Ad Config - Website header

 

Article_top

8.00 ч в неделя. Пред сградата на Ректората на Софийския университет на талази прииждат младежи (че и впечатляващо количество родители). Можете да срещнете всякакви реакции – от нервно потропване с крак през самоуверени изражения до ирационална паника в очите на тези 18-19-годишни хора (а и в тези на родителите им). Когато вратите се отварят с тежко скърцане, пипалата на аморфната маса започват да се придвижват по стълбите и заплашват да погълнат достолепните статуи на Евлоги и Христо Георгиеви.

На вратата сверяват лика на личната карта със стреснатата физиономия на всеки бъдещ студент и след установена достатъчна степен на прилика го допускат до кандидатстудентския изпит, заради който е цялата паника насред София.

В разгара на предварителната кандидатстудентска кампания тази гледка може да бъде наблюдавана всеки уикенд на същото място. Както и пред другите висши училища.

Битката е за местата в силно желани специалности в най-добрите български университети. За да бъдат по-спокойни притеснените младежи, набелязаната от тях специалност я има вероятно в още поне три университета. Които вероятно не успяват да запълнят определените места за прием.

Място има за всички

Само че това въобще не е толкова хубаво, колкото на някои бъдещи студенти им се струва.

Към края на миналата година широк отзвук получи изследването по европейската програма „Хоризонт 2020“, посветено на подобряването на модела на финансиране на научните изследвания на базата на постигнатите резултати.

Една от двете основни препоръки, представени от проф. Люк Соте, съветник на еврокомисаря за науката, изследванията и иновациите Карлос Моедас, беше намаляване на броя висши учебни заведения у нас от 54 (по данни на НСИ) на максимум десет (заедно с Българската академия на науките и Селскостопанската академия).

Сред аргументите за съкращаване броя на университетите у нас бе посочена европейската практика, според която обикновено има един университет на 1 милион души от населението. Статистиката за отделните държави е различна, но последните данни за броя на университетите в Европейския съюз сочи, че те са над 3000 при население около 510 милиона души в 28-те страни членки. Простата сметка показва, че ЕС като цяло е далеч от този “неписан стандарт“.

Факт е обаче, че броят на държавните университети в България през последните години е константа. Частните дори се увеличават. И това на фона на демографската криза, която се отразява пряко на броя на кандидатстващите и съответно приети първокурсници. През 2017 г. в български университети са приети 51 хил. студенти, като 38 хил. от тях се обучават за степен бакалавър по данни на Министерството на образованието (МОН). Само година по-рано първокурсниците са били с 14 хил. повече.

Освен това колкото по-ниска е конкуренцията между студентите за местата в университетите, толкова по-ниска е мотивацията им. Това несъмнено влияе на качеството на висшето образование. А пък ниското качество (за което съдействат и вече предъвканите фактори – кошмарна материална база, остарели учебни програми и в общия случай ниска мотивация на преподавателите) кара младите хора все по-често да избират образование в чужбина. Което става все по-достъпно, особено в страните от Европейския съюз.

Дори и да се приеме, че твърденията, с които проф. Соте подкрепи заключенията на доклада, не са съвсем верни, препоръките могат да си свършат работата, като провокират дебати по темата.

Фрагментирането на висшите учебни заведения у нас определено е проблем. Но по-сериозен от него е въпросът с липсата на конкуренция между тях.

И отново всичко опира до финансирането.

По данни на НСИ от 54-те висши учебни заведения у нас 37 са държавни и се издържат от държавния бюджет, като за целта през 2018 г. са предвидени почти половин милиард лева.

На практика финансирането на държавните висши учебни заведения идва най-вече от държавната субсидия и от таксите на студентите. За държавната субсидия конкуренция между университетите няма – тя се определя от броя студенти, умножен по издръжката за един студент по дадена специалност.

Според новата стратегия за висшето образование към тези пари има и допълнителни, които зависят от качеството на образованието. Какъв е механизмът, по който се определя то, все още не е съвсем ясно.

Начинът на финансиране обаче, освен че не предлага поле за конкуренция между университетите, води до феномен, който има последствия, по-лоши дори от фрагментирането на образователните институции. Получаването на “едни на практика безотчетни пари“ предизвиква университетите да разкриват все повече и все по-нетипични за тях специалности.

