Article_top

Сложно нещо са детските книги. Трябва да се справят с много изисквания, желания и претенции. За да бъде добра една детска книга, даже да кандидатства за класика, да се настани в златния фонд на евъргрийните за подрастващи, трябва да е забавна, да разказва запомняща се история, да има поне един герой звезда, да предразполага, да бъде красиво написана, да действа като допинг на въображението, да създава емоции, да не бъде повърхностна, да предлага истории, в които доброто побеждава, да бъде в синхрон с текста илюстрирана (защото както скорошна „драма“ с илюстрациите на Любен Зидаров за ново издание на „Хари Потър“ показа, рисунките могат да провокират протести, ако вземат, че се разминат с масовия вкус)... А напоследък все по-често големият проблем е, че някои детски класики (всъщност немалко) кривват от правия път на политическата коректност.

Провиненията са различни по форма, съдържание и задълбоченост, но основно се свеждат до расизъм и сексизъм.

Христоматиен е примерът с една от най-любимите детски книги „Пипи Дългото чорапче“, където се появи проблем и обществено притеснение основно заради бащата на Пипи, който „работи“ негърски крал. През 2015 г. по случай 70-ия рожден ден на Пипи в юбилейното издание „професията“ беше заменена с „крал на южните морета“ със съгласието на роднините на писателката и с обяснението, че Швеция е мултикултурна държава, а детската авторка не би искало нейната широкоскроена героиня неволно да обиди някого.

200 пъти думата с „н“

И ако расисткият елемент при класиката на Астрид Линдгрен се изчиства по-лесно, при друг незабравим роман – „Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен, драмата се оказа по-комплексна. Парадоксално, проповядващата човеколюбие книга, която според Ърнест Хемингуей стои в основата на американската литература на ХХ век, е сред най-цензурираните в САЩ. 

Проблемът е в често използваната от писателя дума „негър“, която се среща повече от 200 пъти в текста. През 2010 г. издателство в Алабама публикува вариант, в който думата с „н“ беше заменена с „роб“. Като го обясни като контрамярка срещу цензурата, която е причина „тези важни образци на литературата да са премахвани от училищните програми по света“. И ако подобно решение точно в този щат може да има някакво обяснение, доста по-крайни изглеждаха действията на ръководството на училище във Филаделфия. Там романът е забранен с мотива, че обществените загуби от това да се чете книгата от учениците са повече от литературните ползи.

Пак парадоксално, но и „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичъм Стоу, книга, над която само жестокосърдечна личност не е пуснала поне няколко сълзи в крехките си години, има трудна съдба.

Тя се появява през 1852 г. преди войната между Севера и Юга и според някои коментари оказва силно въздействие върху общественото мнение. В южните щати книгата е обявена за пълна с лъжи, даже е и изгаряна. В наши дни обаче историята, която се превръща в символ на борбата срещу робството, също е клеймена, макар и вече по съвсем различни причини. Афроамериканци реагират на произведение, което било „расистко“ и „карикатура на реалността“. С подобни обвинения през годините е била атакувана и „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Лий.

Вещиците са винаги жени

Особено неодобряван от гледна точка на противоречивост с налаганите съвременни културни еталони е британският писател Роалд Дал, чиито прочути детски романи се оказват често твърде дръзки с въображението си за възрастните.

Така например световноизвестната „Чарли и шоколадовата фабрика“ се е сблъсквала с много критики, откакто е публикувана през 1964 г. Като основните обвинения са за налагане на расови стереотипи, свързани с образите на умпа-лумпите, които са подложени на експлоатация в шоколадовата фабрика. Според критиците на Дал така описани те напомняли пигмеи. Налага се Дал да промени описанието им. В следващо издание писателят трансформира изцяло начина, по който изглеждат – те вече са малки човечета със светлорозова кожа и дълга златисто-кестенява коса.

Друга книга на Дал – „Вещиците“ – също не е пощадена. Тя разказва историята на малко момче, което по случайност подслушва пъклените планове на световния конгрес на вещиците, които кроят превръщането на всички деца в мишки чрез магическа отвара. Дал описва така вещиците – те са винаги жени.

„Не искам да говоря лошо за жените. Повечето са прекрасни. Но е факт, че вещиците винаги са жени”, добавя той.

Лесно е да се предположи откъде идват критиките и исканията за забрана на книгата – крайни феминистки групи изпадат във възмущение от отрицателното отношение на автора към вещиците и въобще към жените.

„Матилда“ също е била на прицел на бдителните цензори. Вместо историята да се приема като разказ за силата на духа, на човешките възможности, за сблъсъка на доброто и злото, в което доброто побеждава, според негативните коментари главната героиня малката Матилда е образ, който дава лош пример.

Гениалното и изобретателно момиченце, което има глупави, груби и егоистични родители, които не се интересуват от заложбите му, нямало респект към авторитети. И представянето по този начин на родителите като безотговорни грубияни можело да се отрази зле на децата, които четат книгата, са сред упреците към „Матилда“.

