Имало е всякакви времена – окъпани в кръв и надменност, потопени в сълзи, притиснати от нахална безнадеждност… Какво ли не познава светът, как ли не се е опитвал да поругае своето спасение… Какви ли пропълзявания не е практикувал, за да се измъкне от покрова на разперените Христови криле… Предполагам, че винаги е било трудно. Църквата винаги е била гонена, но и винаги е намирала начини да опонира на мира сего. И не само да му опонира, а да го разобличава, правейки го по-добър. Безброй мъченици тъкмо преди смъртта си са намирали сили да простят на своите убийци. И така напълно са ги обезоръжавали, инжектирайки във вкаменелите им души струи човечност, струи живот. Мъжествените са тези, заради които светът продължава да съществува.

А нашето време е тъжно. В него ги няма някогашните заплахи, но те не са и нужни. Защото скръбта е полепнала по всичко, което ни заобикаля. По стените. По автомобилите. По дрехите. По хората. Не можеш да я свалиш. Свикнали сме с нея. Дори ни е смешна. Или пък забавна. Писателите я възпяват. Художниците я рисуват като муза. Не, не е онази дълбока скръб по изгубения Рай, която е белег в сърцата на светиите. Това е по-скоро пиянски брътвеж на храбро оцелелия след тежък работен ден интересчия. Човек, обърнал две-три питиета, спомнил си мечтите от детството, на които бърза да се подиграе, за да ги обиди и да ги прогони от мислите си. Пуши цигари и цинично плюе през зъби, за да изглежда печен. Но не е печен. Тъгата, която ни заобикаля, е родена от недостиг на мъжество. Затова и вече врагът не се старае да убие човека, а да се изгаври с него. Липсата на храброст прави от човека посмешище…

Никой не иска да погледне в себе си. Всички залепяме маски на сериозност, зад които крием пребледнелия си уплах. Носим очила, които се затъмняват на слънце и с тях като щрауси се пазим от погледите си. Техниката е напреднала. Сигурен съм, че скоро ще измислят начин, по който да се движиш между хората, но да не ги виждаш. И ще го рекламират като антистрес устройство. Всъщност какво говоря… Този начин отдавна е измислен и имплантиран в главите ни. Нарича се егоизъм. Разликата е, че някога той е изглеждал срамен. Не на всички, но поне на храбреците, на готовите да се борят с него. Сега е лайфстайл. В момента светът приема, че са храбри егоистите. Само посмей да се отличаваш…

Всички ценности, лишени от мъжество, се превръщат в гротеска. Когато човек няма силата да погледне в себе си честно, привиква да приема фантазиите за реалност. Страхът те кара да се виждаш прекрасен въпреки недостатъците си. Тиранията започва да се нарича грижа. Самолюбието – обич. Подмазвачеството – добро възпитание. Сервилността – послушание. Бруталността – сила на характера. Простащината – прямост. Безобразието – талант… Всяка добродетел е превърната в свой отровен двойник, а оригиналът е взет на подбив. Тъжното е станало радостно, а радостното – тъжно… Разбира се, пресилвам думите. Скръбта никога не може да бъде друго освен скръб. Колкото и да се напрягаш да й се изкефиш…

Хубаво е измислила Църквата в началото на поста да си прощаваме. Човек да се примири с ближните си. И наистина искаме прошка… Най-често от приятелите си. Дотам ни стига куражът. Или до някоя роднина, която живее далеч и с която сме скарани от няколко години… Това не е достатъчно. Не е нищо просто да кажеш: „Прости и простено.“ Думите отлитат. Но те не могат да изчегъртат тъгата наоколо. Първият приятел и враг, първият далечен и близък, с когото трябва да се примириш, си самият ти. Но за да стане, трябва да се запознаеш със себе си. „Добър ден. Това съм аз. Не ме позна, нали? Отдавна не сме се срещали. Не ме харесваш, знам. Всъщност не можеш да ме гледаш. Искаш да съм някой друг. Някой известен. Някой свестен. Прости ми, за да идем заедно при другите, за да идем заедно при Христос, който също да ни прости!“

През целия пост се говори за покаяние, но се каят само грешните. Само провалилите се. Само тези, които имат мъжеството да понесат болката, която сами са си нанесли. „Съвършените“ не се разкайват. Те консумират своя рай тук и сега. И могат да проявят снизходителност, която да наричат прошка. И след която остава единствено и само вкус на горчиво нищо…

