ДИМИТЪР КЕНАРОВ

Симферопол, Украйна.

В навечерието на референдума в Крим, когато светът нетърпеливо очакваше кулминацията на украинската политическа драма, отидох в Руския драматичен театър в Симферопол, за да гледам постановка „Ревизор“ на Николай Гогол. Въпреки напрежението в града, въпреки наглите мъже във военни униформи, които патрулираха по всички улици и кръстовища, в тази съботна вечер залата беше наполовина пълна. Семейства, двойки, групи от ученици, насядали по плюшените седалки под сините орнаменти на великолепния таван, изпъстрен с цветя и пеперуди.

Сюжетът на „Ревизор“ е класическа горчива руска сатира: Нов човек в провинциален и корумпиран град – местните взимат младия и наперен мъж на име Хлестаков за ревизор от Санкт Петербург, изпратен инкогнито да разследва далаверите в града. Ужасеният кмет и неговите приближени веднага започват да му се подмазват като му предлагат подкупи и услуги. Местните търговци също го ухажват, защото вярват, че е истински ревизор, който най-накрая ще разчисти града им.

В края на пиесата уловката е разкрита, но вече е твърде късно. След като се е възползвал от всеки, Хлестаков изведнъж заминава и никога не се връща. В последното действие пристига истинският ревизор.

Не останах до края на постановката. По време на антракта проверих туитъра си и прочетох с тревога, че неизвестни маскирани мъже, с автоматични оръжия, са нахълтали в хотел „Москва“ в Симферопол, където бяхме повечето чуждестранни журналисти, пристигнали да отразяват референдума.

Бързо взех якето от гардероба и се изстрелях от театъра обратно към хотела, за да видя моята фотографка Боряна Кацарова и да решим какво да правим. Изглеждаше, че кримските власти, побутнати от руснаците, безразсъдно са решили да дадат урок на чуждите медии. Имаше причина за страха ми: Няколко дни по-рано двамата с Боряна попаднахме на друга група въоръжени и маскирани мъже, сред тях и няколко казаци, нападнаха посред бял ден студиото на Асошиейтед прес в центъра на Симферопол.

Когато ни видяха да снимаме, те се втурнаха към нас, хвърлиха ме на земята и опряха пистолет в главата ми. Взеха ми телефона, издърпаха фотоапарата на Боряна, след което скочиха в бял бус без номера и изчезнаха с нашето оборудване.

В хотела открих Боряна, която гледаше уплашено. Отворихме лаптопите и започнахме да следим съобщенията в социалните медии, идващи от хотел „Москва“, докато очаквахме командоси да влетят всеки момент. Никой не знаеше какво точно става, а информацията ставаше все по-странна: по коридора ходеха десетина маскирани с бойни пушки със заглушители – те бяха или от „Беркут“, или от специалните части „Алфа“. Някои бяха в униформи, а други – цивилни. Търсеха въоръжен престъпник. Не, просто провеждаха учение. Търсеха въоръжен престъпник, но бяха попаднали на фалшив сигнал. Не, беше само рутинно учение...

Тогава репортерът на Time Саймън Шустер написа туит: „По руския гангстерски жаргон, това, което стана тази вечер, е (маскарад). Добре дошъл в Русия, Крим!“ Всъщност всичко, което се случва в Крим в последните няколко седмици, прилича на маскарад – като пиеса на Гогол.

Полуостровът се хвърли в краката на един мъж от Москва без изобщо да се замисли, а хората се надяват, че това ще е в тяхна полза и така ще разрешат всичките си проблеми. Първото действие беше като в екшън: на 26 февруари десетки фантомни войници без отличителни знаци, представяйки се за защитници на населението от фантомни фашисти, завзеха целия полуостров и постепенно поеха контрола над държавните институции, ключовата инфраструктура, транспортните мрежи и военните бази.

Във второто, по-мелодраматично, действие новият премиер на Крим Сергей Аксьонов поиска от неговия по-голям и по-силен брат Владимир Путин да гарантира мира в неговото малко кримско царство край морето.

В третото действие нашият герой – дали не е злодей под прикритие? - се втурва да помага. Този сюжет веднага щеше да бъде разпознат от Владимир Проп – изследовател на руските народни приказки.

Целият Крим е сцена и всички кримчани са актьори: от проруските „единици за самозащита“, които се клатушкат по улиците в униформи, не по мярка, и червени ленти на ръцете, през местните тийнейджъри, които не са живели нито ден в Съветския съюз, но наивно се увиват в червени знамена на СССР и слушат съветски военни маршове, до кримските татари, които се опитват да поставят контра-пиеса с техните беззащитни групи са самозащита.

А самият референдум в неделя с 96% подкрепа за съюз с Руската федерация не беше нищо повече от театър на абсурда. Група хора си мислят, че правят избор, а други си мислят, че упражняват контрол над честността на този избор, а всъщност нямаше никакъв избор.

Дори и ние, журналистите, които предаваме от Крим, на моменти се включваме в този театър и си мислим, че отразяваме истинско събитие, а не постановка.

Въпреки това, не всичко в Крим е театър. Вечерта след референдума бях на площад „Ленин“ в Симферопол сред хиляди хора от различни възрасти, които вееха руски знамена и скандираха „Русия“. На голяма осветена сцена в единия край на площада известни музиканти и танцьори забавляваха зрителите, които танцуваха, прегръщаха се, пееха руски песни докато изгубят гласа си.

В очите на мнозина имаше сълзи и то не само заради камерите. Радостта изглеждаше автентична, от сърце, въпреки че бе подпомогната от добро количество водка и бира. Хората бяха щастливи не от пиенето, пиеха от щастие.

За много от тях това бе сбъдване на националната приказка: завръщането в дома. За съжаление радостта може да не трае дълго. Пиесата може би е близо до края, но последното действие остава неизвестно. Ще имат ли гражданите на Крим благополучие? Или и те ще бъдат измамени от техния ревизор? Струва си да се помни: руската литература не е известна с щастливите финали.