Зли индианци и черни принцове

Проблеми e имала и американската класика за деца „Малка къща в прерията“. Писателката Лора Ингълс Уайлдър търпи критики от години заради представянето на индианците в нея като зли, злонамерени и жестоки.

За времето, в което е писана, книгата е важна. Тя описва силни женски характери, способни да се справят с трудностите, и става любима на поколения читатели. Дори звучи силно феминистично. С тенденцията на преосмисляне обаче „Малка къща в прерията“ все по-често е атакувана като „културно нечувствителна“ заради стереотипизираното представяне на индианците.

По кината вече върви най-новата екранизация на друг детски евъргрийн „Д-р Дулитъл“ на Хю Лофтинг. И историите за английския лекар (първата от които е публикувана през 1920 г.), който говори с животни, обаче нерядко са атакувани за расистки внушения – заради начина на изобразяване на определени етнически групи и използването на обидни думи, с които те са описвани.

През 1986 г. по случай 100-годишнината на писателя излизат нови издания на книгите за доктора, в които сметнати за неподходящи пасажи са премахнати или пренаписани. Някои от илюстрациите, които са приемани като откровено обидни, са или премахнати, или заменени с непубликувани оригинали на Лофтинг.

Ето и един пример – в оригиналната история един от главните герои е Бумпе – африкански принц, който помага на доктора и неговите приятели животните. В замяна Дулитъл трябва да обещае, че ще избели лицето му...

Историите за доктора, който разбира езика на животните, са създадени в определена епоха и съответно доминиращите настроения в обществените нагласи в някакъв вариант намират свой израз в литературата. (Това се отнася и до всички по-горе изброени класики в по-голяма или по-малка степен). Лофтинг например пише, когато доминират колониализмът и европоцентризмът в първите години на ХХ век.

Шовинистичен империалист

Още по-противоречив и често категорично отричан е авторът на друга детска класика „Книга за джунглата“. Ръдиард Киплинг носи клеймото на расист и колониалист. През 1942-ра Джордж Оруел го определя като „шовинистичен империалист“ и „морално нечувствителен и естетично отвращаващ“. Произведенията на родения в Мумбай писател, носител на Нобелова награда, но и автор на „Бремето на белия човек“, са постоянен обект на критика заради подкрепата му за колониализма. Колкото и спорен да е Киплинг, той си остава значима литературна фигура, а и екранизациите на историята за Маугли продължават.

Примерите могат да продължат. Като обхващат, разбира се, изключително разностилни автори, истории, периоди, мотиви и внушения. Но към всички съвременната свръхчувствителност по определени теми поражда желание за рестрикция – или пълна чрез забрана, или чрез цензуриране, заличаване и пренаписване на будещите съмнения части от произведението.

Ако се втренчим в повечето най-впечатляващи издавани и любими детски книги, можем да открием несъвършенствата вероятно на всяка от тях от гледна точка на днешните разбирания за толерантност, възпитание, екостандарти, полово равенство, стереотипно представяне на малцинства и т.н.

Пипи е един асоциален индивид, който не иска да се съобразява и да следва установения обществен ред, аутсайдер, който не уважава правилата в социума, отпаднала е от училище, отглеждана без семейна грижа, в неподходяща среда и т.н.

А колко спорен е друг любим персонаж – Мери Попинз на Памела Травърз. Е, от днешна гледна точка нейните методи на възпитание са напълно отречени. Общува ли тя с поверените ѝ деца – не, тя сумти, повечето време ги хока, говори им с леден или заплашителен глас, презрително отговаря, прави груби забележки, категорично пресича всички опити за установяване на истинска комуникация, действа авторитарно, а на места заплашва и с физически наказания, няма „Монтесори“, няма уважението към личността на детето, няма метода на забраната на „не“ и говоренето в позитивна форма за нещата. Да не споменаваме дори колко често иронично пита изцапалите се деца дали не са случайно „негри“, а в книгите за гувернантката не липсват и сравнения с негативна конотация с „циганчета“.

Не е само класиката

Но не става въпрос само за „стари“ произведения. Дори модерна класика като поредицата за Хари Потър е критикувана, че пропагандира магьосничеството, вещерството, а не традиционните християнски ценности.

Какво да кажем за Алиса и нейните изключително странни наклонности да пие разни неща и после да вижда и да ѝ се случват още по-странни неща. Всъщност историята на Луис Карол е толкова особена, че е вдъхновила поредица от разнообразни интерпретации, които търсят скритите послания. Дали в приключенията на Алиса не става дума за секс, наркотици и колониализъм? Така смятат някои.

Други твърдят, че тайният смисъл е ориентиран като разказ за хранителни разстройства, а може би става дума за Войната на розите¹. Сложните фройдистки и т.н. тълкувания също добре пасват на историята, разказана като под въздействието на упойващи вещества (ако се чете от зрял човек), но съответно е неизменно любима на децата от различни поколения.

По-лишено от многопластови тълкувания, но проблеми може да има и с героя на Елин Пелин Ян Бибиян и неговите сложни отношения с дяволчето Фют – черно при това, много насилие, кой кого тормози, какви са всъщност взаимоотношенията им, изчистени ли са от нещо повече?