За да получат допълнително финансиране, някои технически университети създават специалности извън профила си. Така например в Техническия университет–София можете да кандидатствате за специалности като “Публична администрация“ и “Стопанско управление“.

Ситуацията с частните университети е малко по-различна. Те предлагат някои специалности, които не се изучават в държавните университети, а през последните години НБУ и Американският университет в Благоевград (АУБ) се нареждат до най-добрите държавни университети. Според рейтинговата система на висшите училища в България АУБ и Софийският университет разделят първото място в професионално направление "Политически науки". В направленията "Социология, антропология и науки за културата" и "Психология" СУ е следван непосредствено от НБУ.

Единственият механизъм за контрол при тях обаче е чрез акредитацията, тъй като не зависят от държавно финансиране. А акредитирането на нови университети се извършва в общи линии без проблем. Пред “Капитал“ Националната агенция за акредитация разкрива, че през последните десет години отказала акредитация само на един университет - на Колежа по туризъм в Благоевград, който по-късно е кандидатствал отново и е получил одобрение - с оценка 4.79 от 10. Тоест на практика контрол няма.

Отново стигаме до парите. Ако има конкуренция при разпределянето на държавните субсидии (например по качество на образованието, както е заложено в Стратегията за развитие на висшето образование през 2014-2020 г.), вместо да разкриват все повече специалности, университетите биха могли да се ориентират към адекватно и смислено образование, което да им донесе пари.

В противен случай дори “препоръчаните“ десет университета ще раздуват броя на новоприетите студенти и ще откриват филиали, ще разкриват нови специалности, ще улесняват максимално приема само и само да получат повече пари.

Емоциите на младежите (и родителите), събрали се в неделя сутрин пред Ректората на Софийския университет, до голяма степен се обезсмислят – място има за всички. Ако не в този университет, то в някой друг. А когато и последният ни полъх на оптимизъм за качеството и смисъла на българското образование не разбута праха, натрупван с години в някоя аудитория, сцени, подобни на описаната в началото, ще станат по-типични за летищата.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

 
Снимка БГНЕС

8.00 ч в неделя. Пред сградата на Ректората на Софийския университет на талази прииждат младежи (че и впечатляващо количество родители). Можете да срещнете всякакви реакции – от нервно потропване с крак през самоуверени изражения до ирационална паника в очите на тези 18-19-годишни хора (а и в тези на родителите им). Когато вратите се отварят с тежко скърцане, пипалата на аморфната маса започват да се придвижват по стълбите и заплашват да погълнат достолепните статуи на Евлоги и Христо Георгиеви.

На вратата сверяват лика на личната карта със стреснатата физиономия на всеки бъдещ студент и след установена достатъчна степен на прилика го допускат до кандидатстудентския изпит, заради който е цялата паника насред София.

В разгара на предварителната кандидатстудентска кампания тази гледка може да бъде наблюдавана всеки уикенд на същото място. Както и пред другите висши училища.

Битката е за местата в силно желани специалности в най-добрите български университети. За да бъдат по-спокойни притеснените младежи, набелязаната от тях специалност я има вероятно в още поне три университета. Които вероятно не успяват да запълнят определените места за прием.

Място има за всички

Само че това въобще не е толкова хубаво, колкото на някои бъдещи студенти им се струва.

Към края на миналата година широк отзвук получи изследването по европейската програма „Хоризонт 2020“, посветено на подобряването на модела на финансиране на научните изследвания на базата на постигнатите резултати.

Една от двете основни препоръки, представени от проф. Люк Соте, съветник на еврокомисаря за науката, изследванията и иновациите Карлос Моедас, беше намаляване на броя висши учебни заведения у нас от 54 (по данни на НСИ) на максимум десет (заедно с Българската академия на науките и Селскостопанската академия).

Сред аргументите за съкращаване броя на университетите у нас бе посочена европейската практика, според която обикновено има един университет на 1 милион души от населението. Статистиката за отделните държави е различна, но последните данни за броя на университетите в Европейския съюз сочи, че те са над 3000 при население около 510 милиона души в 28-те страни членки. Простата сметка показва, че ЕС като цяло е далеч от този “неписан стандарт“.

