„До Сантяго де Компостела на Четири Крака“ е опит да се опише  един стар и много популярен поклонически път по един по-забавен начин. Точно така, както го видях аз. 

През лятото на 2017 година напускам холандската пекарна, където последната една година бях пекар, за да тръгна по Камино Де Сантяго заедно със съпругата ми Дани. Идеята беше да си направим ваканция, която не включва лежане на плаж между руски туристи, варена царевица и настърган таратор.
В резултат на това се получи тази, надявам се, смешна книга. 

Редактор на книгата е Оля Стоянова а корицата е на Даниела Андонова.

Редакторът на този пътепис Оля Стоянова описва книгата така:

“Много книги има, които ни водят по Пътя към Сантяго. Има пътеписи, които ни описват всяко село, къща, чешма или завои по този поклоннически маршрут, други ни учат на търпение, трети пък са истински учебник по история – поне в няколко тома. Но в тази книга Стефан Стоянов прави нещо по-трудно – превежда ни от Сен Жан Пие дъо Пор до Сантяго де Компостела, с хумор. А подобно нещо не се случва всеки ден.

Разбира се, не е задължително да имате чувство за хумор, за да четете „До Сантяго де Компостела на четири крака“. Но така по-леко ще изминете тези 900 километра.”

БУРГОС – ХОРНИЛОС ДЕЛ КАМИНО 21 km
ОГЛУШИТЕЛЕН ИТАЛИАНСКИ ШЕПОТ

Тази сутрин град Бургос щеше да бъде събуден неприлично рано. Още по тъмно.

Причина за ранното събуждане на гражданите на Бургос бяха трима италианци, които преминаха в пет и половина сутринта през целия град на висок глас, придружени от един мълчалив хърватин. Апенинците можеха тепърва да излизат от Бургос, но гласовете им вече бяха пристигнали следващото градче по пътя и кънтяха под прозорците на още спящите испанци.

Тези италианци изглеждаха като трима пилигрими, но се усещаха като тримата тенори. Наблюденията ми показаха, че сънародниците на Лучано Павароти са изключително гръмогласни. Такива са дори когато шепнат, стараейки се да не събудят останалите в спалното помещение. Никакъв шанс няма да остане заспал човек, когато наблизо има буден италианец. 

Италианският шепот може да заглуши флекса на съседите от осми етаж, гърмящата чалга от съседния вход, кангото, разбвиващо къдравия плочник пред блока и всичко това - в акомпанимент от сирени за въздушна тревога.

Подозирам, че хората от Ботуша се раждат с по една Миланска скала в гърлото. Няма как иначе нещо толкова просто, като това къде се намира най-близката тоалетна, да ти бъде обяснено предимно в трета октава и това упътване да звучи като откъс от арията на Папагено от „Вълшебната флейта“ на Моцарт.

…

Групата пилигрими с изнесените на километри от тях гласове, изглеждаха като да спорят помежду си за нещо на живот и смърт. Аз напълно безуспешно се опитвах да разбера темата на този спор, провеждан на горно „до“. Стоях в засада и чаках да ми се даде възможност да хвана някоя друга италианска дума във въздуха. 

Успявах ли да го направя, я изследвах най-подробно и след като й направех аутопсия, се опитвах да определя нейното значение. В крайна сметка ми стана ясно, че италианците спореха за някакъв вид пица и чия майка я приготвя по правилния начин.

Хърватинът, който също беше част от тази компания вървеше тихо. Потракваше с щеки по асфалта и дебнеше като хищник въздуха на италианците да свърши и така да успее да се вмъкне с някое словосъчетание в разговора. От време на време дори успяваше. Абе тези хора наистина не говореха. Те дори не викаха. Те изпяваха това, което искат да кажат.

По едно време, след като беше вече започнало да се развиделява, на края на Бургос спорещите тенори рязко завиха вдясно и се отклониха от пътя. С Дани се зачудихме какво се случва и проверихме внимателно дали ние сме на прав път или те. Оказа се, че разсеяни в кулинарната си война, италианските поданици са завили погрешно и бяха на косъм да се върнат в Бургос по един друг много обиколен път. Не, че това беше лошо. Бургос е хубав град и си струва човек да се върне там поне още веднъж. След като се уверихме, че именно ние с Дани се движим в правилната посока, се намесихме и върнахме гладните за пицата на мама италианци в пътя, който ни бе посочен от жълтата стрелка.

…

След време оставихме далеч зад нас тримата тенори и хърватина, продължихме към целта за деня – а именно Орнийос дел Камино. Това градче беше на скромните 19 километра от Бургос и с това разстояние за изминаване, денят можеше да бъде определен като почивен. 

След като километрите за деня не бяха кой знае колко много, ми остана енергия да приготвя само с помощта на вилица едно доста прилично картофено пюре, което после се превърна в център на вниманието в малката кухня в албергето. По време на вечеря с Ришар и Франсоаз се заехме с това да си изберем алберге, което да ни приюти в следващия град, а именно в Кастройериз. Ришар отвори най-актуалния, най-новия и най-подробен пътеводител за Камино Франсез и започнахме да търсим. Албергето трябваше да отговаря на няколко условия: 

Да разполага с покрив, под него да има помещения, годни за спане и такива, които да разполагат с течаща вода и да могат да се ползват за баня. Задължително условие беше албергето да разполага и с кухня.

Търсихме, намерихме и си определихме среща. Който стигне първи, заплюва кревати на останалите. Заплюва ги внимателно, без да подгизва дюшеците. Беше напълно изключено да си препикаем територията, която по-късно ще ползваме за спане. В този момент нямахме ни най-малка представа, че албергето, което си бяхме избрали, щеше много да ни изненада….