Засилва се натискът върху българското правителство да замени плоския данък с прогресивно данъчно облагане. Кабинетът изглежда склонен да му се поддаде по чисто конюнктурни причини – за да флиртува с левия електорат преди изборите догодина.

Като особено важен аргумент в полза на прогресивното облагане привържениците му сочат, че то съществува в много европейски държави. И че е израз на загриженост на елита за положението на плебса.

Това е истина. Но трябва ли България сляпо да копира нещо, само защото го има и на други места в света, на който иска да прилича. Ако бяхме приличали на Франция, Италия, Великобритания, Испания, днес щяхме да имаме препълнени морги. Не винаги чуждият пример е правилният.

Ако България се откаже от плоския данък и копира прогресивното облагане в други, по-развити и по-мощни от нейната икономики, тя може и да залъже бедните, че се грижи за тях, но едва ли ще им помогне особено на практика. Затова пък ще унищожи зачатъка на средна класа, който започва да се образува тук.

Данъкът върху богатството, на който предишният френски президент социалист Франсоа Оланд толкова държеше, не помогна особено на бюджета на страната му, хронично обременен с дефицити.

Живях достатъчно дълго в Западна Европа, за да видя с очите си как през последното десетилетие на кризи подоходното облагане помогна да бъде унищожена голяма част от средната класа в развити европейски страни, напълни ги с недоволен пролетариат и тероризъм и отвори пътя към властта на антисистемни и екстремистки формации.

Причината за това е проста – този начин на облагане натоварва с най-големи тежести именно средната класа, хората, които произвеждат основната част от БВП и са котвата на политическата стабилност. Той поощрява масовото криене на доходи и отклоняващото се поведение.

Такъв например е случаят в Белгия. Ако там вземате среднатата брутна работна заплата (около €3000 на месец) плащате 50% данък. За вас остават €1500. Ако живеете под наем в Брюксел трябва да приготвите за него и за режийните разноски (ток и газ) поне още €1000. И в приличен квартал ще минете само с толкова, ако сте голям късметлия.

В Белгия 72% от населението притежава жилищата си, но то носи почти същата финансова тежест като живеещите под наем, защото изплаща ипотеки. Според информация на Deloitte от октомври 2019 г. съотношението на жилищните заеми към нетния доход на белгийците се е увеличило от 62% през 2008 г. на 94% през 2018 г.

Та, след данъка и наема или ипотеката (която може да бъде и по-висока), ви остават €500. Но дотук даждията не свършват. От тези пари трябва да платите задължителната си осигуровка (здравна и социална), чийто минимум е около €250 на месец. След две години по нея ви идва изравнителната сметка до пълната дължима вноска. Тя обикновено е равна или по-голяма от минималната.

За разходи до края на месеца ви остават €250, т.е. колкото четири-пет скромни седмични пазарувания в супермаркети тип Lidl и ALDI.

Да се разболеете е безразсъден лукс: така цитираната здравна застраховка не покрива всичко. Ако например се наложи да ви извадят зъб, касата не плаща, вие трябва да се бръкнете с €90, цената може вече и да е по-висока.

Това е сметката за един човек. От нея излиза, че ако сте домакинство с едно дете и ако другият му работещ член също получава бруто €3000 на месец, той трябва да посрещне с оставащите му след данък и осигуровка €1250 всички други разходи.

Те включват най-малко:

  • месечна такса за кабелна телевизия, интернет и мобилен телефон плюс сметката, която сте е направили (минимум €150 за двамата);
  • парѝ, отделени за доплащане на осигуровките (€500);
  • обличане, обуване, образование и здравни грижи за детето (родителите трябва да бъдат железни);
  • скромна семейна почивка (до 10 дни);
  • застраховка на колата (ако сте средна класа, трябва да имате). Около €800 годишно (€67-€70 на месец) е с най-ниското покритие, никакво каско;
  • ако искате гараж или паркомясто под наем, €100 на месец едва ще стигнат;
  • гориво за колата (не се предвиждат ремонти) – към €200 на месец при умерено ползване
  • годишен преглед на колата (малко над €50)
  • непредвидени разходи.

Дотук от останалите €1250 са отишли €1070. Остават €180 – за спестявания, културен живот, развлечения. В развлеченията включвам малката семейна почивка и още не съм извадил непредвидените разходи от остатъчната сума. А, забравих да сметна и разходите за детето…

Разбира се, в Белгия има семейно подоходно облагане, има облекчения за неработещ партньор или съпруг и други случаи на тежко семейно положение. Но и при тях парите или не стигат, или стигат едва, едва. Обикновено по законния път сметката не излиза.

