намира­ла в Берлин, че имала възможност да се снима по малко във филми и че се чувствала горе-долу добре. Един преуспяващ млад режисьор си бил на­умил да се ожени за нея. „Но разбира се, аз и не мисля за това“ – пищеше тя и Хендрик не можа да не се усмихне, като го прочете: да, такава си беше тя – студена и недостъпна за ухажвания и предложения, колкото и примамливи да бяха те, своенравно обладана от непостижимото и вина­ги раздаваща чувствата си там, където те бива­ха пренебрегвани и отхвърляни. По време на сним­ките за някаква голяма бидермайеровска комедия тя се запознала с актрисата Линдентал – именно онази дама, която беше първата изпълнителка на сантиментални роли в Йена, но същевремен­но и приятелката на един националсоциалисти­чески офицер летец. Хендрик, който жадно и с ом­раза следеше немските събития във вестниците, знаеше, че този офицер летец беше един от най-могъщите хора в новия райх. Значи, и Лоте Лин­дентал беше станала влиятелна личност. Пред нея именно Ангелика Зиберт се бе застъпила с ус­пех в полза на Хендрик.

Свъзторжени краски се описваха в писмото респектиращият чар, умът, благостта и достой­ното държание на Линдентал. По мнението на Ангелина можело да се смята за сигурно, че тази добросърдечна и мила жена във всяко отношение ще упражнява най-благотворно влияние върху могъщия си приятел. Тя вече правела това и сега, особено по всички въпроси, отнасящи се до теа­търа. Големият човек проявявал благосклонен интерес към драмата, оперетата и операта. Не­говите любовници – или дамите, които той удос­тоявал с особеното си внимание – били повечето театрални актриси от пищния и сантимента­лен тип. На тях той охотно правел всевъзможни услуги, доколкото не се касаело за сериозни неща, а за такива забавни дреболии като например ка­риерата на някой артист. Малката Зиберт раз­казала на Лоте Линдентал, че Хендрик Хьофген се намира в Париж и не смее да се завърне в Герма­ния. Като чула това, фаворитката на всесилния добродушно се разсмяла. Че от какво се страху­вал този човек? – попитала тя с наивен поглед. Та нали Хьофген не е евреин, а русокос ренанец, пък и никога не е членувал в някоя партия. Освен това той бил забележителен актьор – госпожица Лин­дентал го била видяла в ролята на Мефистофел. „От хора като него ние никак не можем да се ли­шим“ – рекла скъпоценната дама и обещала още същия ден да поговори за този случай с могъщия си приятел. „Ами че Мене е либерален до мозъка на костите си – уверила първата изпълнителка на сантиментални роли от Йена, която би тряб­вало да знае това – и всички присъстващи усети­ли благоговеен трепет, задето тя благоволила да говори за страшния исполин с такъв задушевно интимен тон, – освен това той не е никак зло­паметен. Каквито и волности и малки щуротии да си е позволявал в миналото тоя Хьофген – за такива неща Мене проявява разбиране, щом се ка­сае за артист с достойнства. Главното в края на краищата е добрата сърцевина“ – казала донякъ­де безсмислено, но сърцато Лоте. Итя наистина изпълнила, каквото била обещала. Когато могъ­щият ù направил вечерната си визита, тя му се помолила: „Мене, бъди добричък!“. Наумила си била нещо: в комедията, с която щяла да дебютира в берлинския Държавен театър, неин партньор трябвало да бъде Хендрик Хьофген. „Никой не е така подходящ за тази роля, както той – бъбрела сантименталната. – Най-после и ти държиш на това да имам свестен партньор, когато изляза за пръв път пред берлинските съотечествени­ци!“ Генералът попитал дали Хьофген е евреин. Когато научил, че тъкмо обратното, става дума за гарантирано русокос ренанец, той обещал на „тоя приятел“ да не му се случи нищо лошо, в ка­квито и истории да е бил забъркан в миналото.

За благоприятния развой на разговора си с Мене госпожица Линдентал веднага съобщила на мал­ката си колежка Зиберт, която пък едва могла да изчака да уведоми Хендрик за щастливия обрат на нещата.

Итака, отминали бяха мрачните, нерадост­ни дни в Париж! Край на самотните разходки по булевард „Сен Мишел“, по брега на Сена или по „Шан-з-Елизе“, за чиято красота се бе показал толкова сляп! Беше ли се отдавал някога Хендрик Хьофген на дръзки и бунтарски мечти в пустата хотелска стая? Беше ли почувствал някога бурна­та и някак мрачно сладостна потребност да се пречисти, да се освободи, да заживее нов и волен живот? Той вече не знаеше това; докато стягаше куфарите си, всичко беше забравено. Тананикайки си от удоволствие и борейки се с изкушението да прави внезапни скокове във въздуха, той се втур­на към пътническото бюро „Томас Кук & Сие“ при „Мадлената“, за да си поръча билет за спалния ва­гон във влака за Берлин.

