Article_top

Какво наистина би станало, ако неколцина непълнолетни момчета се окажат корабокрушенци на необитаем остров за повече от година? 

Едно момче ще се опита да установи форма на демократично управление, а властта му ще премине през много изпитания, за да доведе до смъртта на три от децата и изпепеляването на острова преди корабокрушенците да бъдат спасени от британски военноморски офицер.

Или поне това е предположението на писателя Уилям Голдинг, развито в „Повелителят на мухите“ – роман, който първоначално не предизвиква позитивна реакция, но с годините се превръща в бестселър заради умението на автора да хвърля светлина върху най-тъмните кътчета на човешката душа.

Подобно на повечето читатели, историкът Рутгер Брегман се запознава с историята, когато е тийнейджър. И за секунда не му минава през мисълта, че Голдинг може и да не е прав. Това се случва години по-късно, когато Брегман разучава личния живот на писателя – проблеми с алкохола, склонност към депресия и страховитото му признание, че „винаги е разбирал нацистите“.

Съпоставяйки историята от „Повелителят на мухите“ и същността на нейния автор, Брегман става все по-скептичен към сюжета. Смята, че децата ще се държат по напълно различен начин в подобна ситуация, и започва да наблюдава хлапета в домовете им, на летни лагери и в училище. Когато публикува статия със заключенията си обаче, читателите реагират с недоверие заради метода на проучване, ирелевантен спрямо условията на безлюден остров. Историкът осъзнава, че за да подкрепи тезата си, му е необходима истинска история. Късметът го спохожда след кратко интернет проучване – в малък блог се натъква на историята на шест момчета, тръгнали сами за риба към Тонга, Океания, през 1966 г. Буря настига децата насред океана и корабът им корабокрушира край изоставен остров. В публикацията Брегман намира и името на капитана, който случайно ги намира след 15 месеца – Питър Уорнър от Австралия.

Всичко това заедно със срещата си с Уорнър и с едно от спасените деца Брегман описва в дълга статия в „Гардиън“, която само за дни е прочетена от над 7 млн. души, споделена е от Ръсел Кроу, американския сенатор Тед Крус и бившия премиер на Австралия Малкълм Търнбул.

Питър Уорнър, днес на 90, е наследник на Артър Уорнър, един от най-влиятелните и богати хора в Австралия от 30-те години на миналия век. Той работи в счетоводството на голямата фирма на баща си „Електроник индъстрийс“, доминираща на радиопазара по онова време. Добре образован, с хубава работа, широкият океан винаги го е привличал. Затова той държал своя рибарска лодка в Тасмания, която ползвал от време на време.

Тъкмо с нея той стига до Тонга през зимата на 1966 г. Преди да се върне към Австралия обаче, той се отклонява от маршрута си, когато вижда малкия остров Ата. Преди Ата е бил обитаем, но през 1863 г. кораб на робовладелци напада острова и заробва всичките му жители.

Наблюдавайки острова през бинокъла си, Питър забелязва странни обгорени участъци в зеленината, а спонтанните пожари в тропиците са нещо необичайно. След това вижда нещо още по-нетипично – голо момче с коса до раменете, което се приближава бързо, плувайки към лодката му. Следвали го още пет, крещейки с пълно гърло. На перфектен английски първото момче се представило за Стивън и обяснило, че по техни изчисления се намират на острова от 15 месеца.

След като се качват на лодката, момчетата разказват историята на своето корабокрушение и по-нататъшното си оцеляване – и шестимата били ученици в католическо училище в столицата на Тонга. Обикновеният им живот им доскучал, решили да се качат на рибарска лодка, за да пътешестват, но ги настигнала ужасяваща буря.

Питър се свързал със столицата на Тонга от лодката си и след 20 минути операторът му върнал обаждане:

„Открили сте ги! Момчетата бяха отписани, проведоха се дори погребения. Ако наистина са те, това е чудо!“

В месеците след разговора с Питър, Брегман се посвещава изцяло на тази история в опит да разбере в детайли какво се е случило на острова и да обори Голдинг. За целта се среща с Мано, едно от момчетата, който днес е на 70 г.