Намерилият мъжество да се примири със себе си трябва да бъде различаван от човек, който преяжда със себе си. Да си простиш, не означава да си кажеш: „Е, голяма работа, кой не греши…“ Истинският мир идва от реалното знание какъв си и какъв би трябвало да бъдеш. Разликата между тези две състояния може да бъде запълнена единствено и само от Христос. Да разбереш, че си болен и да постъпиш със себе си не както постъпили свещеникът и левитът, подминавайки се разсеяно. А като добрия самарянин да излееш на себе си елей и вино и да се занесеш в Божията странноприемница, като там оставиш няколко монети под формата на молитва. Ето това е истинското примирие, за което говоря. И начало на покаянието. Сам на себе си да станеш ближен. Колко радостен е човекът, попаднал в Христовата лечебница. Колко спокоен и колко обнадежден. Състояние, обратно на това, което владее света.

Такъв човек лесно ще прости на другите. И тук въпросът не е в тях. Не е да кажеш нещо, а после да останеш същият. А да превърнеш делото на добрия самарянин в своя мисия. Понеже си изпробвал какво благотворно влияние е имало то върху самия теб. Искате прошка? Вземете тези, на които ви е трудно да простите, със себе си през цялото пътуване на поста. Да. Има неща, които не бива да се прощават. Има прошки, които биха били вредни. Защото те предизвикват у човека наглост. Или усещане, че всичко може да се размине лесно. Или че светската лъжа е Христова правда. Или че светът е Църква. Или че политиците са свети отци… Дума да не става това да бъде поощрявано. Или да си казваме: „Карай бе, важното е да си стиснем ръцете, пък всеки да прави каквото си иска.“ Прошката трябва да оживотворява човека, а не да го доумъртвява.

Затова казвам, че човек трябва първо да се е примирил със себе си. Защото е длъжен да захвърли омразата и злобата някъде и никога повече да не се връща към тях. И да поеме ближните си на ръце в Христа. Тоест да се моли за тях, както се моли за себе си. За тези, които са го оскърбили. За тези, които го хулят. За тези, които го мразят. За тези, които го обиждат. За тези, които го унижават… За всички, които грешат. Защото и сам той е разбрал, че е грешен. Да отличава човека от греха му. И никога да не обиква греха заради човека. Нито да намразва човека заради греха. В човешкото сърце има място за всичко. Има място за приятелите и за неприятелите. Има място за близките и за далечните. Стига да имаш милост. Но милостта изисква мъжество. Затова и рядко се среща.

Опитвали ли сте се да се помолите за неприятелите си? В началото думите направо не искат да излязат от ума ти от възмущение. Но този, който води духовен живот, знае как да се самоубеди, че не може да бъде бъзльо. И постепенно идва мир. Такава молитва е полезна сама по себе си. Поне един човек се спасява чрез нея – самият ти. Защото си спрял да се покоряваш на изобретателя на всички вражди – беса. Понякога тези, за които предстоиш пред Христос с болка, съвсем пощуряват от молитвите ти. Имаш чувството, че колкото повече се молиш за тях, те стават по-лоши. Но ти не унивай. Не анализирай. Не смекчавай и не втвърдявай позицията си. Просто се моли. Резултатът не зависи от теб, а от Добрия Бог. Не Му поставяй задачи. Той по-добре от теб знае на кого какво да даде. Ти имай грижа само да спазваш заповедта за любов към всички. Любовта също е дар. Дори не е задължително да я чувстваш в началото. Но заповедта си е заповед. Трябва да се изпълнява. Може да не ти изнася. Може да ти е трудно. Може да ти е неприятно. Но именно в това се състои мъжеството – да побеждаваш себе си.

Ето ви начало на поста. И начало на нов живот. И надеждица за целия свят, че има поне един човек, който да подражава на отминалите герои. Да плаче за греховете си като свети Ефрем Сирин. И да прощава на мъчителите си като свети Харалампий. Така в края на поста току-виж погледнеш – тъгата по стената на дома ти взела да избледнява. Сякаш някой прясно е боядисал в бяло…

---

Бел. ред. - Текста на отец Владимир Дойчев препечатваме от сайта Outsideri.org с позволението на автора. Подзаглавието е на редакцията.