Затова в тази страна масово се крият доходи и се работи на черно. В секторите, които често наемат работници от третия свят и от Централна и Източна Европа (услуги, търговия, строителство, промишленост), е правило по ведомост да се получава минимално възнаграждение, а останалата част от пълното възнаграждение работодателят да дава под масата без никакви документи. Разходите за труд са такива, че бизнесът по чудо оцелява, ако честно ги плаща докрай.

Масова практика е да не се издават касови бонове – особено на откритите пазари като популярните Gare du Midi и L’Abattoir в Брюксел.

Къде отиват парѝте от данъците и осигуровките? Отиват за издръжката на раздута, неефективна и в много случаи некомпетентна администрация, и за поддържането на щедра социална система, построена на принципа на солидарността. Този принцип означава, че тя е особено стисната към тези, които ѝ осигуряват приходите, и особено щедра към онзи, които си поделят разходите ѝ, т.е. които тя на практика отглежда.

Чакалнята на международното летище на Брюксел след атентата на 22 март 2016 г. Снимка архив

Щедрата социална система не попречи на образуването на капсулирани мюсюлмански общности, на радикализирането на части от тях и на най-кървавите терористични нападения през последните десетилетия в Европа – в Париж на 13 ноември 2015 г. и в Брюксел – на 22 март 2016 г. Извършиха ги точно такива, в чието име и за чието благо облагането е прогресивно.

Протестите на жълтите жилетки от Франция заляха и Белгия през миналата година. Снимка АП / БТА

Ако гледате, слушате или четете официалните новини, ще заключите, че Белгия е една преобладаващо ляво-либерална, изключителто толерантна, мултикултурна, социална и свободна страна. Това обаче става за сметка на дълг от 98,6% от БВП (до неотдавна беше малко над 105% от БВП). Някой плаща за благините. И този някой е все по-недоволен.

Това ясно личи, ако погледнете актуалните електорални нагласи – най-голямата партия в Белгия е фашизоидната Vlaams Belang (Фламански интерес). Втори е консервативният, умерено националистически, републикански (Белгия е монархия), твърде резервиран към имигрантите и сепаратистки N-VA (Нов фламандски алианс). Почти изравнена с него е крайнолявата Партия на труда на Белгия.

Традиционно управлявалите в продължение на десетилетия християндемократи, социалисти, либерали и зелени са от трето място надолу.

До 2014 г. “Фламандски интерес” и Партията на труда бяха маргинални – с под 4% от гласовете на парламентарните избори. През 2019 г. “Фламандски интерес” беше втора с 12% от гласовете, а Партията на труда – пета с с 8,6% от гласовете. В момента и двете са в челната тройка с повече от удвоени гласове.

Същия възход на протестни, анти-статукво и популистки формации наблюдавахме през последните години на парламентарните избори в други подчертано социални държави с усложнено и диференцирано данъчно облагане:

  • в Гърция през януари 2015 г. крайнолявата СИРИЗА беше първа, а фашизоидната “Златна зора” – трета;
  • на първия тур на френските президентски избори през април 2017 г. първи бяха двамата полярни кандидати на анти- статуквото – центристът Еманюел Макрон и крайндясната Марин Льо Пен
  • на парламентарните избори в Италия през март 2018 г. антиелитисткото движение “Пет звезди” беше първа политическа сила, а крайнодясната “Лига” – втора.

Общото в трите случая е възходът на екстремистите. Те могат да стигнат до статута на незаобиколим фактор при сформиране на правителство. Това е случаят в момента в Белгия. Тя е с поредното си временно правителство, в поредната многомесечна правителствена криза. И не е чудно, че при такова управление е страната с най-много жертви на COVID-19 на милион население.

За да не допуснат фашизоиди и антиевропейци в правителството, отслабените традиционни партии са принудени да сформират причудливи многопартийни коалиции между политически и идеологически несъвместими сили. Предишната в Белгия беше трипартийна, а по-предишната – шестпартийна.

Те са нестабилни и върховното им постижение е да оцелеят във властта. Напълно неспособни са да водят политика в ясна посока, да правят решителни реформи. Те съхраняват болното статукво, от което всички са недоволни, което пък още повече засилва подкрепата за антисистемните формации.