Факт е обаче, че броят на държавните университети в България през последните години е константа. Частните дори се увеличават. И това на фона на демографската криза, която се отразява пряко на броя на кандидатстващите и съответно приети първокурсници. През 2017 г. в български университети са приети 51 хил. студенти, като 38 хил. от тях се обучават за степен бакалавър по данни на Министерството на образованието (МОН). Само година по-рано първокурсниците са били с 14 хил. повече.

Освен това колкото по-ниска е конкуренцията между студентите за местата в университетите, толкова по-ниска е мотивацията им. Това несъмнено влияе на качеството на висшето образование. А пък ниското качество (за което съдействат и вече предъвканите фактори – кошмарна материална база, остарели учебни програми и в общия случай ниска мотивация на преподавателите) кара младите хора все по-често да избират образование в чужбина. Което става все по-достъпно, особено в страните от Европейския съюз.

Дори и да се приеме, че твърденията, с които проф. Соте подкрепи заключенията на доклада, не са съвсем верни, препоръките могат да си свършат работата, като провокират дебати по темата.

Фрагментирането на висшите учебни заведения у нас определено е проблем. Но по-сериозен от него е въпросът с липсата на конкуренция между тях.

И отново всичко опира до финансирането.

По данни на НСИ от 54-те висши учебни заведения у нас 37 са държавни и се издържат от държавния бюджет, като за целта през 2018 г. са предвидени почти половин милиард лева.

На практика финансирането на държавните висши учебни заведения идва най-вече от държавната субсидия и от таксите на студентите. За държавната субсидия конкуренция между университетите няма – тя се определя от броя студенти, умножен по издръжката за един студент по дадена специалност.

Според новата стратегия за висшето образование към тези пари има и допълнителни, които зависят от качеството на образованието. Какъв е механизмът, по който се определя то, все още не е съвсем ясно.

Начинът на финансиране обаче, освен че не предлага поле за конкуренция между университетите, води до феномен, който има последствия, по-лоши дори от фрагментирането на образователните институции. Получаването на “едни на практика безотчетни пари“ предизвиква университетите да разкриват все повече и все по-нетипични за тях специалности.

За да получат допълнително финансиране, някои технически университети създават специалности извън профила си. Така например в Техническия университет–София можете да кандидатствате за специалности като “Публична администрация“ и “Стопанско управление“.

Ситуацията с частните университети е малко по-различна. Те предлагат някои специалности, които не се изучават в държавните университети, а през последните години НБУ и Американският университет в Благоевград (АУБ) се нареждат до най-добрите държавни университети. Според рейтинговата система на висшите училища в България АУБ и Софийският университет разделят първото място в професионално направление "Политически науки". В направленията "Социология, антропология и науки за културата" и "Психология" СУ е следван непосредствено от НБУ.

Единственият механизъм за контрол при тях обаче е чрез акредитацията, тъй като не зависят от държавно финансиране. А акредитирането на нови университети се извършва в общи линии без проблем. Пред “Капитал“ Националната агенция за акредитация разкрива, че през последните десет години отказала акредитация само на един университет - на Колежа по туризъм в Благоевград, който по-късно е кандидатствал отново и е получил одобрение - с оценка 4.79 от 10. Тоест на практика контрол няма.

Отново стигаме до парите. Ако има конкуренция при разпределянето на държавните субсидии (например по качество на образованието, както е заложено в Стратегията за развитие на висшето образование през 2014-2020 г.), вместо да разкриват все повече специалности, университетите биха могли да се ориентират към адекватно и смислено образование, което да им донесе пари.

В противен случай дори “препоръчаните“ десет университета ще раздуват броя на новоприетите студенти и ще откриват филиали, ще разкриват нови специалности, ще улесняват максимално приема само и само да получат повече пари.

Емоциите на младежите (и родителите), събрали се в неделя сутрин пред Ректората на Софийския университет, до голяма степен се обезсмислят – място има за всички. Ако не в този университет, то в някой друг. А когато и последният ни полъх на оптимизъм за качеството и смисъла на българското образование не разбута праха, натрупван с години в някоя аудитория, сцени, подобни на описаната в началото, ще станат по-типични за летищата.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".

Коментари

anelia mileva's picture
anelia mileva
anelia mileva

Чудесен коментар!

Чудесен коментар!

Глас за висшето образование

Студентите гласуваха за българското висше образование. С краката си.

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията