„Големите и малките реки“ е книга, приютила 15 разказа или 15 гледни точки към един и същ разговор – за смисъла на живота. Ако едно литературно произведение (дори само иносказателно) не човърка в този въпрос, то няма защо да бъде четено, камо ли писано. Това е мое крайно мнение, но в разказите за Капаците няма да се спънете в крайности, няма да ви бодат твърдения, заключения или „прозрения“ за живота, които авторът на всяка цена иска да вмени – или да ни поучава с тях. Нищо подобно! Любомир Калудов е изящен разказвач с елегантен изказ и изключителен усет за ирония и самоирония. Той е поет, който най-после се намести уютно в прозата за мое и (надявам се!) ваше удоволствие, уважаеми читатели.

Преди години имах щастието да съм редактор на първите разкази на Любомир Калудов, събрани в хумористичния сборник „Скъпи Тъпчо“ и признавам, че в моето семейство до ден днешен битуват „лафове“ от тази книжка. Когато се заех с редактирането на втората му прозаична книга и попаднах в село Капаците, изобщо не очаквах, че ще видя този автор, пременен в съвсем различни одежди. Но който може да те разсмее, със сигурност ще успее и да те разплаче!

Петър Делчев

 

Любомир Калудов е автор на три книги със стихове и разкази. Правил е самостоятелни фотографски изложби в Италия и България. Има награди за литература и фотография. По професия е лекар, хирург. Живее и работи в Бургас.

Клуб Z публикува откъс от „Големите и малките реки“ на Любомир Калудов (изд. "Изток-Запад").

Кокошките на Баба Стоя 

Кокошките изкачват тяхната си стълбичка до долните клони. Около дървото е заградено с колове и тънка мрежа – не е висока, колкото да не могат да прехвръкнат. Крилата им са подрязани с ножица. Щом се сетят, че са птици, размахват късите чуканчета и се правят, че летят. Баба Стоя ги е подрязала и заградила – да ходят и кълват само около черницата. 
Преди слънцето да се скрие зад старите лозя, те пролазват нагоре и свират глави под мишница. Не е истинска стълба, а една върлина с наковани летвички. Влачат по нея изкълваните си трътки и мърморят: 

„Трудно ни е на нас, птиците! Цял ден летяхме! Време е да кацнем на някое дърво и да спим...“ Сънени са и от разговорите им нищо не се разбира. По-младите още ходят из двора и търсят паднала черница, гъсеница, забравено царевично зърно или просто кълват каквото им попадне. Качулатата ги гълчи от дървото: „Коо-коо-ко! Едно яйце още не сте снесли, а само търсите да ядете! Коок! Кок!“ Плаши ги, че ще дойде кокарджàта. Не може да изрече думата докрай и затова се чува „коок, кок“. 

В кривата къща зад Паметника живее баба Стоя. Останала е вдовица още съвсем млада и няма нейниси внуци. Преди години синът ѝ Димитър избягал през границата в турско. След тази случка я изселили далече – чак в габровското село Маневци. Тогава не била напълнила още 40 години, а когато се върнала, започнали да ѝ викат „баба Стоя“ и така до днес. Киро Станкин разправя, че в същото село е живял Хаджи Михаил, преди да дойде с булката си в Капаците, да направи бент на селската река, а под него бичкиджийницата. То и Хаджи-Михаиловото преселване не се знае защо се е случило. 

Докато баба Стоя била интернирана, къщата клекнала, обрасла в бръшлян, дворът буренясал, дърветата хванали имел и поизсъхнали. Когато се върнала, другите от селото ѝ помогнали да изреже тръните и храсталаците. Човек е все пак, знаят я още като малка момичка. Нищо, че Димитър стана изменник на Родината. 

Вечер покрай печката се свъртат селските хлапета – кое да хапне курабийка или мекица, кое да чуе приказка. Баба Стоя ги разказва едни такива дълги и страшни. 
– Кокарджàта е малка, но е свирепа! Чак печката пука от страх, щом ѝ споменем името! Бързо си лягайте по къщята, че може да дойде! Онази неделя удушила на Продановите осем пуйчета. Влиза през най-малки дупчици, няма дувар или врата да я спре. Не закача малките деца, те още миришат на мляко. Кръв обича, сладка кръв! Идва през нощта и първо скача на петела.
 – Нека! – викат децата. – Сутрин крещи и пляска с криле, все едно, че ще отлети чак зад Осман баир! Той защо ни кълве по краката, като ходим да берем черници? Нека да го изяде! 
– Да, ама тя не спира! – казва баба Стоя – Щом скърши врата на петела, ѝ замирисва на кръв и започва да душѝ кокошките. Една по една. Нали са глупави и заспали, те си мълчат.

Кокарджàта дави първата, а другата до нея си трае. Натръшква ги до крак, после си отива. Най-много да влезе в долапа с дрехите. Разхвърля и къса на парчета всичко... Това, което не е нахапано, пак трябва да се изхвърли, защото плюнката ѝ е отровна. 

Докато баба Стоя разказва, вечерта е тръгнала откъм границата, минала е над заставата и е прескочила бодливата ограда. Тази ограда обикаля цялата държава. Пази да не влезе отвън някой лош като кокарджà човек. Граничарите му викат „диверсант“, а на оградата – „кльон“. Киро Станкин пък разправя, че думата идва от руски и означава „клюн“. Ако се допреш, телта ще те клъвне като бабиния петел, кокарджàта да го изяде дано!

Тъмнината минава бавно покрай Кольовия пчелин, а после се търкулва надолу към Пиявичкин дол. Докато стигне до площада с Паметника, цялото село е притихнало. Агнетата са коленичили под майките си и въртят опашки с помътнели от кърмата очи. 

В селото наричат „Паметника“ една черна плоча с издълбан кръст и мечове, като на медал за храброст. Под кръста е написано: Загинали през войните от с. Юруккьой. 
Това е старото име на село Капаците. Да се чуди човек защо тези кротки хора са водили толкова много войни: Сръбска, Балканска, Втора балканска, Европейска... В мрамора са издълбани тридесетина имена. До черната плоча с кръста за храброст има добавена още една – сива, с петолъчка отгоре. На нея пише: Отечествена война 1944–1945. Загинали при р. Драва и три имена.

Едното е заличено и не се чете ясно. Излиза, че само трима са се сражавали за Отечеството, а другите – кой знае за какво. Тези от Паметника до един са братя, братовчеди, сватове и по-далечни роднини. 

Баба Стоя е седнала до печката. Бакъреният чайник вдига пара, а човката му подсвирква леко и се прави на параход. На стената е окачена снимка в оплюта от мухите рамка. Стоя и Димитър току-що са минали под венчило в селската църква. Фотографът ги е направил цветни, както си му е редно. Бузите на булката са розови, а мустаците на младоженеца – черни и дебели. В долния ъгъл има печат „Фото Карамян“ и датата, дописана с мастило: „27 февруарий 1944 год.“ През октомври Димитър заминал за фронта и не се върнал. Получило се писмо, че е загинал в Унгария. Същата година, преди Коледа, Стоя родила момче. Нарекла го на баща му – Димитър. Отпуснали ѝ вдовишка пенсия, колкото да си купува хляб – за друго не стигала. 

Печката е много стара. Стоя била още малка момичка, когато баща ѝ докарал с каруцата това чудо чак от Дедеагач. Много години сме се били с турците, а през Европейската война сме станали съюзници против останалата Европа. Тогава тръгнала търговията със зърно, агнета и кожи. Печката пропътувалаот Бяло море до Юруккьой, настанила се в голямата стая и не мръднала до днес. С нея дошъл и чайникът. Купили го на пристанището за две агнета и осем щавени кожи. Сигурно се е научил да свири така от някой параход. Печката е с извити чугунени крака и дебела плоча отгоре. Вътре писка жално и хвърля синкави пламъци едно сурово дърво. Нагоре към комина тръгва боядисана с бронз тръба. Преди да намери къде да се пъхне, прави два завоя – единият наляво, другият надясно. От тези кривули на пушека му се завива свят и така увъртян излиза от къщата. На покрива го посреща вятърът, разделя го на малки пушинки и съвсем го раздробява.

Ръцете на баба Стоя са целите на възли, все едно, че са сплетени като плитки. Костите се усукват около ставичките и пръстите се чудят накъде да поемат. После леко се изкривяват и тръгват уж в правилната посока. Палецът сочи право напред, а останалите – от показалеца до кутрето – са се разпилели като лозови корени. 

Щом се покаже Вечерницата, баба Стоя излиза да махне върлината към черницата. Листата на дърветата са посинели от настъпилия здрач, а между тях премигват светулки. По долните клони светлеят кръгли като тикви бабините кокошки. Кокарджàта, ако иска, и без стълба може да ги достигне. Птиците вече са заспали и сънуват утрешния си полет към земята. Само качулатата се събужда и казва „коок-кок“. Така и не може да изговори думата докрай.

В голямата стая е топло, от дупчицата на печката излиза трепкава светлинка. По прозорците са наредени кутии от халва. В тях е цъфнало мушкато, а цветовете до един са бели. Розови, червени, лилави, че и шарени има из другите къщи, но чисто бели – само при баба Стоя. Жените от селото много пъти са се опитвали да ги прихванат. На това цвете затова му викат „мушкато“. Отчупиш клонка, боднеш в саксията, тя се хваща за пръстта, пуска корен и започва да расте. В началото цъфне бяло, но след една-две години се изгубва, претопява се между другите и става розово или шарено. Така става и с хората. Откърши ги някой от тяхната саксия, пренесе ги в чужда земя и те пуснат корени. Работят, вдигат къщи, раждат деца, някои даже забогатяват и разцъфтяват. След време – гледаш, смесили се, опрашили се с другия народ, променили се. Станали шарени, уж по-красиви, но никога чисто бели, както са били на прозорчето на бабината си къща.