Като стана дума за насилие, в българската детска класическа литература родителският шамар си е нещо общоприето, без него не минава повествуванието. Което е възмутително и даже шокиращо от гледна точка на днешните възпитателни подходи, които отричат всякакви форми на насилие.

Тълкуванията на втория план на детските истории и как те могат да повлияят на формирането на младия индивид в посока хомофоб, расист, сексист, насилник, психопат и т.н. или да го тласнат към неврози, фобии, истерии и въобще детето да бъде травмирано от ранна възраст достигат своя връх при приказките (става въпрос за обработените и доста стилизирани варианти на фолклор).

Какво да правим с тая кръв?

Произведенията на Братя Грим, Шарл Перо, Ханс Кристиан Андерсен са част от културата на порастването с акта на четене преди заспиване на малкото дете. Същевременно модерният родител има нов повод за драматизация – какво правим с цялото това насилие, кръв се лее, кореми се порят, с вменяването на клишето ала Пепеляшка и Спящата красавица с вредната идея за преследването/чакането на принца и т.н.

Вдъхновен от тези терзания, още през 1994 г. американският писател Джеймс Фин Гарнър създава „Политически коректни истории за лека нощ: модерни приказки за нашия живот и времена“. Това са осъвременени интерпретации на най-популярните приказки, сатира на политическата коректност и цензурата, които стават важна част от детската литература. Приказките са пренаписани в тона и следват сюжетното развитие в духа на очакванията на един политически коректен пълнолетен, който иска да чуе да се говори за морални ценности, полезни за модерните деца, както и съответната поука.

Ето кратък преразказ в този дух на някои от най-популярните приказки:

„Червената шапчица“

Пародията, която предлага Гарнър, се подиграва с по-радикалните течения във феминизма, като това е една от многото истории, в които се предлага различен, по-подходящ за модерните времена край.

Така например ловецът, който е големият спасител в традиционната версия на приказката на Шарл Перо, тук има трагичен край – обезглавен е от бабата на Червената шапчица. Възрастната жена изскача от устата на вълка по свое собствено решение и след дълга поучителна реч от внучката ѝ, която обявява, че жените и вълците трябва да се обединят и да решават проблемите си без чужда намеса от страна на мъжете, които са общият враг. Преди това Червената шапчица направо нарича ловеца сексист и мразещ животните, защото иска да я спаси от корема на вълка. Приказката завършва щастливо – вълкът, Червената шапчица и баба ѝ оформят алтернативно семейство и заживяват заедно.

„Новите дрехи на краля“

Тук краят на добре известната приказка на Андерсен не е съвсем променен, но поуката е различна. Историята завършва с пронудистки обрат, като кралството бързо решава да се превърне в общество, в което дрехите не са задължителни, а са по избор.

„Трите прасенца“

В пародийната версия има вълци, които са алчни капиталисти, а прасенцата са представители на коренните жители, които открай време населяват тези места, но са принудени насила да напуснат земята на дедите си. Прасенцата по-късно стават борци за свобода и поркинисти (от прасе на англ. – поркинистите се наричат така с отправка към сандинистите в Никарагуа). Големият лош вълк е докаран до инфаркт.

Накрая поркинистите убиват всички вълци, вземат си земята обратно и създават утопична социалистическа държава и, разбира се, заживяват щастливо.

„Пепеляшка“

Ето и феминистки прочит на Пепеляшка. С напълно неочакван край.

Кръстницата фея на Пепеляшка в този вариант е от мъжки пол и неохотно се съгласява да я премени за бала. Момичето обаче е толкова привлекателно в своите неудобни дрехи, обувки и силен грим, че всички мъже в балната зала полудяват по нея и започва бой, който приключва, след като представителите на силния пол взаимно се избиват. Когато часовникът удря 12 часа в полунощ и Пепеляшка отново е в старите си дрехи, щастлива, че най-накрая се чувства удобно, всички присъстващи жени започват да ѝ завиждат, че се чувства добре. Както по-рано са завиждали, че тя е така привлекателна за мъжете.

Примерът на Пепеляшка се оказва заразителен – и дамите започват да хвърлят корсетите си, роклите си, обувките с високи токове и да танцуват голи и боси. Завладяват кралството и създават компания, която произвежда само удобни и практични дрехи за жени.

„Снежанка“

Отново има множество неочаквани сатирични обрати. Например седемте джуджета, които са определени като вертикално ощетени мъже, всъщност не искат да помогнат на Снежанка. Най-добрата ѝ приятелка става точно злата кралица.

