Гинчо Павлов е поет с китара. Определя себе си като "човек, който казва каквото мисли". Той е бивш народен представител в два мандата от някогашната Отечествена партия на труда, съществувала активно през първото десетилетие на демократичните промени. Днес Гинчо Павлов работи в частна компания от железопътния сектор. И пише, и пее политическа сатира, макар и да казва с усмивка: "Не мога да пея, но за сметка на това изобщо не мога да свиря."

Г-н Павлов, какво е да си поет с китара във време, в което думите са обезценени?

Поет с китара е старо понятие. Сега всеки може да каже каквото си иска, не са нужни дори метафори, алегории, нещата вървят в прав текст. Затова поет с китара е, честно казано, човек, при когото мълчанието е с отдавна изтекъл срок на годност.

А вие като какъв се определяте?

 

Когато излизам пред публика, винаги правя уговорката, че не мога да пея, но за сметка на това изобщо не мога да свиря. Така че се определям като човек, който казва каквото мисли. Досега не съм имал пречки в това отношение. Иначе няма смисъл. Има една общоприета приказка: „Каквото ти е на главата, това да ти е на устата.“ Това е и честната позиция.

Често хората, които пишат стихове със силен обществен и социален заряд, се превръщат в авторитети в несвободните общества. Вие как гледате на себе си в днешна България?

 

Първо, понятието авторитет е много разтегливо. Второ, най-важното е човек да изглежда авторитетен и честен преди всичко в своите очи. И когато се бръсне, да не се пореже – спокойно да се гледа в огледалото. Нямам за себе си възглед, че ми се чува думата. Обикновено всичко, което вие казвате, че е поезия, е разговор между приятели. Това движение, което се оформи преди години – „Поети с китара“, не беше нищо друго освен сбор на единомишленици и на приятели. Във всички фестивали - до 1989 година и в първите години след това, са участвали всички хора, които и до ден днешен не са си променили възгледите и мирогледа. Ценни хора и таланти си отидоха – Пламен Ставрев, Гриша Трифонов, Слави Георгиев, Наско Дирижабъла, Бойко Иванов. Това тъжно хоро го поведе Владо Левков, Бог да го прости. Забележете, това са хора и с леви, и с десни убеждения. Имаме спорове, но не просташки – каквито наблюдаваме, когато включим телевизора и гледаме пререканията в парламента: простащина и губене на време. Това са хора с абсолютно противоположни политически убеждения, но до ден днешен си оставаме приятели.

 

Имаше ли сред това движение на поети с китари творци с дисидентско поведение и идеи тук, в България, преди 1989 година?

 

Ще ви цитирам една моя песен, която стана популярна, когато излезе филмът „Човек от народа“.

„Тя, политическата мода,

едва ли можеш я разбра.

Човек излезна от народа

и повече не се прибра.“

Да, имало е, разбира се. И Слави Генчев, и Мишо Миновски, и Асен Сираков. И което е много интересно и руши митовете за зловещата държавна сигурност, тези неща бяха на всеослушание.

Ако е имало страх, това е било персонален страх на всеки индивид от нещо митологическо може би. Но хората съвсем спокойно и свободно се изразяваха, било в свободна или мерена реч, било в стихове и песни за това какво мислят.

Аз съм много насмешлив към тези, които с понятието дисидентство героизират биографията си. Какво дисидентство? Никой никому не е пречел на черното да каже черно, на бялото – бяло. Нищо че съответните отпреди 1989 година партийни постановки, тезиси и съображения се мъчеха да ни убедят, че бялото е черно, а черното е бяло. Нормалните хора и този кръг на поети с китари си казваха нещата такива, каквито са, без някой да е пострадал от това.

Как се изразяваше несъгласието към политиката от това време – неистините, изричани от тогавашната номенклатура, събития като „възродителния процес“?

Несъгласие е обтекаема дума, защото съгласен или не в онова време, както и в сегашното, във време на диктатура, това, което е казано в кавички отгоре, то се налага. Но всеки свободно, говоря за групата „Поети с китари“, си казваше мнението на всеослушание. Така че много е идиотско да станеш партизанин на 10 септември или антикомунист на 11 ноември. Хората, които наричам приятели, никога не са се стремели към „героизъм навреме“.

 

През 90-те години сте били два поредни мандата народен представител от широките коалиции на БСП. Тогава сте част от ръководството на някогашната Отечествена партия на труда. Как тогава изглеждаше парламентарният живот и как го виждате днес?

През 90-те години, когато спирах човек на улицата, той можеше да изброи 30-40, че и повече депутати по имена. В парламента имаше хора, които бяха личности, имаха мнение, ставаха на трибуната, говореха, независимо дали са от една и съща парламентарна група, имаха отлики, съобразяваха се с конкретните виждания и разбирания на избирателите си от конкретните райони. От доста години обаче наблюдаваме пълна безличност и надали ще срещнеш днес човек в София, който да избори повече от 4-5 депутатски имена.

Днес има една безлична група, която по команда натиска бутоните и гласува според указанията на ръководството. А в онзи период, за който питате - да, имало е пререкания, скандали, опити за търсене на сметка: ти защо гласува така. Но тогава по-отчетливо се изразяваше фактът, че депутатът е представител на народа, той се съобразява с това, което му диктуват тези, изпратили го в парламента, през призмата на собствената му съвест.

Сега има шефове на парламентарни групи, някои по-скандални дърдорковци, които се броят на пръсти. А всичко останало е една сива маса, която никому не прави впечатление с нещо друго освен с безличието си.

Защо вашата партия, която съдържа в себе си две фундаментални думи: "отечество" и "труд", угасна?

Отечествената партия на труда спря да съществува, защото прегръдката от страна на БСП беше толкова силна, че тя се задуши и умря.

Какво мислите днес за БСП като партия и опозиция, защо не успява да бъде припозната като силна алтернатива на управляващите?

Вие ми давате повод за този отговор. Да, в името на моята стара партия, която за своето време беше популярна, имаше думите "отечество" и "труд". Те очертаваха и целите, които си поставяше тази партия. Днес ние имаме една формация, която се нарича Българска социалистическа партия. Нима е срамно някой от тази партия да излезе и да каже: Ние се борим за социализъм.

Целите на една политическа сила, на една група, трябва да са изписани в името й. За мен е много непонятна и абревиатурата ГЕРБ – Граждани за европейско развитие на България. Няма европейско развитие на Франция, там всички партии са за френско развитие, в Германия – за германско развитие, в Австрия също.

Една такава абревиатура, която значи „дървено желязо“ или „суха вода“, или нищо, не дава смисъла на едно политическо съществуване. Затова и в Българската социалистическа партия не може да са заедно Георги Гергов и баба Пена от Долно Нанагорнище. За какво се бори тази партия? За да бъде алтернатива, тя трябва да има физиономия. Кое е българската социалистическа партия – Корнелия Нинова, Георги Гергов, Румен Овчаров? Кой? За да бъдеш алтернатива, трябва да приличаш на себе си. А в БСП понятието "себе си" го няма. Там го играят на „Сърдитко Петко“. Не избраха Първанов, вдигна си дърмите, направи си партия. Таня Дончева и Мая Манолова направиха същото. И всичко това е БСП. На кого да вярваш? Утре, като не изберат Корнелия, ще каже: Сърдита съм и аз си правя партия.

Така че думата "алтернатива" трябва да има ясно очертан параметър, да дава отговор на въпроса: Кои сме ние и какво искаме? На вас ясно ли ви е какво иска БСП? Четох "Визия за България", видях нещо като визия, но не видях България. А иначе съм с подчертано ляво мислене. То обаче също трябва да се дефинира. Не е въпросът да отидеш на Бузлуджа, да произнесеш една гръмка реч, да ти попляскат малко, а след това да изядете по няколко кебапчета и да се разотидете.

За кого най-лесно днес се пишат политически стихове?

За политическите идиоти. Защото те са ни пред очите, имат съответните височина, живо тегло, реч. Може ли човек да подмине великата столица на Виетнам – Пекин (шегува се с изказването на председателката на парламента Цвета Караянчева, бел. ред.)? Когато видиш, че кретен те управлява, е, не можеш да не го възпееш. И това не значи раболепие и почитание към властта. Говоря като човек, който е определен за „тулуп“, макар и да не спя до обяд, защото ходя на работа.

Кой ваш стих или поема описват най-точно днешна България?

Може би последният куплет на станала напоследък популярна песен:

 

„При Бойко вече имаме предвид

поуката от пътя извървян.

И знаеш, че ако не бъдеш бит,

то сто на сто ще бъдеш ти ….

 

 

 

 

 

Битият – бит (следизборна тема)

 

При цар Борис животът бе открит -

без маска и без грим, без параван.

И битият бе откровено бит

и всячески ....

 

При Тато науката стана хит.

Наложен бе априлски вариант.

И беше битият хуманно бит

и творчески ....

 

След туй премина странен колорит -

Андрей, Димитър, Филип, Любен, Жан.

Не се разбра добре кой беше бит

Но беше си ....

 

А Ваньо Костов беше бабаит,

обаче от мнозина неразбран.

И битият с предимство беше бит

с протекции ....

 

соло

 

Но ето – дойде царят от Мадрид

със своят 800-дневен план.

И само Ваньо Костов беше бит,

а после целият народ ….

 

И всеки бе доволен и честит -

роди се бъдещият цар Хасан.

Та битият по царски да е бит,

със султанат ....

 

Дойде на власт и тройният бандит

под вещата команда на Доган.

И битият бе 3-5-8 бит

и на квадрат ....

 

При Бойко вече имаме предвид

поуката от пътя извървян.

И знаеш, че ако не бъдеш бит,

то сто на сто ще бъдеш ти .…

 

 

 

 

 

 

 

 

***

Я го помна тоа ден...

Се едно чи вчера беше...

Перничане с мургав тен

дОйдо'а да крЕпат Гешев...

Без да зна'ат за какво,

щот' не бе'а им казАле...

Щот' ей тъй, по същество,

с автобус ги докарАле...

И плакат им бе'а дАле...

На прът бе'а го побиле...

И к'во пише им казАле...

Ама те пък забравИле...

Разгеле, във важен миг,

със голЕма предвидливост

ги светнА'а тез от ПИК,

че дошлЕ за справедливост...

Гинчо Павлов