На връщане към хотела, който се намираше близо до булевард „Монпарнас“, Хендрик мина по­край кафене „Дю Дом“. Времето беше меко, навън седяха много хора, масите и столовете под лекото платнище бяха изнесени далеч насред тротоара. Хендрик се беше сгорещил от ходенето, поиска му се да поседне за четвърт час тук и да изпие чаша портокалов сок. Спря се, но като плъзна надменен поглед върху бъбрещото множество, той се пора­змисли. Каза си: „Кой знае що за хора може човек да срещне тук. Възможно е сред тях да има ста­ри познати, които е по-добре да отбягвам. Не е ли това кафене „дю Дом“ сборен пункт на емигран­тите? Не, не, по-добре да си продължа“. Итой понечи да се извърне, когато погледът му се спря на една групичка хора, насядали безмълвно около кръгла масичка. Хендрик се стъписа. Така много се уплаши, че усети, сякаш нещо го прободе в коре­ма, и за няколко секунди остана като прикован на мястото си.

Първо той позна госпожа Фон Херцфелд и едва тогава забеляза, че до нея седеше Барбара. Бар­бара беше в Париж, беше се намирала в Париж през цялото време близо до него, той бе тъгувал по нея, бе се нуждаел от нея, както никога досе­га, и тя живееше в същия град, в същия квартал, може би само на няколко къщи от него! Барбара беше напуснала Германия и сега седеше на тера­сата на кафене „Дю Дом“, седеше там до Хеда фон Херцфелд, въпреки че в Хамбург тя никак не беше близка с нея. Ала особени и сурови обстоятелства бяха събрали сега двете жени заедно... Те седяха на една маса. Идвете мълчаха, и двете имаха същия тъжно замислен и дълбок поглед, който сякаш бе устремен отвъд предметите в далечината.

„Колко бледа изглежда Барбара!“ – помисли си Хендрик, който имаше чувството, че тези същества срещу него в действителност изобщо не седяха там, а бяха рожба на възбудения му мозък, съществуваха само във въображението му, като негово видение. Ако бяха живи, защо не се движе­ха? Защо седяха така безмълвни и неподвижни и защо очите им бяха така тъжни?
Барбара беше подпряла слабото си бледо лице на ръката. Между тъмните ù, сключени вежди изпъкваше една сянка, която Хендрик по-рано не бе забелязал у нея; тя може би се бе появила от напрегнат, ожесточен размисъл и придаваше на лицето ù съсредоточен, почти гневен израз. Барбара носеше сив шлифер, а под високо вдиг­натата ù яка се виждаше яркочервен шал. Това одеяние и болезнено напрегнатата физиономия придаваха на осанката ù нещо стихийно и поч­ти страшно.

Бледа беше и госпожа Фон Херцфелд; но върху широката и мека повърхност на нейното лице липсваше заплашителният израз, в него се чете­ше само кротка тъга. Освен Барбара и Хеда на ма­сата седяха още някакво момиче, което Хендрик не беше виждал никога, и двама млади мъже, еди­ният от които беше Себастиан: Хьофген го позна по протегнатата напред глава, по премрежени­те, гледащи меко и замислено очи и по пепеляво­русия кичур, който падаше върху наведеното му чело.

Хендрик понечи да извика нещо, да поздра­ви, първият му порив беше да прегърне Барбара, да говори с нея – да говори с нея за всичко, както толкова често си го бе пожелавал и представял през всичките тия самотни дни. Ала в главата му мислите се гонеха една подир друга. „Как ли ще ме посрещнат? Ще почнат да ми задават въпро­си – какво бих могъл да отговоря? У мен, в пазва­та ми, е билетът за спалния вагон за Берлин, чрез посредничеството на две руси, доброжелателни жени аз, кажи-речи, съм се помирил с режима, кой­то е прокудил тия хора тук и който така често съм се клел пред Барбара да мразя непримиримо. Скаква ли презрителна усмивка ще ме погледне тоя Себастиан! Икак бих могъл да издържа погледа на Барбара, нейния тъмен, насмешлив, безмилостен поглед?... Трябва да бягам – май че никой още не ме е забелязал, те всички гледат така странно пред себе си. Трябва да се махна оттук, тази среща не е по силите ми…”

Седящите около масата все още не се помръд­ваха, погледите им сякаш минаваха през Хендрик като през въздух. Седяха неподвижни, сякаш вка­менени от някаква огромна болка, докато Хен­дрик бързо се отдалечаваше със ситни, вдървени крачки, така както бърза човек, който се мъчи в голям страх да избяга от някаква опасност, но все пак иска да скрие, че бяга.

(…)