Както и в позната версия на приказката на Братя Грим кралицата се дегизира като стара жена и тръгва да продава ябълки, които са отровни. Но докато се опитва да ги пробута на Снежанка, двете се заговарят, намират общи теми и разбират, че си допадат. Злата кралица дотолкова се увлича в разговора, че забравя, че ябълката е отровна, хапва от нея, докато си говори със Снежанка, и двете се строполяват бездиханни на земята. В това време джуджетата се завръщат, като водят и принца. Всъщност той идва в убежището на джуджетата в опит да излекува импотентността си и е привлечен от намиращата се в безсъзнание Снежанка, иска да прави секс с нея. В този момент джуджетата стигат до извода, че Снежанка е чудесен лек за импотентност, решават да я изложат на показ, за да направят малко пари. Но докато се опитват да преместят телата на двете жени, несмлените парчета отровна ябълка изскачат от устата им, те се събуждат гневни и отвратени от нещата, които са чули, докато са били в кома. Кралицата обявява джуджетата за бракониери и ги изхвърля от гората си. Двете със Снежанка отварят спа център само за жени.

* * *

Разбира се, в новия вариант вече няма вълшебна приказка, но е спазен духът на коректността.

Заекът носи твърде много руж, а и тия цветя...

Внимателният прочит и адаптирането към днешните норми на класически образци се разпростира и до анимационните филми – като „Дисни“ на по-старите си анимации за деца вече слага предупредителен знак, че е възможно да не отговарят напълно на съвременните културни стандарти. Наскоро беше обявено, че са произведени нови серии на съветската анимационна класика „Ну, погоди“. В тази връзка Би Би Си се обръща към експерти да направят анализ на съдържанието на старите епизоди от гледна точка на приемливост днес – изобилието от насилие е нещо, което няма нужда да се споменава,  както и сериозната липса на женски образи (с малки изключения – на една облечена в минижуп пищна представителка на прасетата). Същевременно обаче, ако се разчепкат нещата, излиза, че Заека е малко или повече от неясен пол – озвучава го актрисата Надежда Румянцева, а и той е последователен в употребата си на руж. Вълка често преминава границата на физическата близост. Ловът на Заека понякога се съчетава с доста нееднозначни докосвания. В това отношение и Заека не изостава. За спазване на телесна неприкосновеност и двамата биха получили двойки, коментират в шеговит стил експерти.

Примерът с „Ну, погоди“ е само за да онагледи, че ако трябва да се търси нещо, което не отговаря на съвременните стандарти, то непременно ще бъде открито.

Напоследък вторачването в ценностната правилност на детската литература (и анимации, и съответно филмови адаптации по книги) приема и обратния знак – на борбата с „джендъризма“ и доколко художествените произведения защитават традиционните ценности. Висят „тревожни“ въпроси – дали няма тънко пропагандиране на еднополови връзки сред младежта, което влияние би било пагубно за младия човек, при това закодирано, има ли същества с неопределен пол, такива, които говорят в среден род (например Чебурашка или Зайченцето бяло), подбиват ли се семейните ценности? Трябва ли да носят дрехи животните в детските книги, не е ли неприлично да са голи?

Въобще е все по-сложно. Детската литература трябва да е перфектно коректна, а в стремежа към политическа хигиена рискува да загуби вкуса си.

Опитите да се цензурират произведения от детската класика винаги са силно обсъждани и развихрят страстите. Като сред аргументите се стига и до сравнения с талибаните, които масово унищожаваха образци на високата култура само защото противоречаха на крайните им религиозни възгледи.

Когато става дума за детски класики, никак не е справедливо да се подхожда така, сякаш те са писани днес.

Когато се обсъждат предразсъдъци и грешни общоприети схващания, удобното напасване към днешния ден е бързо решение, но дали е най-вярното. Така може да се посегне на целостта на художествения текст. Освен това може да се заличи свидетелство на времето, на мисленето, като в името на комфорта претендираме, че такива предразсъдъци просто не са съществували. Ако искаме обаче новите поколения да осъзнаят проблемите и да ги надраснат, текстовете трябва да останат, което е по-трудно, но по-далновидно. Но с бележки, с обяснение, с разбиране. Какво е било прието тогава и защо днес вече не е. Каква е епохата, какво се е променило, какво не трябва да забравяме, за да не повтаряме същите грешки. Посипването с политически удобна пудра на класиките не е решението, нито забраната, цензурата, окастрянето.

Затова и има предложения – при спорни моменти да има обяснителни бележки от издателя или ако има съвременна намеса в съдържанието, да се посочва каква е била тя и какъв е оригиналът.

Всъщност може да бъде и по-просто – времето решава кое остава и в бъдеще кое ще се чете, защото се е доказало като добра литература с важни морални поуки, които винаги се свеждат до победата на доброто над злото, важен и красив урок, от който имат нужда децата.

----

¹ Войната на розите (1455-1485) се нарича поредица от граждански войни за престола на Англия между представители на родовете Йорк и Ланкастър.

Този материал е публикуван в сп. "Клуб Z" през февруари 2020 г. Още текстове от същата авторка можете да прочетете ТУК.

 

Сложно нещо са детските книги. Трябва да се справят с много изисквания, желания и претенции. За да бъде добра една детска книга, даже да кандидатства за класика, да се настани в златния фонд на евъргрийните за подрастващи, трябва да е забавна, да разказва запомняща се история, да има поне един герой звезда, да предразполага, да бъде красиво написана, да действа като допинг на въображението, да създава емоции, да не бъде повърхностна, да предлага истории, в които доброто побеждава, да бъде в синхрон с текста илюстрирана (защото както скорошна „драма“ с илюстрациите на Любен Зидаров за ново издание на „Хари Потър“ показа, рисунките могат да провокират протести, ако вземат, че се разминат с масовия вкус)... А напоследък все по-често големият проблем е, че някои детски класики (всъщност немалко) кривват от правия път на политическата коректност.

Провиненията са различни по форма, съдържание и задълбоченост, но основно се свеждат до расизъм и сексизъм.

Христоматиен е примерът с една от най-любимите детски книги „Пипи Дългото чорапче“, където се появи проблем и обществено притеснение основно заради бащата на Пипи, който „работи“ негърски крал. През 2015 г. по случай 70-ия рожден ден на Пипи в юбилейното издание „професията“ беше заменена с „крал на южните морета“ със съгласието на роднините на писателката и с обяснението, че Швеция е мултикултурна държава, а детската авторка не би искало нейната широкоскроена героиня неволно да обиди някого.

200 пъти думата с „н“

И ако расисткият елемент при класиката на Астрид Линдгрен се изчиства по-лесно, при друг незабравим роман – „Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен, драмата се оказа по-комплексна. Парадоксално, проповядващата човеколюбие книга, която според Ърнест Хемингуей стои в основата на американската литература на ХХ век, е сред най-цензурираните в САЩ. 

Проблемът е в често използваната от писателя дума „негър“, която се среща повече от 200 пъти в текста. През 2010 г. издателство в Алабама публикува вариант, в който думата с „н“ беше заменена с „роб“. Като го обясни като контрамярка срещу цензурата, която е причина „тези важни образци на литературата да са премахвани от училищните програми по света“. И ако подобно решение точно в този щат може да има някакво обяснение, доста по-крайни изглеждаха действията на ръководството на училище във Филаделфия. Там романът е забранен с мотива, че обществените загуби от това да се чете книгата от учениците са повече от литературните ползи.

Пак парадоксално, но и „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичъм Стоу, книга, над която само жестокосърдечна личност не е пуснала поне няколко сълзи в крехките си години, има трудна съдба.

Тя се появява през 1852 г. преди войната между Севера и Юга и според някои коментари оказва силно въздействие върху общественото мнение. В южните щати книгата е обявена за пълна с лъжи, даже е и изгаряна. В наши дни обаче историята, която се превръща в символ на борбата срещу робството, също е клеймена, макар и вече по съвсем различни причини. Афроамериканци реагират на произведение, което било „расистко“ и „карикатура на реалността“. С подобни обвинения през годините е била атакувана и „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Лий.

Вещиците са винаги жени

Особено неодобряван от гледна точка на противоречивост с налаганите съвременни културни еталони е британският писател Роалд Дал, чиито прочути детски романи се оказват често твърде дръзки с въображението си за възрастните.

Така например световноизвестната „Чарли и шоколадовата фабрика“ се е сблъсквала с много критики, откакто е публикувана през 1964 г. Като основните обвинения са за налагане на расови стереотипи, свързани с образите на умпа-лумпите, които са подложени на експлоатация в шоколадовата фабрика. Според критиците на Дал така описани те напомняли пигмеи. Налага се Дал да промени описанието им. В следващо издание писателят трансформира изцяло начина, по който изглеждат – те вече са малки човечета със светлорозова кожа и дълга златисто-кестенява коса.

Друга книга на Дал – „Вещиците“ – също не е пощадена. Тя разказва историята на малко момче, което по случайност подслушва пъклените планове на световния конгрес на вещиците, които кроят превръщането на всички деца в мишки чрез магическа отвара. Дал описва така вещиците – те са винаги жени.

„Не искам да говоря лошо за жените. Повечето са прекрасни. Но е факт, че вещиците винаги са жени”, добавя той.

Лесно е да се предположи откъде идват критиките и исканията за забрана на книгата – крайни феминистки групи изпадат във възмущение от отрицателното отношение на автора към вещиците и въобще към жените.

„Матилда“ също е била на прицел на бдителните цензори. Вместо историята да се приема като разказ за силата на духа, на човешките възможности, за сблъсъка на доброто и злото, в което доброто побеждава, според негативните коментари главната героиня малката Матилда е образ, който дава лош пример.

Гениалното и изобретателно момиченце, което има глупави, груби и егоистични родители, които не се интересуват от заложбите му, нямало респект към авторитети. И представянето по този начин на родителите като безотговорни грубияни можело да се отрази зле на децата, които четат книгата, са сред упреците към „Матилда“.

Зли индианци и черни принцове

Проблеми e имала и американската класика за деца „Малка къща в прерията“. Писателката Лора Ингълс Уайлдър търпи критики от години заради представянето на индианците в нея като зли, злонамерени и жестоки.

За времето, в което е писана, книгата е важна. Тя описва силни женски характери, способни да се справят с трудностите, и става любима на поколения читатели. Дори звучи силно феминистично. С тенденцията на преосмисляне обаче „Малка къща в прерията“ все по-често е атакувана като „културно нечувствителна“ заради стереотипизираното представяне на индианците.

По кината вече върви най-новата екранизация на друг детски евъргрийн „Д-р Дулитъл“ на Хю Лофтинг. И историите за английския лекар (първата от които е публикувана през 1920 г.), който говори с животни, обаче нерядко са атакувани за расистки внушения – заради начина на изобразяване на определени етнически групи и използването на обидни думи, с които те са описвани.

През 1986 г. по случай 100-годишнината на писателя излизат нови издания на книгите за доктора, в които сметнати за неподходящи пасажи са премахнати или пренаписани. Някои от илюстрациите, които са приемани като откровено обидни, са или премахнати, или заменени с непубликувани оригинали на Лофтинг.

Ето и един пример – в оригиналната история един от главните герои е Бумпе – африкански принц, който помага на доктора и неговите приятели животните. В замяна Дулитъл трябва да обещае, че ще избели лицето му...

Историите за доктора, който разбира езика на животните, са създадени в определена епоха и съответно доминиращите настроения в обществените нагласи в някакъв вариант намират свой израз в литературата. (Това се отнася и до всички по-горе изброени класики в по-голяма или по-малка степен). Лофтинг например пише, когато доминират колониализмът и европоцентризмът в първите години на ХХ век.

Шовинистичен империалист

Още по-противоречив и често категорично отричан е авторът на друга детска класика „Книга за джунглата“. Ръдиард Киплинг носи клеймото на расист и колониалист. През 1942-ра Джордж Оруел го определя като „шовинистичен империалист“ и „морално нечувствителен и естетично отвращаващ“. Произведенията на родения в Мумбай писател, носител на Нобелова награда, но и автор на „Бремето на белия човек“, са постоянен обект на критика заради подкрепата му за колониализма. Колкото и спорен да е Киплинг, той си остава значима литературна фигура, а и екранизациите на историята за Маугли продължават.

Примерите могат да продължат. Като обхващат, разбира се, изключително разностилни автори, истории, периоди, мотиви и внушения. Но към всички съвременната свръхчувствителност по определени теми поражда желание за рестрикция – или пълна чрез забрана, или чрез цензуриране, заличаване и пренаписване на будещите съмнения части от произведението.

Ако се втренчим в повечето най-впечатляващи издавани и любими детски книги, можем да открием несъвършенствата вероятно на всяка от тях от гледна точка на днешните разбирания за толерантност, възпитание, екостандарти, полово равенство, стереотипно представяне на малцинства и т.н.

Пипи е един асоциален индивид, който не иска да се съобразява и да следва установения обществен ред, аутсайдер, който не уважава правилата в социума, отпаднала е от училище, отглеждана без семейна грижа, в неподходяща среда и т.н.

А колко спорен е друг любим персонаж – Мери Попинз на Памела Травърз. Е, от днешна гледна точка нейните методи на възпитание са напълно отречени. Общува ли тя с поверените ѝ деца – не, тя сумти, повечето време ги хока, говори им с леден или заплашителен глас, презрително отговаря, прави груби забележки, категорично пресича всички опити за установяване на истинска комуникация, действа авторитарно, а на места заплашва и с физически наказания, няма „Монтесори“, няма уважението към личността на детето, няма метода на забраната на „не“ и говоренето в позитивна форма за нещата. Да не споменаваме дори колко често иронично пита изцапалите се деца дали не са случайно „негри“, а в книгите за гувернантката не липсват и сравнения с негативна конотация с „циганчета“.

Не е само класиката

Но не става въпрос само за „стари“ произведения. Дори модерна класика като поредицата за Хари Потър е критикувана, че пропагандира магьосничеството, вещерството, а не традиционните християнски ценности.

Какво да кажем за Алиса и нейните изключително странни наклонности да пие разни неща и после да вижда и да ѝ се случват още по-странни неща. Всъщност историята на Луис Карол е толкова особена, че е вдъхновила поредица от разнообразни интерпретации, които търсят скритите послания. Дали в приключенията на Алиса не става дума за секс, наркотици и колониализъм? Така смятат някои.

Други твърдят, че тайният смисъл е ориентиран като разказ за хранителни разстройства, а може би става дума за Войната на розите¹. Сложните фройдистки и т.н. тълкувания също добре пасват на историята, разказана като под въздействието на упойващи вещества (ако се чете от зрял човек), но съответно е неизменно любима на децата от различни поколения.

По-лишено от многопластови тълкувания, но проблеми може да има и с героя на Елин Пелин Ян Бибиян и неговите сложни отношения с дяволчето Фют – черно при това, много насилие, кой кого тормози, какви са всъщност взаимоотношенията им, изчистени ли са от нещо повече?

Като стана дума за насилие, в българската детска класическа литература родителският шамар си е нещо общоприето, без него не минава повествуванието. Което е възмутително и даже шокиращо от гледна точка на днешните възпитателни подходи, които отричат всякакви форми на насилие.

Тълкуванията на втория план на детските истории и как те могат да повлияят на формирането на младия индивид в посока хомофоб, расист, сексист, насилник, психопат и т.н. или да го тласнат към неврози, фобии, истерии и въобще детето да бъде травмирано от ранна възраст достигат своя връх при приказките (става въпрос за обработените и доста стилизирани варианти на фолклор).