Тогава обаче бил на 15 г. Останалите момчета – Сионе, Стивън, Коло, Дейвид, Люк – били между 13 и 16-годишни. Общото помежду им била налегналата ги скука, затова един ден решили да „заемат“ лодката на рибар, за да избягат. Пътуването не било подготвяно дълго време – провизиите им се състояли от банани, няколко кокосови ореха, два малки газови котлона. Нямали нито карта, нито компас.

Когато тръгнали от пристанището, небето било чисто и бавно момчетата се унесли в сън. Часове по-късно се събудили от разбиващите се в лодката им вълни – бурята разкъсала платното, за малко да унищожи и кормилото. Изгубени насред океана, с полуразбита лодка, следват осем дни на лутане без никаква храна и с по две глътки дъждовна вода на ден.

На осмия ден пред тях се изправя Ата, който не бил традиционният тропически остров – вместо бели плажове с фин пясък и високи палми имал скалисти възвишения и дори вулкан.

В мемоарите си от онова време Уорнър пише, че за да оцелеят, момчетата си устроили „малка комуна с градина за храна, издълбани дървесни дънери за събиране на дъждовна вода, гимнастически кът с тежести, корт за бадминтон, заграждения за кокошки и постоянно поддържан огън – всичко това с ръчен труд, старо острие от нож и много решителност“. (И докато огънят на момчетата от „Повелителят на мухите“ изгасва, в реалната история корабокрушенците не го оставят без надзор повече от 1 година.)

Вместо да тръгнат да установяват лидери и да строят основите на демократично общество, шестте момчета се разделят на работни групи по двама. Разпределят си ролите в градината, кухнята и охраната. Разбира се, имали са и спорове, но те били разрешавани с изолация за известно време. Дните им започвали и свършвали с песен и молитва, като Коло дори успява да си направи китара с останки от дърво, изплували на брега, черупка от кокосов орех и шест струни, спасени от техния корабокруширал кораб. Музиката повдигала духа на момчетата.

А духът им имал нужда от повдигане – през цялото лято рядко капвал дъжд, изтощавайки от жажда корабокрушенците. Опитали се да си направят сал, но се разпаднал. И за да усложни допълнително ситуацията, един ден Стивън се подхлъзнал на скала и счупил крака си. За да го наместят, измайсторили шина от пръчки и листа.

Преживявали, хранейки се с риба, кокосови орехи и питомни птици, останали от времето, когато островът бил обитаем (освен че ядели месото им, пиели и кръвта им), търсели яйца на птици, намерили и банани.

Денят на спасението им е 11 септември 1966 г. Местният лекар бил изненадан от заякналите им тела и перфектно зарасналия крак на Стивън. Вместо да ги посрещнат с благодарност, шестимата били арестувани и вкарани в затвора заради открадната лодка на рибаря.

Капитанът се досетил, че историята на момчетата е перфектна история за Холивуд и използвал връзките на баща си, за да се обади в редакцията на „Канал 7“ в Сидни. Продал правата на историята за филм и с тях платил 150 паунда на рибаря, който осъдил момчетата, и така ги освободил с уговорката, че ще съдействат за направата на филм.

Когато най-сетне корабокрушенците се върнали у дома, почти цялото население на острова – близо 900 души, излязло, за да ги посрещне. Капитан Уорнър бил обявен за национален герой, а кралят на Тонга се поинтересувал дали може да направи нещо за него от благодарност, че спасил шестима от поданиците му. В замяна Питър поискал само лиценз за лов на омари и за свободна търговия в кралството му.

Преди това се завърнал в Сидни, за да подаде оставка от фирмата на баща си и за да наеме нов кораб. Шестте момчета, които спасява, стават негов екипаж.

И докато историята на корабокрушенците от Ата потъва в неизвестност, книгата на Голдинг е преведена на над 30 езика и продължава да се чете и до днес. Някои медийни експерти дори смятат, че писателят е вдъхновител на един от най-развлекателните жанрове в телевизията днес: риалити, пише Брегман в „Гардиън“.

Мано днес живее в Бризбейн и заради интереса към историята му медията го кани за интервю, излязло дни след публикуването на историята с Питър Уорнър. В него той разказва още детайли за времето, прекарано на острова – как с последни сили доплувал на брега на Ата, как се молил за живота си, защото лодката им го достига по тъмно.

„Първото нещо, което направихме, беше да благодарим на Господ, че ни показа острова“, споделя Мано.