Дървото в печката вече не плаче, прегоряло е на жар. Погледът на баба Стоя стига до белите цветове, но мислите ѝ прескачат отвъд прозорчето, прелитат над дворовете и селото, издигат се над Осман баир, минават вишката, заставата и границата, после се спускат надолу към топлата Тракия, чак до пълното с параходи Бяло море. Някой от тях сигурно е научил чайника да свири. Преди много години с такъв параход е заминал и нейният Димитър. От него има едно писмо, написано на пристанището в Солун. Няма плик, само лист амбалажна хартия, сгънат начетири. Този лист е пътувал няколко месеца в джоба на Елефтери – търговец на маслини от Поморие. Ще да е бил свестен човек – дал го скришом на селския кръчмар и магазинер. Всеки месец Кондака ходи да купува сапун от Бургас. Тогава властта изпращала в лагер за такива писма. Отгоре е написано с химически молив: 
„Село Капаците, за Стойка Кирязова“, а вътре няколко думи: 

Мале, жив съм. Качвам се на параход за Италия. Ако е рекъл Господ, ще ти пиша от Америка. Твой син Димитър.

Писмото е скрито на дъното на раклата, под новите черги и дебелото вълнено одеяло. Завито е в бялата риза на баба Стоя. Ризата си я изтъкала сама на дървения стан, още преди Димитър да измени на Родината. В нея ще я облекат, когато умре. Има и две турски лири – за гробарите и за попа. Друго писмо така и не дошло.

През един дъждовен октомври Димитър си дошъл в отпуск от казармата. Бил изслужил повечето, оставало му по-малко от година. Вечерта в кръчмата селяните се черпили с Командира на заставата. Станала някаква караница, капитанът бил много пиян и ги обидил. На селянѝя ли, на простотѝя ли, никой не помни. Джанковата ракия го съборила. За да не стане бой, Димитър го качил на двуколката и подкарал към заставата. Отворили им портала на кльона, минали покрай вишката. После Димитър, без да кажедума, както си бил с войнишките дрехи, прескочил браздата и потънал в турско. Знаел пътеката, която започва от Пиявичкин дол, обикаля покрай Кольовия пчелин и напряко през Осман баир стига чак до границата. Майка му така и не го дочакала да се върне от кръчмата на Кондака. След три дни с колата на Окръжния комитет отвели нанякъде Командира, без шапка и колан. 

Напролет джипката отново дошла, а от нея слязъл Янчо, каменоделецът от Батово. С чук и длето изличил едно име от Паметника. Вече не можело да се прочете „Димитър Кирязов 28 г. убит при Драва Чехи“. Отгоре наредили да се махне името на изменника на Родината Димитър Кирязов. 

Само Киро Станкин се обадил:
 – Янчо, не си слагай грях на душата. Туй е името на баща му, загинал е преди малкият Димитър да е бил роден.
 – Ти да мълчиш! Гледай си там работата, че и твоята не е много чиста! Акциз на ракията, дето сам си я вариш, платил ли си?! 

Така изтрили Димитър Кирязов от загиналите за Отечеството. Изселили Стоя далече от Капаците. Спрели вдовишката ѝ пенсия. Чак в кметството на село Маневци се получило писмо, че е майка на изменник. 

На млади години животът се втурва право нагоре, като тръбата на печката от Дедеагач. Той е горещ, силен, изпотен от ръчениците по сборовете, засрамен от тайните думи по седенките. После завива и тръгва уж спокойно и равно. Тогава из краката му започватда се увъртат грижи, беднотията го спъва и ядове го загризват. Животът се чуди накъде да поеме, кривите му пръсти веднъж се заплитат, друг път се разделят на разни посоки. Черното на комина го тегли към себе си, иска да го разпилее и раздроби. Докато се усетиш, времето ти свършило. И като погледнеш назад – само завързани възли, завои и пушек. 

Нощта е натиснала Капаците. Прозорчетата тъмнеят, печката дреме със зачервени бузи. Баба Стоя сънува, че е получила писмо, но не може да го прочете, защото Димитър ѝ пише на американски. 

Само границата не спи. Тя е обиколила с мрежата си цялата държава и пази някой да не излети навън. Всички са накачулени по клоните на черницата и сънуват, че са птици. Отдолу кокарджàта чака светулките да се скрият в Пиявичкин дол и да стане съвсем тъмно.