Какво да правим с тая кръв?

Произведенията на Братя Грим, Шарл Перо, Ханс Кристиан Андерсен са част от културата на порастването с акта на четене преди заспиване на малкото дете. Същевременно модерният родител има нов повод за драматизация – какво правим с цялото това насилие, кръв се лее, кореми се порят, с вменяването на клишето ала Пепеляшка и Спящата красавица с вредната идея за преследването/чакането на принца и т.н.

Вдъхновен от тези терзания, още през 1994 г. американският писател Джеймс Фин Гарнър създава „Политически коректни истории за лека нощ: модерни приказки за нашия живот и времена“. Това са осъвременени интерпретации на най-популярните приказки, сатира на политическата коректност и цензурата, които стават важна част от детската литература. Приказките са пренаписани в тона и следват сюжетното развитие в духа на очакванията на един политически коректен пълнолетен, който иска да чуе да се говори за морални ценности, полезни за модерните деца, както и съответната поука.

Ето кратък преразказ в този дух на някои от най-популярните приказки:

„Червената шапчица“

Пародията, която предлага Гарнър, се подиграва с по-радикалните течения във феминизма, като това е една от многото истории, в които се предлага различен, по-подходящ за модерните времена край.

Така например ловецът, който е големият спасител в традиционната версия на приказката на Шарл Перо, тук има трагичен край – обезглавен е от бабата на Червената шапчица. Възрастната жена изскача от устата на вълка по свое собствено решение и след дълга поучителна реч от внучката ѝ, която обявява, че жените и вълците трябва да се обединят и да решават проблемите си без чужда намеса от страна на мъжете, които са общият враг. Преди това Червената шапчица направо нарича ловеца сексист и мразещ животните, защото иска да я спаси от корема на вълка. Приказката завършва щастливо – вълкът, Червената шапчица и баба ѝ оформят алтернативно семейство и заживяват заедно.

„Новите дрехи на краля“

Тук краят на добре известната приказка на Андерсен не е съвсем променен, но поуката е различна. Историята завършва с пронудистки обрат, като кралството бързо решава да се превърне в общество, в което дрехите не са задължителни, а са по избор.

„Трите прасенца“

В пародийната версия има вълци, които са алчни капиталисти, а прасенцата са представители на коренните жители, които открай време населяват тези места, но са принудени насила да напуснат земята на дедите си. Прасенцата по-късно стават борци за свобода и поркинисти (от прасе на англ. – поркинистите се наричат така с отправка към сандинистите в Никарагуа). Големият лош вълк е докаран до инфаркт.

Накрая поркинистите убиват всички вълци, вземат си земята обратно и създават утопична социалистическа държава и, разбира се, заживяват щастливо.

„Пепеляшка“

Ето и феминистки прочит на Пепеляшка. С напълно неочакван край.

Кръстницата фея на Пепеляшка в този вариант е от мъжки пол и неохотно се съгласява да я премени за бала. Момичето обаче е толкова привлекателно в своите неудобни дрехи, обувки и силен грим, че всички мъже в балната зала полудяват по нея и започва бой, който приключва, след като представителите на силния пол взаимно се избиват. Когато часовникът удря 12 часа в полунощ и Пепеляшка отново е в старите си дрехи, щастлива, че най-накрая се чувства удобно, всички присъстващи жени започват да ѝ завиждат, че се чувства добре. Както по-рано са завиждали, че тя е така привлекателна за мъжете.

Примерът на Пепеляшка се оказва заразителен – и дамите започват да хвърлят корсетите си, роклите си, обувките с високи токове и да танцуват голи и боси. Завладяват кралството и създават компания, която произвежда само удобни и практични дрехи за жени.

„Снежанка“

Отново има множество неочаквани сатирични обрати. Например седемте джуджета, които са определени като вертикално ощетени мъже, всъщност не искат да помогнат на Снежанка. Най-добрата ѝ приятелка става точно злата кралица.

Както и в позната версия на приказката на Братя Грим кралицата се дегизира като стара жена и тръгва да продава ябълки, които са отровни. Но докато се опитва да ги пробута на Снежанка, двете се заговарят, намират общи теми и разбират, че си допадат. Злата кралица дотолкова се увлича в разговора, че забравя, че ябълката е отровна, хапва от нея, докато си говори със Снежанка, и двете се строполяват бездиханни на земята. В това време джуджетата се завръщат, като водят и принца. Всъщност той идва в убежището на джуджетата в опит да излекува импотентността си и е привлечен от намиращата се в безсъзнание Снежанка, иска да прави секс с нея. В този момент джуджетата стигат до извода, че Снежанка е чудесен лек за импотентност, решават да я изложат на показ, за да направят малко пари. Но докато се опитват да преместят телата на двете жени, несмлените парчета отровна ябълка изскачат от устата им, те се събуждат гневни и отвратени от нещата, които са чули, докато са били в кома. Кралицата обявява джуджетата за бракониери и ги изхвърля от гората си. Двете със Снежанка отварят спа център само за жени.