След това, жадни до отчаяние, ловували птици, за да пият кръвта и яйцата им. Едва тогава се отдали на сън.

Попитан дали наистина са успели да запазят мира във взаимоотношенията си, Мано отговаря така:

„Не бяхме щастливи от положението си. Ако се озовете на място, което нямате представа къде е, и освен това не виждате нито един член от семейството си, не мисля, че бихте били щастливи. Не можете да сте щастливи, докато не видите семейството си. Не мога да опиша какво почувствахме всички, когато Уорнър ни откри, разплакахме се от щастие, все едно вървяхме по пътя към рая.“

Не скрива обаче, че с външния си вид шестимата първо уплашили Уорнър и екипажа му. Не свалил стълбата, докато Стивън не му отговорил на няколко въпроса – показал му снимка с кралицата на Тонга и я попитал коя е, какво е името на острова, на който живее, и т.н.

При публикуването на историята в „Гардиън“ не всички реагират с ентусиазъм, че историята на корабокрушенците най-сетне вижда бял свят. Някои от местните се възмущават, че разказът е от гледната точка на белия мъж, който спасил момчетата. Други пък намират за повърхностно обяснението защо Ата е бил безлюден по времето на корабокрушението на учениците. Трети недоволстват защо Уорнър е решил, че правата за историята са негови, за да ги продаде на „Канал 7“.

На критиците Брегман обяснява, че откъсът от разговора му с капитан Уорнър е за книгата му Humankind ("Човешкият род") и всичко написано е базирано на разказите на капитана и на Мано.

„Не искам никой да разказва пълната ми история, докато не публикувам книга. Може би това ще бъде завещание към внуците ми – казва Мано и недоволства срещу критиките към Уорнър, когото чувства „като баща“. – Много хора казват, че Уорнър е спечелил доста от нашата история. Но на кого му пука? Ако не беше той, нямаше да оцелеем, нямаше да сме тук, за да разкажем историята си. Ако Уорнър прави пари от това – добре, желая му успех. Това е мнението ми. Останалите е добре да замълчат.“

"Площад Славейков"

 

Какво наистина би станало, ако неколцина непълнолетни момчета се окажат корабокрушенци на необитаем остров за повече от година? 

Едно момче ще се опита да установи форма на демократично управление, а властта му ще премине през много изпитания, за да доведе до смъртта на три от децата и изпепеляването на острова преди корабокрушенците да бъдат спасени от британски военноморски офицер.

Или поне това е предположението на писателя Уилям Голдинг, развито в „Повелителят на мухите“ – роман, който първоначално не предизвиква позитивна реакция, но с годините се превръща в бестселър заради умението на автора да хвърля светлина върху най-тъмните кътчета на човешката душа.

Подобно на повечето читатели, историкът Рутгер Брегман се запознава с историята, когато е тийнейджър. И за секунда не му минава през мисълта, че Голдинг може и да не е прав. Това се случва години по-късно, когато Брегман разучава личния живот на писателя – проблеми с алкохола, склонност към депресия и страховитото му признание, че „винаги е разбирал нацистите“.

Съпоставяйки историята от „Повелителят на мухите“ и същността на нейния автор, Брегман става все по-скептичен към сюжета. Смята, че децата ще се държат по напълно различен начин в подобна ситуация, и започва да наблюдава хлапета в домовете им, на летни лагери и в училище. Когато публикува статия със заключенията си обаче, читателите реагират с недоверие заради метода на проучване, ирелевантен спрямо условията на безлюден остров. Историкът осъзнава, че за да подкрепи тезата си, му е необходима истинска история. Късметът го спохожда след кратко интернет проучване – в малък блог се натъква на историята на шест момчета, тръгнали сами за риба към Тонга, Океания, през 1966 г. Буря настига децата насред океана и корабът им корабокрушира край изоставен остров. В публикацията Брегман намира и името на капитана, който случайно ги намира след 15 месеца – Питър Уорнър от Австралия.

Всичко това заедно със срещата си с Уорнър и с едно от спасените деца Брегман описва в дълга статия в „Гардиън“, която само за дни е прочетена от над 7 млн. души, споделена е от Ръсел Кроу, американския сенатор Тед Крус и бившия премиер на Австралия Малкълм Търнбул.

Питър Уорнър, днес на 90, е наследник на Артър Уорнър, един от най-влиятелните и богати хора в Австралия от 30-те години на миналия век. Той работи в счетоводството на голямата фирма на баща си „Електроник индъстрийс“, доминираща на радиопазара по онова време. Добре образован, с хубава работа, широкият океан винаги го е привличал. Затова той държал своя рибарска лодка в Тасмания, която ползвал от време на време.

Тъкмо с нея той стига до Тонга през зимата на 1966 г. Преди да се върне към Австралия обаче, той се отклонява от маршрута си, когато вижда малкия остров Ата. Преди Ата е бил обитаем, но през 1863 г. кораб на робовладелци напада острова и заробва всичките му жители.

Наблюдавайки острова през бинокъла си, Питър забелязва странни обгорени участъци в зеленината, а спонтанните пожари в тропиците са нещо необичайно. След това вижда нещо още по-нетипично – голо момче с коса до раменете, което се приближава бързо, плувайки към лодката му. Следвали го още пет, крещейки с пълно гърло. На перфектен английски първото момче се представило за Стивън и обяснило, че по техни изчисления се намират на острова от 15 месеца.

След като се качват на лодката, момчетата разказват историята на своето корабокрушение и по-нататъшното си оцеляване – и шестимата били ученици в католическо училище в столицата на Тонга. Обикновеният им живот им доскучал, решили да се качат на рибарска лодка, за да пътешестват, но ги настигнала ужасяваща буря.

Питър се свързал със столицата на Тонга от лодката си и след 20 минути операторът му върнал обаждане:

„Открили сте ги! Момчетата бяха отписани, проведоха се дори погребения. Ако наистина са те, това е чудо!“

В месеците след разговора с Питър, Брегман се посвещава изцяло на тази история в опит да разбере в детайли какво се е случило на острова и да обори Голдинг. За целта се среща с Мано, едно от момчетата, който днес е на 70 г.

Тогава обаче бил на 15 г. Останалите момчета – Сионе, Стивън, Коло, Дейвид, Люк – били между 13 и 16-годишни. Общото помежду им била налегналата ги скука, затова един ден решили да „заемат“ лодката на рибар, за да избягат. Пътуването не било подготвяно дълго време – провизиите им се състояли от банани, няколко кокосови ореха, два малки газови котлона. Нямали нито карта, нито компас.

Когато тръгнали от пристанището, небето било чисто и бавно момчетата се унесли в сън. Часове по-късно се събудили от разбиващите се в лодката им вълни – бурята разкъсала платното, за малко да унищожи и кормилото. Изгубени насред океана, с полуразбита лодка, следват осем дни на лутане без никаква храна и с по две глътки дъждовна вода на ден.

На осмия ден пред тях се изправя Ата, който не бил традиционният тропически остров – вместо бели плажове с фин пясък и високи палми имал скалисти възвишения и дори вулкан.

В мемоарите си от онова време Уорнър пише, че за да оцелеят, момчетата си устроили „малка комуна с градина за храна, издълбани дървесни дънери за събиране на дъждовна вода, гимнастически кът с тежести, корт за бадминтон, заграждения за кокошки и постоянно поддържан огън – всичко това с ръчен труд, старо острие от нож и много решителност“. (И докато огънят на момчетата от „Повелителят на мухите“ изгасва, в реалната история корабокрушенците не го оставят без надзор повече от 1 година.)

Вместо да тръгнат да установяват лидери и да строят основите на демократично общество, шестте момчета се разделят на работни групи по двама. Разпределят си ролите в градината, кухнята и охраната. Разбира се, имали са и спорове, но те били разрешавани с изолация за известно време. Дните им започвали и свършвали с песен и молитва, като Коло дори успява да си направи китара с останки от дърво, изплували на брега, черупка от кокосов орех и шест струни, спасени от техния корабокруширал кораб. Музиката повдигала духа на момчетата.

А духът им имал нужда от повдигане – през цялото лято рядко капвал дъжд, изтощавайки от жажда корабокрушенците. Опитали се да си направят сал, но се разпаднал. И за да усложни допълнително ситуацията, един ден Стивън се подхлъзнал на скала и счупил крака си. За да го наместят, измайсторили шина от пръчки и листа.