* * *

Разбира се, в новия вариант вече няма вълшебна приказка, но е спазен духът на коректността.

Заекът носи твърде много руж, а и тия цветя...

Внимателният прочит и адаптирането към днешните норми на класически образци се разпростира и до анимационните филми – като „Дисни“ на по-старите си анимации за деца вече слага предупредителен знак, че е възможно да не отговарят напълно на съвременните културни стандарти. Наскоро беше обявено, че са произведени нови серии на съветската анимационна класика „Ну, погоди“. В тази връзка Би Би Си се обръща към експерти да направят анализ на съдържанието на старите епизоди от гледна точка на приемливост днес – изобилието от насилие е нещо, което няма нужда да се споменава,  както и сериозната липса на женски образи (с малки изключения – на една облечена в минижуп пищна представителка на прасетата). Същевременно обаче, ако се разчепкат нещата, излиза, че Заека е малко или повече от неясен пол – озвучава го актрисата Надежда Румянцева, а и той е последователен в употребата си на руж. Вълка често преминава границата на физическата близост. Ловът на Заека понякога се съчетава с доста нееднозначни докосвания. В това отношение и Заека не изостава. За спазване на телесна неприкосновеност и двамата биха получили двойки, коментират в шеговит стил експерти.

Примерът с „Ну, погоди“ е само за да онагледи, че ако трябва да се търси нещо, което не отговаря на съвременните стандарти, то непременно ще бъде открито.

Напоследък вторачването в ценностната правилност на детската литература (и анимации, и съответно филмови адаптации по книги) приема и обратния знак – на борбата с „джендъризма“ и доколко художествените произведения защитават традиционните ценности. Висят „тревожни“ въпроси – дали няма тънко пропагандиране на еднополови връзки сред младежта, което влияние би било пагубно за младия човек, при това закодирано, има ли същества с неопределен пол, такива, които говорят в среден род (например Чебурашка или Зайченцето бяло), подбиват ли се семейните ценности? Трябва ли да носят дрехи животните в детските книги, не е ли неприлично да са голи?

Въобще е все по-сложно. Детската литература трябва да е перфектно коректна, а в стремежа към политическа хигиена рискува да загуби вкуса си.

Опитите да се цензурират произведения от детската класика винаги са силно обсъждани и развихрят страстите. Като сред аргументите се стига и до сравнения с талибаните, които масово унищожаваха образци на високата култура само защото противоречаха на крайните им религиозни възгледи.

Когато става дума за детски класики, никак не е справедливо да се подхожда така, сякаш те са писани днес.

Когато се обсъждат предразсъдъци и грешни общоприети схващания, удобното напасване към днешния ден е бързо решение, но дали е най-вярното. Така може да се посегне на целостта на художествения текст. Освен това може да се заличи свидетелство на времето, на мисленето, като в името на комфорта претендираме, че такива предразсъдъци просто не са съществували. Ако искаме обаче новите поколения да осъзнаят проблемите и да ги надраснат, текстовете трябва да останат, което е по-трудно, но по-далновидно. Но с бележки, с обяснение, с разбиране. Какво е било прието тогава и защо днес вече не е. Каква е епохата, какво се е променило, какво не трябва да забравяме, за да не повтаряме същите грешки. Посипването с политически удобна пудра на класиките не е решението, нито забраната, цензурата, окастрянето.

Затова и има предложения – при спорни моменти да има обяснителни бележки от издателя или ако има съвременна намеса в съдържанието, да се посочва каква е била тя и какъв е оригиналът.

Всъщност може да бъде и по-просто – времето решава кое остава и в бъдеще кое ще се чете, защото се е доказало като добра литература с важни морални поуки, които винаги се свеждат до победата на доброто над злото, важен и красив урок, от който имат нужда децата.

----

¹ Войната на розите (1455-1485) се нарича поредица от граждански войни за престола на Англия между представители на родовете Йорк и Ланкастър.

Този материал е публикуван в сп. "Клуб Z" през февруари 2020 г. Още текстове от същата авторка можете да прочетете ТУК.

Коментари

Детските класики и да нямат нужда,

когато вашите господари решат, че се налага, ще ги напудрят и ще ви разпоредят да похвалите напудрянето.

А като дойде мемото началниците, това отгоре ще изчезне там, дето изчезнаха още редица глупави статии с неверни прогнози тук :)

Интересно четиво! Разбира се,

Интересно четиво! Разбира се, времената се менят и евентуално ставаме по-добри и осъзнати от предишните поколения (докато не се развалим напълно ;), но мисля, че нямаме право да пипаме авторовия текст. Едно елегантно решение е да има обяснителни бележки при спорните моменти, но още по-добре би било, ако родителите обсъждат с децата си какво са прочели и дадат своята трактовка по проблема - все пак това е част от възпитанието им и е най-добре и авторитетно точно родителят да обясни защо дадено нещо не е ок вече. Така ще започне да се изгражда и критичното мислене от по-ранна възраст.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Къде ще почивате през лятото?