Преживявали, хранейки се с риба, кокосови орехи и питомни птици, останали от времето, когато островът бил обитаем (освен че ядели месото им, пиели и кръвта им), търсели яйца на птици, намерили и банани.

Денят на спасението им е 11 септември 1966 г. Местният лекар бил изненадан от заякналите им тела и перфектно зарасналия крак на Стивън. Вместо да ги посрещнат с благодарност, шестимата били арестувани и вкарани в затвора заради открадната лодка на рибаря.

Капитанът се досетил, че историята на момчетата е перфектна история за Холивуд и използвал връзките на баща си, за да се обади в редакцията на „Канал 7“ в Сидни. Продал правата на историята за филм и с тях платил 150 паунда на рибаря, който осъдил момчетата, и така ги освободил с уговорката, че ще съдействат за направата на филм.

Когато най-сетне корабокрушенците се върнали у дома, почти цялото население на острова – близо 900 души, излязло, за да ги посрещне. Капитан Уорнър бил обявен за национален герой, а кралят на Тонга се поинтересувал дали може да направи нещо за него от благодарност, че спасил шестима от поданиците му. В замяна Питър поискал само лиценз за лов на омари и за свободна търговия в кралството му.

Преди това се завърнал в Сидни, за да подаде оставка от фирмата на баща си и за да наеме нов кораб. Шестте момчета, които спасява, стават негов екипаж.

И докато историята на корабокрушенците от Ата потъва в неизвестност, книгата на Голдинг е преведена на над 30 езика и продължава да се чете и до днес. Някои медийни експерти дори смятат, че писателят е вдъхновител на един от най-развлекателните жанрове в телевизията днес: риалити, пише Брегман в „Гардиън“.

Мано днес живее в Бризбейн и заради интереса към историята му медията го кани за интервю, излязло дни след публикуването на историята с Питър Уорнър. В него той разказва още детайли за времето, прекарано на острова – как с последни сили доплувал на брега на Ата, как се молил за живота си, защото лодката им го достига по тъмно.

„Първото нещо, което направихме, беше да благодарим на Господ, че ни показа острова“, споделя Мано.

След това, жадни до отчаяние, ловували птици, за да пият кръвта и яйцата им. Едва тогава се отдали на сън.

Попитан дали наистина са успели да запазят мира във взаимоотношенията си, Мано отговаря така:

„Не бяхме щастливи от положението си. Ако се озовете на място, което нямате представа къде е, и освен това не виждате нито един член от семейството си, не мисля, че бихте били щастливи. Не можете да сте щастливи, докато не видите семейството си. Не мога да опиша какво почувствахме всички, когато Уорнър ни откри, разплакахме се от щастие, все едно вървяхме по пътя към рая.“

Не скрива обаче, че с външния си вид шестимата първо уплашили Уорнър и екипажа му. Не свалил стълбата, докато Стивън не му отговорил на няколко въпроса – показал му снимка с кралицата на Тонга и я попитал коя е, какво е името на острова, на който живее, и т.н.

При публикуването на историята в „Гардиън“ не всички реагират с ентусиазъм, че историята на корабокрушенците най-сетне вижда бял свят. Някои от местните се възмущават, че разказът е от гледната точка на белия мъж, който спасил момчетата. Други пък намират за повърхностно обяснението защо Ата е бил безлюден по времето на корабокрушението на учениците. Трети недоволстват защо Уорнър е решил, че правата за историята са негови, за да ги продаде на „Канал 7“.

На критиците Брегман обяснява, че откъсът от разговора му с капитан Уорнър е за книгата му Humankind ("Човешкият род") и всичко написано е базирано на разказите на капитана и на Мано.

„Не искам никой да разказва пълната ми история, докато не публикувам книга. Може би това ще бъде завещание към внуците ми – казва Мано и недоволства срещу критиките към Уорнър, когото чувства „като баща“. – Много хора казват, че Уорнър е спечелил доста от нашата история. Но на кого му пука? Ако не беше той, нямаше да оцелеем, нямаше да сме тук, за да разкажем историята си. Ако Уорнър прави пари от това – добре, желая му успех. Това е мнението ми. Останалите е добре да замълчат.“

"Площад Славейков"

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още от категорията

Анкета

Адекватни ли са мерките на правителството и щаба за справяне с пандемията?